Книжка-9

1977, Книжка 9 - Съдържание

Науката и литературата и изкуството се срещат в ред сфери на човешката дейност: като форми на общественото съзнание, в своето възникване и развитие, функция, смисъл и значение; в усвояването на света от човека и в изработването на неговия мироглед; в опознаването на човека и обществото; в определянето нормите на поведението на човека и в неговото възпитание; при преобразяването на действителността в най-широкия смисъл на думата; при възсъздаването на историческото минало; при изучаването, усвояването и насочването на законите, развитието и функцията на художественото творчество; при опознаването и използуването на езика в литературно-художественото творчество. В тези сфери литературата и изкуството се срещат с науката като цяло, но повече от това с отделни нейни дисциплини, т. е. с отделни науки. Сферите, в които се срещат науката като цяло или отделните нейни дисциплини с литературата и изкуството, можем да определим като граничещи между тях и обединяващи ги сфери.

Започвам с убеждението, че темата, която съм избрал, може да бъде изчерпана само в обемиста книга, че за да бъде тя изследвана обстойно, са необходими наблюдения не само върху художествения материал, но и социологични, философски, искуствоведчески проучвания, необходим е цялостен поглед върху генезиса на социалистическото общество, задължителни са сондажите в явленията на другите социалистически литератури, но моята цел е по-скромна. Ще се опитам в рамките на едно конспективно изложение да обоснова появата на някои нови черти в развитието на българската проза през последните години, да проследя възпитанието на героя на активното соцално действие, който днес се откроява като основна фигура в нашата литература, герой, чиято жизненост произтича от задачите на общественото развитие и най-точно отговаря на светогледа на човека от времето на научно-техническата революция. Но нека се върнем към началото на пътя, когато в бурните дни на револю ционните сътресения се рушеше един обречен на загиване свят и се раждаше нещо качествено ново не само като обществена формация, но и като отношение към човека. В това време личността неминуемо бледнееше пред колектива, ней ните колебания, сътресения, съмнения не бяха необходими, бяха дори вредни - героят можеше да бъде само монолитен, силен и непоколебим като самата революция. У хората зрееше чувството за историчност и естествено Историята стана основен обект на техните философски и естетически интереси. Творците трябваше първи да възприемат и осмислят повелите на революцията, те бяха длъжни да доведат до съзнанието на масите естеството на настъпващите промени, за да заговорят по новому за отминалите дни, да видят по новому взаимоотноше нията между хората не само в тяхното интимно-битово проявление, а в контекста на епохата. Естествено е в периодите на първично осмисляне на помощ да дойде стихията на епоса - явленията трябва да се огледат в тяхната обемност, трябва да се натрупат наблюдения от битуването на всички социални групи, обстойно да се анализира, за да се достигне до синтез. Неслучайно по това време Георги Караславов започна многогодишната си работа върху епопеята „Обикновени хора“, която може да бъде обект на отделно изследване. Сходна беше реакцията на творците и в зората на новата ни литература. Вазов, Захари Стоянов, Антон Страшимиров, Пенчо Славейков (всеки по своему), се превърнаха в летописци на народния живот, те надникнаха и в най-скритите му прояви, подготвяйки себе си и читателите за осмисляне, за синтез.

