Белгия

Кн. 1 на списанието се открива с рубри ката «Пред XXIV конгрес на КПСС». Под обединяващо заглавие «Икономика - живот - литература» са поместени изказвания на писателите Ю. Кузменко, Е. Малцев, А. Авдеенко, Г. Бровман, Л. Гурунц и В. Липатов, а също и читателски мнения. Голямата част от тези публикации са посветени на назрели проблеми в съвременната съветска литература и литературознанието. Излязлата преди две години книга на В. Ковалевски «Тетрадки от полевата чанта» получи висока оценка от литературната критика и имаешумен успех. Главната причина за това беше Документалната и основа. В статията си «По студени следи» Б. Бялик твърдо, аргументирано, с подчертана отговорност и възмутено чувство за справедливост отрича документалния характер на книгата на Ковалевски. Сам участник в някои от описваните събития, свидетел на военната обстановка и дейността на журналистите, Бялик познава много от хората, за които се разказва в книгата, и затова си позволява да отбележи: «Объркаността възниква в тези случаи, когато авторът е трябвало да разпределя сведенията по дати и когато е искал да създаде «ефект на присъствието», на собственото си присъствие там, където никога не е бил.» Бялик не изключва възможността да се създаде пълнокръвно документално произведение дори когато сам не си бил участник във войната. Той привежда за пример книгата на Смирнов «Брестката крепост». Нейният автор изповядва, че се е стремил «нито един факт да не може да бъде оспорван от участник или от очевидец». Статията на Б. Бялик сигурно ще породи дискусии, защото в нея се разобличава псевдодокументалността и се поставят някои съществени въпроси от Литературно-теоретически и от нравствен характер. Интересната статия на Ю. Кагарлицки «Реализъм и фантастика» е посветена на появата и развоя на фантастичната литература, един жанр, пряко свързан със стре межа на хората да проникнат в тайните на света, да опознаят и подчинят природата, да променят битието си. «За да се изобрази човекът, трябва да се започне от сътворението на света ида се завърши с неговите очаквания 126 от вечността» - отбелязва авторът. Според него реалистичната фантастика е свързана преди всичко с творчеството на Жул Верн, чиято фантастика би могла да бъде наречена «предметна». Жул Верн дава в ръцете на героите си необичайно усъвършенствувани ма шини и апарати и благодарение на това ги поставя във фантастична ситуация. За разлика от него Уелс доказва, че материалната ци вилизация, развивайки се в рамките на несправедливо общество, ще доведе човечеството до гибел. Уелс използува много от похватите на Жул Верн, но естетическата основа на неговите творби е друга. Той оперира с фантастични образи, а тяхната почва е романтизмът. Ка гарлицки изтъква, че новата фантастика започва от «Машината на времето» на Уелс. «Той усети, че науката помогна на романтизма да се върне във фантастиката» - отбелязва съветският критик, като подчертава: «Макар и да звучи парадоксално, именно романтизмът помогна на съвременната фантастика да остане реалистична фантастика.» Авторът на статията посочва, че фантастиката от ХІХ-ХХ в. се характеризира с принципа на единната предпоставка» («в основата лежи единно фантастично ядро, истинността на което постепенно се обосновава с всички достъпни средства»). В заключение авторът пише: «Литературните прогнози не могат да кажат много за новия реализъм във фантастиката. Изчерпаността (или да допуснем, известна изчерпаност) на принципа «единна предпоставка» не означава, че реализмът се е изчерпал. Ние само не можем да предвидим формите на този нов реализъм.» «Страниците за Чернишевски, за които става дума тук, са типични за «славистиката», от която се вижда не гербовият печат на автора, а печатът на политическата доктрина на антикомунизма в нейния традиционен вариант» - това е общото впечатление от някои публикации на западни литературоведи в статиите на В. Ерофеев и А. Сигрист. Съветските автори показват грубото извра щаване на хуманистичните и революционни традиции на руската литература от XIX в. Въвеждайки читателя в атмосферата на изследванията на Доминик Арбан върху Достоевски, Ерофеев с ироничен похват сочи завоалираното с добри намерения интерпретиране на творчеството на великия писател. Г-жа Арбан, която 20 години подробно е проучвала и най-малките детайли от живота и творчеството на писателя, «прави опит да разшифрова творчеството на Достоевски и да каже своята дума за него. Тя надмина позводените граници и счупи всички рекорди на изследователска смелост, превърна творчеството на Достоевски от явление на общоевропейската култура в ребус, направи писателя роб на своите комплекси, превърна литературното му дело в покаяние за извършен грях и в безуспешен опит да се освободи от този грях».

