Книжка-8

1979, Книжка 8 - Съдържание

Преди две години нашата столица бе домакин на Международната среща на писателите, преминала под девиза „Мирът - надежда на планетата". Отзву ците от този внушителен форум на творците от цял свят още не са заглъхнали, а София отново прие гостоприемно писатели от различни страни и континенти, дошли да изразят категорично волята си - и волята на своите народи - да живеят в мир. Във Втората международна среща на писателите София, 1979 взеха участие много изтъкнати творци от цял свят: Азис Несин - Турция, Алдо де Яко - Италия, Александър Минковски - Полша, Александър Михайлов - Комитет за европейска сигурност и сътрудничество, Андре Стил - Франция, Анхел де Лера - Испания, Балаш Сапанош — Унгария, Благоя Иванов - СФРЮ, Васил Биков - СССР, Василий Белов - СССР, Владимир Солоухин - СССР, Демирташ Джейхун - Турция, Джон Коломбо - Канада, Джон Чийвър - САЩ, Джордже Маковеску - Румъния, Дино Фльмънд - Румъния, Дюла Чак - Унгария, Евангелос Лазос - Гърция, Ейдриън Мичъл - Великобритания, Ели Пеониду - Кипър, Ема Смит - Великобритания, Ервин Фишер - ФРГ, Жаумъ Фустер - Испания, Имре Добози - Унгария, Йежи Скурницки - Полша, Йоан Григореску - Румъния, Йоахим Новотни - ГДР, Йозеф Рибак - ЧССР, Йозеф Нонешвили - СССР, Казимеж Кожневски - Полша, Камило Хосе Села - Испания, Ласлофи Аладар Геза - Румъния, Ласло Керн - Унга рия, Ларш Юленстен - Швеция, Леслав Бартелски - Полша, Луиджи Малерба - Италия, Марио Болдзони - Италия, Миклош Вереш - Унгария, Милан Крал - СФРЮ, Никос Папас - Гърция, Ото Щайгер - Швейцария, Пааво Ринтала - Финландия, Пиер Гамара - Франция, Райнер Керндл - ГДР, Раду Боуряну - Румъния, Рафаел Алберти - Испания, Рита Буми Папа - Гърция, Робер Андре - Франция, Руди Щраал - ГДР, Самуел Хейзоу - САЩ, Сантяго Кастильо - Испания, Сергей Михалков — СССР, Татяна Кудрявцева - СССР, Уилям Сароян - САЩ, Франц Ксавер Крьоц - ФРГ, Фридрих Хитцер - ФРГ, Хайнар Кипхардт - ФРГ, Хейди Бурай - Канада, Хенрик Панас - Полша, Хулия Ангуло - Испания, Якоб Брантинг - Швеция, Ян Козак - ЧССР. Дори само изброяването на участниците подсказва мащабите на Втората Международна среща на писателите, на която се събраха представители на различни страни и народи, на различни национални литератури, обединени от грижата за утрешния ден на човечеството.

Поезията на Вапцаров, надхвърлила конкретните поетически граници на своето време, продължаваща да учудва и днес като рядък естетически феномен, може да бъде разгледана само на фона на своето време, на неговите исторически особености. Има епохи, в които поетът може по-спокойно да размишлява върху своя поетичен обект - човека; епохата на Вапцаров налагаше сама проблемите; гигантски исторически прелом, решителни събития, разтърсили света - тя внасяше сериозни промени в човешката личност, ускоряваше вътрешните процеси, динамизираше съзнанието, тласкаше към развитие не само личността, но и народа, променяше колективното съзнание, изправяше пред решителен избор. В тая епоха се променяше естетическото съзнание, търсеше се по нов начин опората в действителността, в народния живот. Писателят отново застана, както през септемврийските дни, с лице към своя народ, към своята съвременност, като част от съдбата на народа. Неговият поетически диалог със себе си стана диалог с конкретните исторически условия, с живота и времето. Тоя диалог намери най-висок художествен израз, най-пълна своя изява в поезията на Вапцаров. Потърсим ли особености, същественото в неговата поезия, ще стигнем неминуемо до диалога - не само като форма, а преди всичко като същност, като съдържание, като диалог със света, като диалогична позиция към света. В тая диалогична позиция художественото „аз" на поета, неговото биографично „аз" и героят на неговата поезия се сляха в едно цяло. Единството на живот и поезия, нееднократно подчертавано от нашата критика, налагащо се със своята изключителна яркост и сила, при Вапцаров има свое изключително значение. Основното в поезията на Вапцаров е неговото работническо революционно светоусещане, скъсената дистанция между поета и света, между героя на тая поезия - работника и неговата среда, навлизането на фабриката, завода, машината за пръв път в нашата поезия така естествено, като че ли са съществували всякога в пряк досег с човека, с живо, конкретно взаимоотношение с него, като момент от неговата жизнена съдба, като момент от неговата човешка, социална, работническа адекватност, като белези на едно ново съзнание. Появило се е ново човешко и художествено съзнание, на нов тип творец - не просто революционер, не само поет-революционер, но и поетработник, който се слива със своя герой и от своята и неговата гледна точка скъсява разстоянието между себе си и света, установява отношения с живота и действителността, създава нова художествена температура в стиховете, нова поетична структура на образи и стих, нова поетична тоналност по простата причина, че поетът-герой на собствената поезия, субектът и обектът на тая поезия са се слели в едно лице и водят своя диалог със света от нова позиция.