Проблемът за изображението на героичното в староруската и старобългарската литература има непосредствено отношение към въпроса за националната им специфика. Н. К. Гудзий, Д. С. Лихачов, П. Динеков и др. в изследванията си върху характера на старите литератури на Русия и България сочат като същностни белези, диференциращи едната литература от другата, наличието на героико-патриотичната тема в староруската литература и преобладаването на религиозно-философската проблематика в старобългарската литература. Тази вече утвърдена концепция би могла да предизвика представата за старата българска литература като книжнина, чужда на героичното в действителността и абсолютно индиферентна към художественото му изобразяване. В същност при изясняване проблема за художествената интерпретация на героичното в ли тературата на средновековна България трябва да се има пред вид определе нието на Ф. Енгелс за формата на всички социални и политически движения през Средновековието: „Чувствата на масите са били закърмени с изключително религиозна храна и за да се предизвика бурно движение, е трябвало собствените интереси на тези маси да им се представят в религиозна окраска. "2 Изказването на Енгелс съдържа обяснението на въпроса за героичното в старобългарската литература. То потвърждава мнението, че старата българска литература съвсем не игнорира героиката, а я интерпретира в художествен план, съобразен с есте тическите норми на епохата и особеностите на националното културно развитие. Една типологична съпоставка на изображението на героичното в староруската и старобългарската литература открива два различни аспекта на героиката, свързани с двете различни позиции във възприемането на героичното: светскодемократичната и църковно-християнската. Тези два аспекта еднакво съществу ват в произведенията на двете литератури, но предпочитанието към един от тях зависи от доминантата на светското или религиозното начало в произведението, т. е. от характера на литературата, към която то принадлежи.

Още през XV в. бележитият италиански ренесансов мислител Николай от Куза в своя диалог „Де менте“ е казал: „Никаква част не можем да разберем, ако не разбираме цялото, защото цялото определя частите, като ги прониква и се явява в тях." А в наше време същата мисъл, приложена към литературознанието, изказва изтъкнатият съветски ориенталист Н. И. Конрад: „Пространствената ограниченост пречи за създаването на пълна и правилна характеристика на литературните процеси у отделните народи. Съзнанието, че историята на българската литература е част от историята на европейската литература, а оттам и от световната, е не само необходимо при написването на една нова история на нашата литература; то е и условие, без което не може. Ето защо задачата да се постави историята на българската литература в общоевропейски контекст е неотложна. Струва ми се, че един принос към изпълнението на тази задача и, така да се каже, един вид подготвителен фазис е поставянето на историята на българската литература първо в контекста на по-близките й литератури - от същата източна зона на Европа, или в контекста на балканските литератури, една естествена среда, към която принадлежи и бъл гарската литература. Не по-малко полезен и важен може да бъде и опитът да се постави българската литература в общославянски контекст, което тъкмо за мен e задача най-близка и до интересите ми, и до моите компетенции. Тук безспорно можем да се натъкнем на възражението: защо да се поставя българската литература в общославянския контекст? Съществува ли въобще някаква славянска и литературна общност? Старата българска литература не е ли свързана много повече с византийската, отколкото с която и да е от славянските литератури, едва зараждащи се по това време, и т. н.? Длъжни сме първо да отговорим на този въпрос. c За пръв път Адам Мицкевич в своя курс по славянски литератури, четен през 40-те години на миналия век в Колеж дьо Франс в Париж, поставя този проблем и го решава по начин, валиден в много отношения и до днес. Мицкевич изрично изтъква, че славянските литератури не представляват някакво ограничено цяло общ развоен процес, че всяка върви по свой своеобразен и неповторим път, понякога твърде различен от другите славянски литератури, но че въпреки това тези литератури притежават редица общи черти, които ги различават от западноевропейските. Общите черти Мицкевич извежда от сходната историческа съдба на славянските народи и от несъмнения факт, че тези литератури се появяват по-късно на общоевропейска сцена (изключение прави тук старобългарската литература). Опирайки се на този факт, Мицкевич идва до извода, че контактът на 44 славянските литератури с по-примитивни форми на съществуване, с народното творчество, с патриархалния семеен живот е по-близък, като третира славянския свят като sui generis „село" на Европа, докато Западът е за него един вид неин „град“.