Януарската книжка на „Ваймарер байтреге" предлага статията на проф. д-р ЕрХард Йон „Ленинската те о рия на отражението и есте тика та“. Авторът изхожда от идеята, че през последните години практическите задачи на марксистко-ленинската естетика, нейните тео ретически постановки, както и нейните отношения към другите дисциплини значително са се разширили. Традиционните връзки с философията, от една страна, и с конкрет ното изкуствознание, от друга, според него вече не са достатъчни, за да бъдат изслед вани някои конкретни и същевременно извънредно многообразни процеси на есте тическо усвояване на действителността, да бъдат разкрити техните закономерности и да бъде създадена научна основа за тяхното обществено управляване и активизиране. За да се постигне това, марксистко-ленинската естетика трябва да използува и постиженията на психологията и педагогиката, на социологията и кибернетиката, както и на някои други дисциплини. Но решаващо значение има нейното активно отношение към революционната практика, нейният мирогледноидеологически характер. В статията си авторът прави опит да използува някои принципно-философски разсъждения на Ленин в сферата на естетиката, за да осветли проблема за спецификата на художественото отражение на действителността. С напредъка на естетическата мисъл и на изкуството на социалистическия реа лизъм се оказа, че известната формула: изкуството и науката отразяват действителността еднакво, но първото чрез образи, a втората чрез понятия", е вече недостатъчна и незадоволителна. В книгата си „Естетическата същност на изкуството“ съветският учен Буров повдига въпроса, доколко може да се обоснове спецификата на художестве ното възприемане на действителността само с един естетически обект. Това логически поражда необходимостта да се установи по какво се различават субективните страни на научното и художественото възприемане на света при наличието на общи черти по 168 между им. Авторът смята, че един толкова многообразен, универсален и тотален обект и същевременно субект на художественого творчество, какъвто е художественото про изведение, не може да бъде ограничен само с функцията на познание на действител ността"; в него много повече е налице една относителна тоталност на човешките отноше ния към действителността, едно специ фично единство на индивидуалното и общест веното, на сетивното и рационалното, на емоционалното и волевото, на идеоло гичното и артистичното. Художествените творби в последна сметка въздействуват на своята публика в обществения живот също така относително тотално. Те култивират и обогатяват психическия потенциал, както и житейския опит и мирогледа на своя чи тател, слушател или зрител, биват изживя вани от него в качеството му на отделна. определена личност, като същевременно го свързват по съкровен начин с мисленето, чувствата и въжделенията на цяла една общност, класа или общество. За изясняването на тази проблематика през последно време е направено много, но понякога според автора съществува опас ността да се пренебрегнат твърде важни основни положения. При определяне спе цификата на художественото възприемане не бива да се игнорира неговата същност на обществен процес, което представлява решаващ момент, без който е немислимо художественото творчество, тъй като в та къв случай то престава да бъде специфична форма на възприемане на действителност та. И един ясен отговор на този въпрос има непосредствено, принципно значение за понататъшното развитие на марксистко-ленинската естетика, както и за управляването на културните процеси. Да се работи теоретически върху проб лемите на марксистко-ленинската теория на отражението и да се разработват те с оглед на марксистко-ленинската естетика означава според автора да се изучават конкретни произведения на В. И. Ленин, да се разкрива духовното им богатство и да се защищава то от всякакви опити за вул гаризиране и оклеветяване, каквито мо гат например да се открият в „Реализъм без брегове" на Роже Гароди.