Поезията на Никола Вапцаров е автентичен художествен документ за последния и най-драматичен етап от развитието на революционното движение България. Фабричен работник, интелектуалец и професионален революционер, авторът на „Моторни песни“ е последният и при това пряк наследник на ботевската традиция да се твори бунтовна поезия върху почвата на лично, непосред ствено участие в освободителната борба. Освен това на поета-комунист Вапцаров беше съдено да увенчае художественото си дело с ореола на мъченическа смърт. Христо Ботев беше първият, а Никола Вапцаров - последният голям, монолитен, завършен образ на социален поет в българската литература. Всички тези достойнства са повече от достатъчни, за да осигурят на който и да е творец трайно място сред малцината в пантеона на една национална култура. Но с тях далеч не се изчерпва присъствието на Вапцаров в нашата поезия. Той не само бе връх в развитието на българската лирика и не просто бе ярък летописец на епохата на 30-те 40-те години, но съумя - черпейки от недрата на тази епоха идеи, въображение и чувствителност - да създаде един строен, дълбоко осмислен поетично-философски модел на света. Макар и подчертано повествователна и в повечето случаи разгърната като пейзаж, Вапцаровата лирика не е битоописание, нито пък импресионистична живопис. С помощта на тежки, експресивни щрихи тя създава картина на битието в най-едрите му мащаби и най-дълбоки проблеми. Поезията на Вапцаров, в която найчесто срещаните думи са „живот“ и „човек“, има ясно изразен битиен, философски характер. И в същото време нейните корени са потопени във всекидневното, скромно, бих казал банално, човешко съществуване:

Един от най-своеобразните белези на Вапцаровата поезия е нейната комуникативност, разбирана както в плана на вътрешнотекстовата и синтактика (принципната обърнатост на лирическия „аз“ към назован или потенциален адресат, многообразните форми на общуване между лирическите персонажи), така и в плана на нейната обществена прагматика - почти безпрецедентното по своята заразяваща сила общуване на тази поезия с реалния читател. Може да се каже, че общуването с хората дава първоначален материал и импулс, трансформира се в конструктивен принцип и накрая в цел на Вапцаровата поезия, т. е. пронизва всички етапи на „производствения и цикъл“. Този комуникативен принцип, сведен до по-тясното понятие „разговорност" или „диалогичност, в същност е широко известен и многократно изтъкван от нашата критика, най-вече в своята съдържателност - връзка със стила на епохата, социално-политически и психологически основания и пр. (Посочвано е съответствието между приземяването на абстрактно-барикадния образ на революцията до мълчаливия героизъм на нелегалната борба и „прибирането" патоса на монументалните символи в развълнуваността на разговорната интонация.) По-малко е изследвана Вапцаровата диалогичност в нейната системност и специфично художествена функционалност. В една своя статия Б. Ничев справедливо обръща внимание, че се касае не за „частен художествен похват“, а за „цялостна стилно-интонационна система". 1 Тази система може да бъде изследвана, от една страна, в своя релационен, пространствен план - като съвкупност от „комуникативни възли и мрежа от отношения между тях (тематично-структурен полифонизъм, обширност на речевото пространство и типове движения и трансформации в него, придаващи на речевото общуване характерно вапцаровски стереофоничен ефект, и пр.). От друга страна, изследването може да бъде прехвърлено от релационния към „материалния" план на речта, т. е. към нейния изказ, към самата словесна информация в непосредственото и интонационно-речево въплъщение. Тази по-привична и изглеждаща по-лесна за изследване проблематика (в която ще се ограничи настоящата статия) в същност крие в себе си едни от наймъчните, главоболни въпроси на Вапцаровата поетика. Преди всичко необходимо е едно елементарно терминологично уточнение. Терминът „разговорност“ (по принцип и в частност приложен спрямо 1 Б. Ниче в. Идеен свят и художествен стил в поезията на Вапцаров, - Литературна мисъл, 1959, кн. 6, с. 125. 60 Вапцаровата поезия) може да фигурира в две различни опозиции. Първо - със своя максимум обем - в езиков-стилистичната опозиция „разговорна - писмена реч", където присъствува с набор от такива характеристики като интонационно-диалогични конструкции, елиптичност, прекъснатост или неоформеност синтактичните връзки между частите на изречението, емоционално оценъчна афективност, ситуативна синонимия, активност на езиковите изрази за субективна оценка и пр.