След като вече десетилетия наред българската литературна история изследва преломите в нашия литературен процес, дойде време да се заеме тя и с още една, практически второстепенна, но може би решителна за момента задача - да изследва преломите в собствения си развой. А подобни преломи има и ако те не се изжи вяват със същата острота, както в художественото творчество, нужно е да се осъзнават и обясняват със същата яснота, защото от заобикалянето им може да спечели само... спокойният сън на литературните историци. Сложните, трудно доловими етапи на най-новия прелом се избистриха буквално пред очите ни в новата представа за начина, по който се създава литературна история. Беше време - мнозина го помнят, всички го знаят, — когато основната тежест на такова начинание падаше върху събирането и подреждането на така наречения фактически материал, а в представите за основния дял в работата на литературния историк влизаше прочитането на камари книги, рове нето из архиви и документи и добросъвестният труд, труд и пак труд. Трудовата емпирия заема водещо място в тоя род дейност, а що се отнася до теорията и методологията, на тях се отрежда дял, по-голям или по-малък, но по правило подчинен на фактите като спомагателно средство в името на главната цел. В това различно степенуване на теоретичността на единия край застава позитивистичната тактика на отлагането - „Да събираме и обработваме факти, без да бър заме да обобщаваме и теоретизираме, защото още не сме готови за това", - а на другия край стои дедуктивистичната тактика на прибързаността: някаква обща, недостатъчно конкретизирана теоретическа схема се съчетава с фактическия материал, който, непроникнат от нея, бързо тръгва по своя път. (За жалост случваше се роля на такава повърхностно прилагана теоретическа концепция да изпълняват и принципите на историческия материализъм. ) Разбира се, да твърдим, че в досегашната литературна история емпиричното фактосъбирачество безпрепятствено е господствувало над концептуалността, би значело да извършим тежка несправедливост спрямо предходниците си и истината; едното споменаване на имената на Вико, на Шлегеловци, Хегел, Бокъл, Брюнетиер, Енекен, Веселовски, Овсянико-Куликовски, а в България на Шишманов и Боян Пенев, както и простото напомняне на извършеното от марксисткото литерату рознание от Меринг до наши дни е достатъчно да охлади критично-обновителния плам на новия литературен историк. Никой обаче не може да отрече на този нов литературен историк, че в неговото разбиране на задачите на научната му област нещо действително и чувствително се е променило — променило се е досегашното съотношение между концептуалност и фактографичност. При цялата огрубеност на подобни обобщения все пак можем да обобщим, че предходният тип литературна история се е разглеждал предимно като частно приложна дисциплина, спрямо която теоретическата концепция стои твърде далеч - било далеч във времето („нека теоретизират бъдещите поколения"), било далеч в по-висшите теоретични пластове на познанието („ние, литературните историци, вършим добросъвестно работата си, а комуто е охота и призвание, нека гради теориите си, впрочем много често произволни и необосновани, върху безспорната и здраво обоснована почва на нашите постижения"). Днес подобен подход е вече анахронизъм, както е анахронизъм, макар и далеч неизживян, психологическото, а и научно обективното недоверие между литературоведите на „положителния факт“ и литературоведите на „отвлечените обобщения". Относителният дял на теоретичността в литературната история се увеличи до такава степен, че тя, изглежда, доведе до същностна промяна в методите и задачите на тази наука. И едва ли ще преувеличим много, ако сравним промяната с преобръщането на айсберга - водещата и подтиснатата част, фактографичността и теоретичността размениха местата си.