Последните броеве на сп. „Вопросы ли- тературы" за 1972 г. отделят широко място на историческата дата - 50-годишнината на СССР. Юбилейните материали заемат голяма част от кн. 10 и 11 и запълват изцяло Кн. 12. В тях са отразени преди всичко постиженията и опитът на съветската лите ратура. В дните на всенародния празник редакцията на списанието прави равносметка на развитието на съветската литература за половин столетие. За тази цел тя се обръща с въпроси към писатели, учени и литературоведи от всички съюзни републики. Отговорите на писателите и преводачите, направени на основата на собствената практика и на опита на приятелите по перо, по интересен начин потвърждават изводите на учените и критиците, като в известна сте пен ги конкретизират. Значението на прево- даческото майсторство особено подчер тава Лев Озеров. Припомняйки интересното изказване на грузинските поети, че по пре водите на Пастернак те по новому видели природата на метафоричността на родната поезия, Л. Озеров пише: „Преводната лите- ратура има двойно влияние върху литературния процес. Първо, за литературата, на която се превежда авторът. Второ, Литературата, от която се превежда произведението. Този въпрос у нас е слабо раз- работен. А той представлява голям теоре тически и, разбира се, практически интерес." В кн. 12 е поместена статията на доктора на филологическите науки и автор на редица книги по проблемите на литературата на народите на СССР Г. И. Ломидзе „Източ ници на единството". Една от задачите в развитието на социалистическите литератури, пише той, беше да се преодолее грамадният разрив, съществуващ между националните култури в съветската държава. При това така наречените „изостанали" култури до гонваха по-развитите не по пътя на изку ственото „Възпиране" на последните. Не, напредналите култури се движеха напред свободно и стремително, а другите също интензивно растяха. Възможността за техния интензивен ръст се обуславяше от ре дица причини, между които нереализираната сила на собствения художествен потенциал, потискан в експлоататорското общество, и главно, че в социалистическото общество сдържаната от векове народна енергия намира, своето единствено русло. „Социализмът доказа, че примамливите художествени върхове са достъпни за всички народи, че у всеки народ съществуват неизчерпаеми възможности за естетическо изображение на живота.“ Остро критикувайки работите на така наречените „съветолози" в Западна Европа и САЩ, Г. И. Ломидзе утвърждава тезиса за диалектическото единство на социалното и националното. Методологически и полемически бележки на тема „Две нации и две култури“ - така е озаглавена статията на В. Осоцкий, поместена в кн. 10. Авторът съсредоточава вниманието си върху ленинските заслуги за създаването както на многонационалната съветска държава, така и на съветската многонационална литература. В кн. 12 в статията „Хоризонти, мащаби, критерии" (Проблеми на националното и интернационалното в литературознанието и критиката) В. Осоцкий отново се връща към проблема за методологията при изследването на литературния процес. В ста тията се анализират два големи колективни труда, излезли в навечерието на 50-годишнината на СССР: „Национално и интернационално в съветската литература" (1971) и сборникът от критически статии под заглавие „Единство" (1972). В посочените книги В. Осоцкий високо оценява плодо творното взаимопроникване и значителното разширяване на кръгозора. С проблема за проникновеното влияние на руската поезия върху поезията на народите на СССР, особено на гигантите на руската поезия Блок, Маяковски, Есенин, Твардовски..., се занимава Ал. Михайлов в статията „Хилядолистната книга на пое зията" (кн. 11).

