По страниците на литературни списания от СССР и Франция

Сред разнообразните материали, намерили място в кн. 5 от тази година на сп. „Вопросы литературы“, особено се открояват поредната „кръгла маса", посветена на темата „Художественият превод и взаимодействието на литературите“, и статията на Д. Урнов „Превратностите на „преоценката“. Разговорът около кръглата маса по проблемите на художествения превод, в който взимат участие видни писатели, преводачи и критици, е логично продължение на усилията на списанието да осветлява актуалните въпроси на преводаческото майсторство, да разгръща теоретическото им осмис ляне и по този начин - наред с много други издания, разбира се - да създава стабилна теоретико-методологическа база за небивалата по мащабите си преводна дейност, с която се характеризира днешният ден на съ ветската култура. Затова не е странно, че между централните проблеми, засегнати в разговора, се оказват някои въпроси, повдигани в отделни публикации в списанието - например статиите „Обективният крите рий" на А. Абуашвили (ВЛ, кн. 6/1978), „Мярата на съвършенството“ на Н. Джусойти и „Всесъюзният контекст на М. Новикова (ВЛ, кн. 10/1978) „Преводът и битието на литературата“ на Ю. Левин и „Преображението на оригинала" на Л. Озеров (ВЛ, Кн. 2/1979) и др. При цялата разностранност на разговора, при неизбежната „разцентрованост" на отделните изказвания може определено да се каже, че централен в случая е въпросът за адекватността между превод и оригинал. Разбира се, централен не означава единствен; но той придобива особено значение, защото дори когато отделни участници разглеждат съвсем други проблеми (например особената „Двуезична" и даже „многоезична ситуация, в която са поставени болшинството съветски читатели днес, вза имодействието между преводна и оригинална литература и пр.), неминуемо те приемат а приори наличието на естетически пълноценен превод, който активно функционира в дадена национална литература именно като такъв. А безспорно естетически пълноценен и оттам функционален - е адекватният пре 148 вод. Но тази неоспорима изходна постановка ражда немалко разногласия и спорове, когато се опитаме да я конкретизираме дори и в тясно практически аспект - какви са кри териите за адекватността на един или друг превод и какви са пътищата за постигането на тази адекватност? И понеже това е в същ ност централният въпрос в теорията и практиката на превода изобщо, нека проследим мненията на участниците в разговора по съ щия проблем - без естествено да стесняваме рамките на обсъждането. Във встъпителното изказване на П. Топер са поставени ред проблеми, възникващи във връзка със сегашната културна и литературна (а и езикова) ситуация. Много интересен - засяган и от ред други участници - например е въпросът за разликата между „превод" и различните степени на отдале чаване от оригинала, означавани с термини като переложение“, „подражание на...", , по мотиви от..." и т. н. И тук отново възниква въпросът - тази разлика може да бъ де определена във всеки конкретен случай само на базата на ясен и общоприет критерий за адекватност. П. Топер не дава формулировка на такъв критерий, но определено се разграничава от мнението на А. Абуашвили в статията и „Обективният критерий" (към тази статия, за която ние сме инфор мирали читателите си в нашата рубрика „Из чуждестранния печат, взимат отношение и много други участници в разговора - именно поради първостепенната важност на засегнатите в нея проблеми): „На интересната статия на А. Абуашвили „Обективният критерий" (...) е свойствена все пак тъга по преводакопие (перевод-слепка“), което, както отдав на е добре известно, е непостижимо поради различията между езиците. В статията има даже такава фраза: „Целта на превода е не да интерпретира, а да репродуцира. За съ жаление - или за щастие - репродуцирането при превода е невъзможно и преводът винаги по необходимост, по самата си природа е интерпретация, така че присъствието в него на творческото начало, т.е. на индивидуалността на преводача, е необходимо и неизбежно" (с. 7). Но когато трябва да определи В какво се изразява това творческо начало, П. Топер се задоволява с най-общи положе ния („Творческата индивидуалност на преводача (...) се изразява не в това, че превеж дащият от себе си" добавя нещо в превеж даното произведение, а в това с какви сред ства - своите, неповторими, специфични средства на своя роден език - той достига най-доброто изпълнение на преводаческата задача, с. 7), а въпроса за адекватността и критериите за адекватност той изобщо не засяга.