Както Милена Цанева от Вазовите художествени шедьоври, „Кочо“ или „Защитата И повечето на Перущица“ оставя впечатлението за пълна непретенциозност в композиционно отношение. Поетът разказва и излива чувствата си естествено и спонтанно, без каквато и да е външна преднамереност на естетическите съображения и норми. Данните за творческата история на „Епопея на забравените“, фактът, че нейните първи пет стихотворения - „Левски“, „Бенковски“, „Кочо“, „Братя Жекови" „Каблешков" - са написани само за три дни, потвърждават това впечатление за подчертана спонтанност на поетическия изблик. Но спонтанност на творче ския процес и отказ от външноорганизиращи формални схеми още не означава липса на художествена организация. И тъкмо в това е в същност и силата на Вазов като художник - в тази спонтанна естественост, с която той съумява да превърне и най-непретенциозно водения разказ или непосреден лирически изблик в единен и цялостен художествен организъм. Зад неовладяната на пръв поглед лирическа стихия на „Епопеята“ се крие в повечето случаи една в същност твърде стройна в своите вътрешни взаимоотношения художествена структура. Колкото и мощно разлюлени да са тук вълните на лирическия патос, те се дви жат по една вътрешнообоснована логика на чувствуването и виждането, която обединява и съподчинява отделните части и детайли и създава монолитността на художественото цяло. Тази вътрешна художествена организираност овладява лирическата стихия и във външно несъразмерно обособените части на патетичната поема за подвига на Кочо Чистеменски с нейния характерен за „Епопеята" спонтанно леещ се стих, прекъсван сякаш само за да си поеме най-после дъх поетът. Още самото начало на „Кочо“ е твърде характерно за цикъла. В един широко разгърнат, синтезиран или само загатнат вид в повечето случаи авторът на „Епопея на забравените започва с едно придвижване от широкия и обзорен към конкретния и по-крупен план. План, в който, разбира се, „гледната точка" е най-често не толкова буквално зрителна, колкото обществено-историческа. И това придвижване, както впрочем почти всички преходи в „Епопеята", става внезапно и рязко, отграничавайки обикновено твърде ясно една въвеждаща част със специфични „уводни“ функции. 1 Твърде интересни в това отношение са публикуваните в кн. 2 на,, Литературна мисъл"(1977) наблюдения на Радосвет Коларов върху „неподозирано монолитната художествена конструк ция" на Вазовата ода за Паисий. 80 При „Кочо“ тази широко обзорна уводна част, която ни въвежда в основните смислови, емоционални и композиционно-стилови особености на поемата, е твърде ясно обособена и пределно синтетична в своите широки обобщения. Дотолкова, че от поетическия и синтаксис изчезват всякакви глаголи. Четири възклицателни стиха, четири антитези-формули ни въвеждат в характера на изобразяваното време, за да отсенят смисъла и значението на перущенския бой на широкия исторически фон на Априлската епопея. Реторично приповдигнатият им характер ни подготвя емоционално към един лирически разказ в тона на възпяване и възторг. Но, от друга страна, още първият стих „провокира“ вниманието ни с необичайната външнопротиворечива оценка на възпяваното историческо движение:

Тези Мисли оставят впечатление за автор, преждевременно помъдрял или най-малкото прекомерно обременен от мъдрост — те сякаш са написани от ръка, която не е имала детство, нито младост, защото и едното, и другото са отишли за мъдростта. Блез Паскал едва доживява до 39-годишна възраст. Тридесет и девет години не са много за един човешки живот, но те не са малко, ако са години от живота на Паскал. Защото той е един от най-ярките примери на ранна, преждевременна надареност, на едва изчакваща собствените си резултати нетърпе лива гениалност. На 16-годишна възраст Паскал създава класическата „теорема на Паскал", на 18-годишна възраст изобретява първата сметачна машина, на 25-годишна възраст проектира блестящ експеримент, потвърждаващ предположението на Торичели за съществуването на атмосферно налягане, на 31-годишна възраст вече е завършил редица основополагащи работи по аритметика, теория на чис лата, алгебра и теория на вероятностите. 