При цялата незавършеност на творческото му дело, при цялата многостранност и перспективност на дарованието му Минко Николов е от творците, за които ранното и ускорено развитие са някаква предопределена, задължителна особеност на таланта. Двата тома с негови творби, които събрахме след смъртта му, носят ясната представа за един многостранен и твърде странен талант. Рожба на своето време, Минко Николов вложи всичките си сили, потърси найтрудни пътища да го обясни, да намери своя „код“ в него, да го дешифрира върху собствен опит и върху изстрадано лично от него познание. Дали ще тълкува новата поезия или „Моби Дик“, дали ще се радва на едно ново име, или ще търси формулата за едно „познато“ явление - той винаги тръгва от опиянението пред загадките на Времето, тръпне в изгарящите въпроси на Деня. В това е заложено може би най-важното, най-ценното качество на критика - да живее своето време, да има сетива за него и порив да му отдаде всич ката си енергия, целия си талант. Минко Николов има бързи и точни рефлекси, верен и тънък критически слух. Той е с особено изострени сетива за фалшивото. Нищо така силно не го дразни, както фалшът, гримасниченето, позирането и преструвката в изкуството. Тук той е безпогрешен - прогнозите и бележките му нямат давност, не отминават в нищото. Ние не сме имали по-оперативен критик от него. При това понятието оперативност тук придобива и нови означения и качества. Освен всичко изброено - бързина и точност на рефлексите, чистота и дразнимост на критическия слух - оперативността на Минко Николов се изразява и в оня изострен усет за съвременност, изработен и култивиран едни свръхоперативни срокове, проверен чрез самия себе си, но и в реакцията на съвременника.. B Минко Николов успя да съчетае на практика рационалното с емоционалното познание в критиката. Той съумя да подчини теоретическата вещина на практическите изисквания на литературния живот. У него щастливо се срещат поетическото вдъхновение и рационалистичната трезвост на учения. В една от многобройните си статии за Павел Вежинов критикът назовава два типа художници - такива, „които са в стихията си, когато изобразяват пълноводието на живота, в непосредствените му прояви“, и такива, които „винаги ги завладява едно предварително намерение“, които са активно заинтересувани от извода, до който искат да доведат читателя“. Минко Николов се числи към една трета, междинна категория творци - ония, за които пълноводието на живота получава истински смисъл и сила под напора и под диктовката на едно дейно субективно начало.