Сред разнообразното съдържание на книжка шеста на сп. „Вопросы литературы" - орган на ИМЛИ „Максим Горки“ и Съюза на съветските писатели - привлича вниманието статията на Л. Тимофеев „Възможен ли е експеримент в поетиката?“, която засяга проблеми от първостепенна важност при изу чаването на стиховата реч и предлага - повече като насока, отколкото като завършен резултат - интересни насоки за разрешаването им. Трябва веднага да подчертаем, че в тази остро полемична статия, предлагаща принципно нов подход в изучаването на някои аспекти на поетиката, далеч не всичко е напълно убедително и неоспоримо. По-съществените възражения ще бъдат изложени конспективно в края на нашето изложение; впрочем това е напълно обяснимо и закономерно и по-съще ствено според нас е да се спрем на пробле мите, които засяга статията на Л. Тимофеев, ина принципно новото в тяхното изучаване. Противно на първите асоциации, които буди буквално преведеното заглавие, става дума не за експериментиране на творците в областта на поетиката, а за нещо съвсем различно: възможно ли е да се проведе експеримент (в смисъла, влаган в това понятие от точните науки) при изучаването на поетиката? Оказва се, че по отношение на някои частни аспекти на поетиката това е напълно Възможно. Въпросът, който е централен в статията на Л. Тимофеев, в последно време занимава твърде често литературоведите, но не толкова с оглед на теоретическото му осмисляне, колкото като извор на най-различни, често напълно произволни интерпретации; това е проблемът за отношението между звук и смисъл в стиховата реч (най-общо казано), или, по-конкретно - възможно ли е отделни звукове в стиха благодарение на своето закономерно повторение с честота, по-висока от средностатическата за дадения език, да се „семантизират“, т. е. да бъдат носители на определен, словесно неизразен смисъл? И какъв е „механизмът" на тази семантиза ция? Л. Тимофеев не поставя така глобално проблема. Той се ограничава да посочи само няколко примера на твърде произволна интерпретация на определени звукосъчетания в стиха и само мимоходом отбелязва принципното си несъгласие с негласно допусканото предположение, че поетът като че ли сам „изковава“ думите за своята творба. И за да ограничи своето изследване в сферата на доказуемото, далеч от „импресионистичните" (както той ги нарича) интерпретации, предлага - едно изключително находчиво хрумване - да се изследват вариантите на отделните стихове, останали в литературното наследство, и проследявайки мотивировката на правените от поета промени, да се установи относителният дял на тези от тях, които явно са продиктувани от търсенето на определено звукоповторение. Именно това е експериментът - есте ствено той не може да бъде абсолютно точен, защото не сме сигурни дали са запазени всички варианти и най-вече защото осмислянето на запазените поправки в техния хронологичен ред отчасти носи характера на догадката. И все пак относителната точност на този подход е далеч по-голяма от смелите и немотивирани интерпретации, намиращи място в анализа на отделните творби. Според характера на мотивите, които са диктували отделните поправки, Л. Тимофеев ги дели на няколко типа (от които само един е свързан изключително или поне преимуществено с търсенето на звукоповторение) и изследва процентното им съотношение в творчеството на трима поети - Пушкин, Блок и Маяковски. Подборът, разбира се, не е случаен - това са трима поети от различни времена и направления.

Не е възможно да се обхване цялото съ държание на кн. 11/1979 г. на сп. „Во просы литературы", орган на Института за световна литература „Максим Горки" и Съюза на съ ветските писатели, защото стремежът да се представи литературоведската мисъл в целия и изследователски диапазон характеризира облика на списанието. Затова ще се спрем само на някои статии, които според нас представляват особен интерес. Разбира се, това не намалява достойнствата на другите работи, които по необходимост остават извън този обзор - статиите „Идеологическата борба и изкуството" на В. Дмитриев, „Старинен, но съвременен жанр" на А. Нинов, „Чове кът и природата в лириката на Есенин" на И. Евентов, „Предан безкористно, до свя тост... (Естетическите възгледи на М. Налбандян)" на Е. Джрбашян, както и на крайно интересната публикация „Към творческата биография на Н. Заболоцки" от Никита Заболоцки и др. Първата статия, на която ще се спрем по-обстойно, е „За цял живот“ (Бележки за романа на К. Симонов „Тъй нареченият личен живот") от Л. Лазарев. Интересът ни към нея епредизвикан от няколко обстоятелства: първо, творчеството на Константин Симонов е широко популярно и у нас (както впрочем и в много други страни); второ, Л. Лазарев еедин от най-добрите познавачи на съветската литература за Великата отечествена война - един от върховете в която е именно творчеството на Симонов... И, трето, но може би най-важно - наблюденията на критика върху сходството и разликите между, Тъй на реченият личен живот“ и трилогията „Живи и мъртви представляват съществен интерес при изучаването на съвременния роман и будят асоциации с типологически сходни яв ления в нашата литература.