33-ата и 34-ата година от живота на Паскал го довеждат до рязък поврат към хуманитарно-религиозната тематика. Сега той пише своите знаменити Писма до един провинциалист — блестяща полемика с йезуитите и йезуитизма. Последните пет години от живота на Паскал (1657-1662) с изключение на още един математически (геометрически) изблик през 1658—1659 са запълнени с неговите Мисли - бележки за подготвяното съчинение Апология на християнската религия. Останали недовършени, бележките на Паскал са публикувани след смъртта му, през 1670 г. (на титулната страница е посочена 1669) от комитет на Пор Роял в значително изопачен вид (съкратен и редактиран с оглед на възмож ните репресии срещу издателите). И, както е обикновено в такива случаи, след като веднъж е „пуснато“ едно изопачено издание, необходими са десетилетия, а понякога и векове, за да се реставрира автентичният текст, за да се „постигне“ оригиналната мисъл на автора. Тази задача става още по-трудна, ако се отнася до незавършено произведение, до фрагментарни Мисли, които и сами по себе си създават достатъчно трудности, когато се съпоставят с предполагаемото завършено произведение — Апология на християнската религия. През такива двойни трудности е трябвало да минат многобройните коментатори, изследователи и издатели на Паскаловите Мисли, докато се стигне до двете вече признати за об90 разцови издания на Леон Бруншвик (1897) и Луи Лафума (1951). Ако книгите имат своя съдба, съдба неминуемо придобиват и изданията им. Преходът от физика към метафизика в духовните интереси на Паскал сякаш потвърждава наличието на биогенетичен закон и в духовното развитие - индивидуалният духовен процес на Паскал повтаря познати пътища в духовното развитие на цели епохи и народи: от физическия космос към космоса на душата, от геометрията и алгебрата към тайните на духа, от хидростатиката към психоДинамиката.

Житейната биография за Иван Рилски е сигурно най-народностното произведение, завещано ни от последния търновски патриарх. В осенената с трагически предчувствия епоха като духовен водач на народа Евтимий търси положителни герои, които да бъдат пример за подража ние. 1 Те не могат да се открият в неуспешните за България исторически събития през XIV столетие, затова бележитият писател се опира на българския символ, свързан с името на Иван Рилски. Безусловното следване на светеца е неспокойната нишка, която изплита художествената творба. Политическите позиции, изразени в нея, подбуждат обединителните чувства на народа и най-вече на неговите държавници, които са длъжни да възправят българина в решителна битка за своето отечество. Житието е важен извор за литературно-естетическите възгледи на основателя и вдъхновителя на Търновската книжовна школа, в която „се развива съвършено ново отношение към думата, особено търсене на словесни дълбини". Едно конкретно изследване върху житиеписа за рилския подвижник ще хвърли светлина върху приносното участие на неговия автор в балканския и източнославянския литературен процес. От 1363 до 1371 г. Евтимий е във Византия. Там той задълбочава познанията си върху византийската и богослужебната литература, 3 овладява тайните на реторическото майсторство. Чрез съчиненията на Йосиф Ракендит, Михаил Псел и други теоретици бъдещият патриарх се докосва до откровенията на античните ритори. Освен нормативните постановки за художествената реч при изучаването на Евтимиевите произведения е важно и ритуалното им предназначение. Агиографските творби са написани за лично произнасяне в църква. Пълната им идейно-естетическа оценка трябва да обхване и тях ното функционално разположение по време на храмовия обред. Предметно-стенописният интериор, гласът на ритора, вокално-речитативната музика завладяват слушателя с внушителна празничност и загадъчност. Запалените лампади с тайнствената си светлина символизират стремлението нагоре към небесата, докато долу мирският свят тъне в сумрака на очакването да получи справедлива присъда, спасение и надежда за по-добър живот.

