Преобърнатият народен космос

Станало е традиция при изследването на романа „Хоро" да се подчертава деструктивното, разрушителното, „хтоничното начало като ярко физиономичен принцип на неговата поетика, определящ самобитността му на художествена творба. Всъщност поетиката на романа се описва главно с отрицателни термини - с онова, което романът не е, с онова, което той разрушава, с което се отклонява от жанрови, стилови и пр. норми на традиционния реалистичен роман: твърди се, че в него почти отсъствува сюжет, епически разгърнато действие, липсват пълнокръвни характери и изображения на събития, образите са силуетни", схематични, гротесково изкривени, композицията е накъсана, фрагментарна, стилът - начупен и задъхан" и пр. Съответно творческото съ стояние, породило романа или въздействието на романа върху читателя,се описва с изрази, в които продължава - пренесен в психологически план - образът на деструкцията - взрив, потресение, избухване, разкъсване, разтерзаност. Едва ли предпочитанието на критиката към този тип коментар е случайно. Несъмнено разрушителният импулс се задава от смисъла и характера на социалните събития, оформящи първоосновата на сюжета - въстанието, а след това и неговият разгром; той поражда сходни структури - в плана на психическите състояния, а след това и на текстовите конфигурации и образи, като края на този цикъл самата езикова фразеология подава солидарно предварително готови критически метафори от същия разрушителен кръг. С това кръгът се затваря - обясняващата сила на посочените метафори като че ли става очевидна; между тяхната тропова семантика и идейно-художествените признаци на изследвания текст се установява отношението на моделно тъж дество. B Целта на настоящата статия не с да оспорва - което би било невярно - установения вече модел на критическо осмисляне на художествените особености на романа, деструктивното ядро на неговата поетика. Тъкмо обратното - нейна цел е да докаже, че енергията на това ядро, фигуративно казано, още не е освободена докрай. И причината за това - може да изглежда парадоксално - е тъкмо хипнозата на посочените интерпретационни метафори, чиято способност да улавят и обясняват синтетично-мигновено, „мълниеносно" нещо много същностно в строежа и въздействието на творбата изглежда достатъчна и сякаш отнема тонуса за по-нататъшно критическо търсене.