Спорът за критиката: „изкуство или наука?“ от преди години естествено не доведе до никакво решение. Разбира се, този спор бе нов само в нашите условия, за социалистическия етап на нашата литература. Дори и в българския литературен живот от миналото той бе имал някаква история. В този спор името на Тончо Жечев - тогава утвърждаващ се критик и литературен историк - често се вплиташе, все още немного обемното му творческо дело служеше като аргу мент за тезите на различните страни. Литераторите, които виждаха причината на спора в стремежа на извънмерния есеизъм нарцисистично да възпроизведе със свои средства, да „наподоби“ в някакъв смисъл разглежданата творба, посочваха, че у Тончо Жечев има само „елементи" на есеизъм, че „съпреживява нето" е съчетано със задълбочен анализ. При оценката на неговите книги и статии винаги се правеха уговорки за неортодоксалността спрямо „школата" на стиловите му средства и на критическото му виждане. И все пак с годините и самият автор, и критиците му не направиха рязко разграничение на делото му от насоката в литературознанието, която сближаваше критика и изкуство. Очевидно, имаше нещо друго, което създаваше тази връзка. В своята работа програмна На- от началото на зрелия период докладът ционални особености в литературното развитие“, изнесен на теоретичната конференция на СБП през 1965 г., Тончо Жечев говори за необходимостта „да се преоцени и творчески преосмисли целият исторически опит на нашата литература", говори за преломния характер на първите години от шестото десетилетие на нашия век за естетическото превъоръжаване на литературата ни. Идеоло гическият климат на Априлския пленум вече се реализираше като последователна творческа практика, която се нуждаеше от осмисляне. Взрем ли се в подобни с мащаба си преломни периоди в литературата, ще установим, че критиците, които утвърждават духа на новото, се движат съвсем близо до литературния рлеф, захвърлят менторската позиция, скъсяват дистанцията и - в последна сметка - техните произведения стават с нещо съизмерими с творбите на художниците на словото. Известно е, че литераторите от ОПОЯЗ бяха многократно обвинявани в употребата на авгурски език, в демонстрирането на показна ученост. Но в дружеската си преписка те се наричаха един другиго „писател". И това не е случайно: тяхната дейност бе наистина съвместна с едни от найзначителните поети и белетристи на новата руска съветска литература. А посетнешното развитие на Тинянов и Шкловски показа основателността на взаимното им титулуване. Във всеки период, чийто патос е търсенето на нов тип художественост, литературност, има нещо, което напомня за синкретизма от зората на изкуството. Преломът неминуемо е свързан с разрушаване на остарялата жанрова йерар87 хия, с изваждане от забвение на пренебрегвани жанрове, със смислови преливания между отделните жанрове. В тези процеси критиката често се оказва тази флуидна среда, която създава между жанровете смислови мостове, която прехвърля теми от един жанр към друг, за да бъдат те пълноценно експериментирани и накрая максимално реализирани. В тази своя функция критиката сякаш се „заразява“ от художественост и носи в отделни свои образци цялата тази кипяща литература в сгъстен, но не в тезисен, а в чувствено напрегнат вид. Такива критически работи излъчват духовна енергия, която поражда литература, такива критически текстове често вървят преди самата литература. Не се ли дължи на такова излъчване сближаването на критическите текстове на Тончо Жечев с изкуството?

Има големи писатели, които получават заслуженото внимание и оценка едва след смъртта си, а приживе творят с години, без да бъдат забелязани или разбрани от съвременниците си. При Йордан Йовков не е така. Произведенията му пораждат жив интерес още с появяването си: изследва се тяхната тематика, проблематика, персонаж, поетика. Но досега няма проучване, което да третира проблема за функционалността на Йовковите творби и по-специално - интерпретацията на Йовковото творчество от съвременната му критика. Проследявайки резонанса, който предизвиква Йовков сред критиката до края на 30-те години, в тази работа се прави опит и да се проследят литературнокритическите оценки на Йовковото творчество през този период. *** Първите творби на Йовков - стихотворенията, поместени в сп. „Селска пробуда“, в. „Съзнание“ и сп. „Художник“ - не обръщат вниманието на критиката. И с основание. Това са в повечето случаи любовни настроения, облъхнати с мистика, навяващи меланхолия и скръб, изпети в твърде миньорен тон, явно влияние на Хайне, Яворов, Теодор Траянов. Стихотворенията на Йовков както за съвременниците му, така и за нас имат цена преди всичко като документ за едно литературно начало и развитие. C Първите рецензии излизат веднага с появата на разказвача Йовков. Преди още писателят да събере творбите си за войната в самостоятелна книга, Михаил Арнаудов пише: „Макар тия разкази, пръснати в разни списания, да са едни от първите печатани произведения на младия автор, те носят много белези на несъмнен талант. "2 Проф. Арнаудов дава висока оценка на всички писани до момента Йовкови разкази. Определя автора им като поет, който схваща живота, разкрива душите и ни „кара да се сродим с образите“. Изтъква уме нието му да разграничи и представи като завършени за себе си цели събития, представляващи ярко свързани помежду си моменти. Авторът, публикувал първата рецензия за Йовков, дава висока оценка на изкуството му да изобразява, сочи наблюдателността (качество, което всички Йовкови критици отсега нататък ще изтъкват), спира се на въображението и на духовитите и находчиви срав 1 Настоящата работа е част от едно по-цялостно изследване на Йовковото творчество от този аспект. 2 М. Арнаудов. Разказите на Йордан Йовков. - Отечество, г. III, 1916, кн. 36-7,3 c. 10. 96 нения. Определя Йовков като художник, „който рисува само импресионистиче ски: с малко черти той ви загатва и пейзаж, и физиономия. Съществена за него е душата: душата на хората, които вижда и постоянно наблюдава, душата на Мъртвите предмети, оживели под неговия поглед и неговата собствена душа най-сетне, с която читателят бързо се слива, за да тръпне и се вълнува като нея. "