Сред разнообразното съдържание на книжка шеста на сп. „Вопросы литературы" - орган на ИМЛИ „Максим Горки“ и Съюза на съветските писатели - привлича вниманието статията на Л. Тимофеев „Възможен ли е експеримент в поетиката?“, която засяга проблеми от първостепенна важност при изу чаването на стиховата реч и предлага - повече като насока, отколкото като завършен резултат - интересни насоки за разрешаването им. Трябва веднага да подчертаем, че в тази остро полемична статия, предлагаща принципно нов подход в изучаването на някои аспекти на поетиката, далеч не всичко е напълно убедително и неоспоримо. По-съществените възражения ще бъдат изложени конспективно в края на нашето изложение; впрочем това е напълно обяснимо и закономерно и по-съще ствено според нас е да се спрем на пробле мите, които засяга статията на Л. Тимофеев, ина принципно новото в тяхното изучаване. Противно на първите асоциации, които буди буквално преведеното заглавие, става дума не за експериментиране на творците в областта на поетиката, а за нещо съвсем различно: възможно ли е да се проведе експеримент (в смисъла, влаган в това понятие от точните науки) при изучаването на поетиката? Оказва се, че по отношение на някои частни аспекти на поетиката това е напълно Възможно. Въпросът, който е централен в статията на Л. Тимофеев, в последно време занимава твърде често литературоведите, но не толкова с оглед на теоретическото му осмисляне, колкото като извор на най-различни, често напълно произволни интерпретации; това е проблемът за отношението между звук и смисъл в стиховата реч (най-общо казано), или, по-конкретно - възможно ли е отделни звукове в стиха благодарение на своето закономерно повторение с честота, по-висока от средностатическата за дадения език, да се „семантизират“, т. е. да бъдат носители на определен, словесно неизразен смисъл? И какъв е „механизмът" на тази семантиза ция? Л. Тимофеев не поставя така глобално проблема. Той се ограничава да посочи само няколко примера на твърде произволна интерпретация на определени звукосъчетания в стиха и само мимоходом отбелязва принципното си несъгласие с негласно допусканото предположение, че поетът като че ли сам „изковава“ думите за своята творба. И за да ограничи своето изследване в сферата на доказуемото, далеч от „импресионистичните" (както той ги нарича) интерпретации, предлага - едно изключително находчиво хрумване - да се изследват вариантите на отделните стихове, останали в литературното наследство, и проследявайки мотивировката на правените от поета промени, да се установи относителният дял на тези от тях, които явно са продиктувани от търсенето на определено звукоповторение. Именно това е експериментът - есте ствено той не може да бъде абсолютно точен, защото не сме сигурни дали са запазени всички варианти и най-вече защото осмислянето на запазените поправки в техния хронологичен ред отчасти носи характера на догадката. И все пак относителната точност на този подход е далеч по-голяма от смелите и немотивирани интерпретации, намиращи място в анализа на отделните творби. Според характера на мотивите, които са диктували отделните поправки, Л. Тимофеев ги дели на няколко типа (от които само един е свързан изключително или поне преимуществено с търсенето на звукоповторение) и изследва процентното им съотношение в творчеството на трима поети - Пушкин, Блок и Маяковски. Подборът, разбира се, не е случаен - това са трима поети от различни времена и направления.

Драматург и поет, Камен Зидаров не е чужд и на строгата критическа муза. Богат със спомени от съвместния си живот и дейност с редица първенци на българската култура, надарен с усет за ценността на дадено произведение или цялостно творческо дело, притежаващ широка литературна култура и мно гостранна ерудиция, той все по-често гостува във владенията на Сандролина. Камен Зидаров откри и най-подходящата за него жанрова форма - литературния портрет, изграден върху споменно-документална основа, но надхвърлящ рамките на мемоара със стре межа да се разкрие ролята на твореца в развитието на българската литература и култура. И след „Звезди от голямата плеяда" той се обръща към житейската и творческа драма на един от най-самобитните и недостатъчно изследвани наши поети - Асен Разцветников. Че не само споменът за скъпия приятел е движил перото на Камен Зидаров, най-добре личи още в първата глава, където той пише: И днес той стои мълчалив в чакалнята на славата на нашата революционна поезия поради липсата на приятели и другари, критици и изследователи, които да го приласкаят и да го покажат в пълния му ръст и красота на нашите млади читатели и идни поколения. И веднага в бележка под линия към същото изречение добавя: „Изключенията са много малко: Пантелей Зарев, Георги Цанев, Георги Константинов, Здравко Петров." И понеже споменатите автори (а към тях може да се добавят още няколко имена) са едни от най-добрите ни литературни историци икритици, очевидно това мнение не може да се приеме в тази му тоталност и категоричност. Ще си позволя едно уточнение: струва ми се, че нашата литературна история е все още в дълг пред творчеството на Асен Разцветников след „Жертвени клади“, когато поетът се отдалечава донякъде от главното идейно-художествено русло на литературното развитие. И в това отношение Асен Разцветников съвсем не е единственият, комуто не е провървяло". Та много ли е писано за Кирил Христов след 90-те години, за късното творчество на Траянов..., но да не продъл жаваме това неприятно изброяване. Естествено Камен Зидаров не може да навакса пропуските на литературната ни история. За литературата той може да пише само с вълнението и категоричността на човек, който е непосредствен участник в това, което днес е история, и с образното слово на творец, а не с точността и детайлността на литературоведа. Впрочем може да се спори дали това е недостатък: в неговата книга оживява образът на човека и поета Асен Разцветников с неговите пестеливо споделяни вълнения и тревоги, с тежката му човешка драма, с безмерната му самовзискателност... И това, че Камен Зидаров е успял да възкреси за нас тази сложна и противоречива личност, е най-голямата му заслуга, която - нека си признаем - е по силата само на художественото слово, без това, разбира се, да отменя задълженията на литературния историк. Казвам, художествено слово" в точния смисъл на израза, защото, макар да носи подзаглавие „Спомени и размисли“, книгата на Камен Зидаров се отличава с плътността на белетристичното изображение. Особено явно е това в началните няколко глави, където авторът разказва за първите години на познанството си с Асен Разцветников, рисува с плътен белетристичен щрих историческия и битов колорит на епохата, предава в пряка реч разговорите между двамата, които есте ствено не са могли да бъдат документирани. И в тези глави най-осезаемо е предадено обаянието на големия поет, насочил своя помлад събрат по пътя на социалното изкуство. По-късно пътищата на двамата се разделят, ала Камен Зидаров е изградил композицията на цялата кнгига именно върху хронологията на многократните им житейски и творчески срещи. В неговото повествование няма място за разгърнати литературоведски анализи, за литературноисторическо изследване в собствения смисъл на думата. Това е по-скоро една белетризирана биография на Асен Разцветников, макар че най-малко фактическата пълнота и всеобхватност е блазнила автора. И все пак ще бъде явен пропуск да не отбеле жим онези тънки прозрения в творчеството на поета, изразени най-често сентенциозно и метафорично, които обаче показват острия художествен усет на Камен Зидаров и - нека това не прозвучи пресилено - биха могли да бъдат отправна точка в едно цялостно литературоведско изследване на творчеството на Асен Разцветников.

В последните години съветската критика справедливо отбеляза редица нови успехи в шолоховедението - книгите на А. И. Хватов („Художественный мир Шолохова", 1970, 2 доп. изд. 1975), на К. И. Прийма („Тихий Дон" сражается", 1972, 2 допълн. изд. 1975), сборника „Творчество Михаила Шолохова" (Л., 1975), статиите на В. А. Ковальов, П. Палиевский, Л. Ершов и др. В тези изследвания съществено място бе отделено на пробле мите на народността и партийността, на тра гичното и епичното в творчеството на писателя, на живите му връзки със съвременната съветска литература, със световния литера128 турен процес, на възприемането му в много страни на Европа, Азия, Америка. Учените показаха пътя на Шолохов до най-високите цели на съвременното изкуство - хуманистичното възпитание на личността, задълбо ченото изследване на националното самосъз нание и качествата на новия, социалистически човек. Книгата на Ф. Бирюков „Художествен ные открытия Михаила Шолохова" (1976) се появи именно в този контекст от нови наблюдения върху Шолоховото творчество. Тя е завършек на многолетен труд, на многопосочни търсения и прецизни уточнения, ня кои от тях за пръв път изложени в статиите „Снова о Мелехове“ („Новый мир“, 1965, кн. 5) и „Тихий Дон“ и его критики“ („Русская литература", 1968, кн.2), с които ученият (заедно с А. И. Хватов) постави началото на третата по ред дискусия за голямото епично платно на Шолохов „Тихият Дон". В книгата си Ф. Бирюков запазва полемичния елемент, обстоятелство, което дава възможност да се видят постиженията на критико-естетическата мисъл и новото, което се предлага като решение на разглежданата пробле матика.