В две последователни статии (поместени в бр. 5 и 6 от т. г.) под заглавие „Белински в световната естетика" известният съветски литературовед В. Днепров разглежда основ ните естетически възгледи на В. Г. Белински, проследява тяхното зараждане и последователно развитие, като главното му внимание енасочено към въпроса за мястото и приноса на Белински в световната естетическа мисъл. Авторът се спира преди всичко на вза имоотношението Хегел - Белински. В. Дне пров отбелязва най-характерните особености на Хегеловата естетика и изтъква, че тя със своята стройност и симетрия е най-високото достижение на естетиката на новото време. Идеите на Хегел - пише Днепров - до голяма степен са определили естетиката на Белински. Но естетиката на Белински, запазвайки достиженията на Хегеловата естетика и влизайки по известни пунктове в стълкно вение с нея, прави и крачка напред, като развива по своему някои съществени положения в нея. В. Днепров се спира на главното в уче нието на Белински - разработката на есте тиката на реализма,- тук именно според ав тора на изследването Белински не е могъл да не влезе в спор с Хегел по твърде важни въпроси. Нито един теоретик на изкуството от времето на Белински - споделя авторът - не е представил проблема за реализма с та кава пълнота, с такова богатство на идеи и мотиви, не е показал необходимостта от реа лизма така убедително, както това е напра вил Белински. Според Днепров Белински от стъпва на Хегел, що се отнася до размаха на идеите, но го превъзхожда като естетик - с остротата и решителността в оценката на новите явления в изкуството. Каквито и да са били слабостите на Белински - пише Дне пров,- той създава ново звено в развитието на световната естетика след Хегел и нито един теоретик на изкуството не може да оспори тази роля на Белински. С известно чув ство на вина - вина, която носим ние, за щото не сме съумели да отстоим, да му запазим принадлежащото му по право място в историята на световната естетика" - Днепров говори за неправдата, извършена спрямо Бе лински, за да се стигне до там, че в историята на световната естетика него или не го споменават, или го включват в списъка на способните провинциалисти в науката! В. Днепров е отделил място в студията си и на различията между естетиката на Хегел и естетиката на Белински в сферата на историзма, спрял се е на раздела от Хегело вата естетика, посветен на идеята за пре красното в изкуството и влиянието, което изпитва Белински в тази насока - за диалек тиката на художественото съдържание. В последния раздел от изследването си Днепров разглежда отношението на В. Г. Плеханов към естетиката на Белински, според него много възгледи на Плеханов представляват продължение и развитие на есте тическите възгледи на Белински, особено пъл но възприема той неговото разбиране за историзма и „научната естетика". В този пункт според Днепров възгледите на Белински се оказват звено в развитието на световната естетическа мисъл: между Хегел и Плеханов, Магистралното направление на руската есте тика влиза в руслото на световното естетиче ско развитие. Западните историци и теоретици на изкуството игнорират тази важна линия, като по този начин изпадат в разрез с истината. Достатъчно е да се сравни пише Днепров - естетиката на неохегелианците с естетиката на Белински, за да се види на каква висота се е издигнал Белински в сравнение с тях.

На първо място в броя е поместена статията на Иван Савелиев Черти на общността" с подзаглавие „Бележки върху съвременната проза". Авторът привлича вниманието на читателите към прозата през 80-те години ипо-точно разглежда романи и повести от четирима автори, принадлежащи към четири национални литератури на съветската страна - Анатоли Ананиев, Васил Биков, Миколас Слуцкие и Отар Чиладзе. Съветската многонационална литература от последного десетилетие се стреми - пише Савелиев - да осмисли художествено дълбоките вътрешни процеси, които се извършват в бързо развиващото се съветско общество. Естетическата и етичната стойност на поя вилите се през последните няколко години Романи и повести, за които става дума в статията, се състои в това, че авторите им изследват внимателно сложни характери в необикновени обстоятелства и дори често в напълно екстрени ситуации, когато героят има възможност да разкрие себе си докрай. Такива са произведенията на Анатоли Ананиев „Години без война" (на български е излязла само първата книга от този романепопея), повестта на Васил Биков Прокобата" (преведена на български през 1985 г.). на литовския писател Миколас Слуцкис „Пътуване до планините и обратно" (романът не е преведен на български) и на Отар Чиладзе, Железният театър" (също не е пре веден).