По страниците на литературни списания от СССР, Дания, Белгия

Сред разнообразното съдържание на книжка шеста на сп. „Вопросы литературы" - орган на ИМЛИ „Максим Горки“ и Съюза на съветските писатели - привлича вниманието статията на Л. Тимофеев „Възможен ли е експеримент в поетиката?“, която засяга проблеми от първостепенна важност при изу чаването на стиховата реч и предлага - повече като насока, отколкото като завършен резултат - интересни насоки за разрешаването им. Трябва веднага да подчертаем, че в тази остро полемична статия, предлагаща принципно нов подход в изучаването на някои аспекти на поетиката, далеч не всичко е напълно убедително и неоспоримо. По-съществените възражения ще бъдат изложени конспективно в края на нашето изложение; впрочем това е напълно обяснимо и закономерно и по-съще ствено според нас е да се спрем на пробле мите, които засяга статията на Л. Тимофеев, ина принципно новото в тяхното изучаване. Противно на първите асоциации, които буди буквално преведеното заглавие, става дума не за експериментиране на творците в областта на поетиката, а за нещо съвсем различно: възможно ли е да се проведе експеримент (в смисъла, влаган в това понятие от точните науки) при изучаването на поетиката? Оказва се, че по отношение на някои частни аспекти на поетиката това е напълно Възможно. Въпросът, който е централен в статията на Л. Тимофеев, в последно време занимава твърде често литературоведите, но не толкова с оглед на теоретическото му осмисляне, колкото като извор на най-различни, често напълно произволни интерпретации; това е проблемът за отношението между звук и смисъл в стиховата реч (най-общо казано), или, по-конкретно - възможно ли е отделни звукове в стиха благодарение на своето закономерно повторение с честота, по-висока от средностатическата за дадения език, да се „семантизират“, т. е. да бъдат носители на определен, словесно неизразен смисъл? И какъв е „механизмът" на тази семантиза ция? Л. Тимофеев не поставя така глобално проблема. Той се ограничава да посочи само няколко примера на твърде произволна интерпретация на определени звукосъчетания в стиха и само мимоходом отбелязва принципното си несъгласие с негласно допусканото предположение, че поетът като че ли сам „изковава“ думите за своята творба. И за да ограничи своето изследване в сферата на доказуемото, далеч от „импресионистичните" (както той ги нарича) интерпретации, предлага - едно изключително находчиво хрумване - да се изследват вариантите на отделните стихове, останали в литературното наследство, и проследявайки мотивировката на правените от поета промени, да се установи относителният дял на тези от тях, които явно са продиктувани от търсенето на определено звукоповторение. Именно това е експериментът - есте ствено той не може да бъде абсолютно точен, защото не сме сигурни дали са запазени всички варианти и най-вече защото осмислянето на запазените поправки в техния хронологичен ред отчасти носи характера на догадката. И все пак относителната точност на този подход е далеч по-голяма от смелите и немотивирани интерпретации, намиращи място в анализа на отделните творби. Според характера на мотивите, които са диктували отделните поправки, Л. Тимофеев ги дели на няколко типа (от които само един е свързан изключително или поне преимуществено с търсенето на звукоповторение) и изследва процентното им съотношение в творчеството на трима поети - Пушкин, Блок и Маяковски. Подборът, разбира се, не е случаен - това са трима поети от различни времена и направления.