В Съветския съюз се съхраняват извънредно много стари славянски ръкописи, X—XVIII в. Те се намират главно в Москва (ГБЛ, ГИМ, ЦГАДА), Ленинград (ГПБ, БАН), Киев, Одеса, Вилно. Събрани в разни библиотеки, музеи и архиви, те са достъпни за научни изследвания. Някои от тях имат печатни описи; за други сбирки има вътрешни служебни описи, което също улеснява работата с тях. За трета част сбирки се работи по инвентарни книги. В тези сбирки покрай руските ръкописи има и чужди по произход стари славянски ръкописи - български, сръбски, румънски. Различни са причините за тяхното пренасяне в Русия - откупуване, подаряване, постъпле ния от научни командировки, военни походи и пр. Ръкописите са писани на пергамент или на хартия. Разбира се, преобладаващото число са хартиените ръкописи. Изготвянето на научни описи на старите славянски ръкописи има повече от 150-годишна практика. Тази задача и днес настойчиво стои пред науката, понеже за много сбирки няма такива описи. През последните две десетилетия особено внимание се обърна на пергаментните старославянски ръкописи, най-ранни свидетелства за писменост и кул турни изяви у българи, сърби, руси. Стана практика по-големите книгохранилища, пазещи такива славянски пергаментни ръкописи, да пристъпят към научната обработка на ръкописите и да издават научни описа ния за тях. Пръв труд от такъв характер бе 131 книгата на Е. Е. Гранстрем „Описание рус ских и славянских пергаменных рукописей. Рукописи русские, болгарские, молдовлахийские, сербские" (Ленинград, 1953). Опи сани са ръкописите, съхранявани в Държав ната публична библиотека „Салтиков-Шчед рин" - Ленинград. Подобен характер има и трудът на Н. Б. Тихомиров, който описа славянските пергаментни ръкописи в Държавната библиотека „Вл. И. Ленин" - Москва. Публикацията му има наслов „Каталог русских и славянских пергаменных рукопи сей XI-XII веков, хранящихся в Отделе рукописей Государственной библиотеки СССР им. В. И. Ленина. - Записки Отдела рукописей, вып. 25. Москва, 1962, с. 143-183; вып. 27, Москва, 1965, с. 93-148; вып. 30, Москва, 1968, с. 87-155; вып. 33, Москва, 1972, с. 213-220. Най-нов труд от този род е наскоро излязлата книга „Пергаменные рукописи библиотеки Академии наук СССР. Описание русских и славянских рукописей XI-XVI веков" (Ленинград, 1976. 234 с. +65 снимки). Книгата е дело на Н.Ю. Бубнов, О. П. Лихачова и В. Ф. Покровска. Академичната библиотека в Ленинград е наследница на стари книжовни фондове, както и на сбирки на видни руски учени-слависти, които са успели да съберат известно количество старославянски ръкописи (напр. И. И. Срезневски, А. И. Яцимирски, П. А. Сирку, А. С. Петрушевич, П. Н. Лихачов, Е. М. Калужняцки и др.). Всички тези сбирки съдържат немалко славянски пергаментни ръкописи или части, а понякога фрагменти от ръкописи. Значителна част от тях са описвани и по-рано в една или друга публикация, разкриваща богатството на дадена ръкописна сбирка, или в публикация, специално посве тена на даден ръкопис.