Настъпи време, когато навлизането на художествения опит на съветската литература в другите национални литератури трябва да се оценява не само от гледна точка на преките литературни контакти, не само като момент на непосредствено въздействие на един или друг етап от историко-литературното развитие. Настъпи време, когато се налага да се проникне още по-дълбоко в същ ността на литературното взаимодействие, да се осмисли то във връзка с повторението на закономерностите, с творческото присъствие на естетическите идеи на съветската литература в духовния свят на другите социалистически литератури. Иначе казано, спиралата на богатата традиция в изучаването на междунационалните литературни връзки направи нов завой, който отразява съвър шено нов момент от литературните взаимоотношения след Втората световна война, породила общността на общественото, политическото и културното развитие на много страни със Съветския съюз. Тъкмо сега с цялата си настойчивост възниква въпросът за наличието натипологични сходни естетически явления, обусловени от близостта в обществе те импулси, от родството на редица проблеми и принципи на изображение, от общността на творческите цели и стремежи. Сега сравнителното изучаване на две литератури - в случая ни интересува българската и съветската - насочва вниманието, както се изразява съветският учен А. Овчаренко, към „правилно разбиране на естетическите основи, художествено своеобразие и новаторска същ ност на литературното творчество". В този смисъл много вярна и продуктивна предложената в науката аксиома - литературното влияние (в широк смисъл на думата) е естетическа категория. Тук понятието „влияние“ е схванато като творчески допир, докосване, като взаимопроникване на литературите. Такава постановка на въпроса предпазва от опростяване, от примитивно посочване единствено на литературни аналогии и съвпадения. Тя внушава широта в погледа при разглеждане на литературните взаимовръзки. Тъкмо на такава основа може да се покаже отражението на естетическия опит на съветската литература върху общия литературен процес у нас, върху творчеството на един или друг писател.

Научната литература все още не е дала задоволително изследване върху епическата поема „La Bulgheria convertita“ (Покръстена България) от Франческо Брачолини (1566-1645), публикувана в Рим през 1637 г. Типична творба за литературата на ранния барок в епохата на Контрареформацията, тази поема в двадесет части е изградена от много сложен поетически стил. Необходимо е да се възстановят специфичните похвати, използувани от поета да предаде своята идея чрез символи и алюзии, за да се схване правилно истинското и значение. 2. Франческо Брачолини прекарва живота си в служба при кардинали или други високопоставени лица на Римската църква. По времето на папа Урбан VIII (1623-1644) той става секретар на кардинал Антонио Барберини, който ръководи „Congregatio de Propaganda Fide" (Конгрегация за разпространение на вярата), служеща като главен инструмент на Ватикана за разпространение на католицизма по света. Поемата „Покръстена България" е израз на идеологическата и политическата дейност на тази институция. 3. Многобройните творби на Брачолини свидетелствуват, че той е схващал литературата като реторична игра, основана на употребата на форми, образи и сюжети, заимствувани от творчеството на други поети (както древни, така и съвременни) с цел да се създаде нова „поетическа материя“. В новия си контекст старите символи получават различно функционално значение. Но Брачолини не възприема безрезервно идеята за смесване на реалното и фантастич ното. „Поетичният фалш" не е нищо друго освен реторично разкрасяване, докато реалните факти предполагат изразяване чрез разбираеми образи, съответствуващи на „правдиви думи". 4. Предходните литературни критици са се заблуждавали от тази сложна реторична игра и не са могли да отделят „поетическия фалш" от реалните факти. Те считат, че всичко в поемата е чиста измислица. По-конкретно, те не разбират, че България, както е описана от Брачолини, не е поетичен мит, а конкретен исторически образ. Съставените от тях кратки изложения на поемата са незадоволителни поради факта, че не се прави разграничение между многото второстепенни сюжети и главния сюжет, който има за цел да предаде на читателя трудно доловима политическа идея. Ако е правилно разгадана, поемата на Брачолини е първата важна творба в западната литература, в която България, нейната история и култура са в центъра на една дискусия от международно значение.

Васил Д. Стоянов, както сам отбелязва, пристига в Прага на 28 септември 1858 г. и престоява тук десет години. Надарен, с всестранни интереси и силно родолюбиво чувство, той става централна фигура между своите сънародници в Чехия. В чешкия и немския периодичен печат любознателният ученик на Сава Доброплодни обнародва обзорни статии и бележки за бъл гарската история, литература и култура, за бита, робската съдба и борбите на българите. Това го прави известен между видни чешки учени и общественици. Подготвяното двутомно издание на съчиненията на В. Д. Стоянов от Института за литература при БАН и Института за чешка и световна литература при Чехословашката академия на науките ще даде пълна представа, а оттук и справедлива оценка за приноса на този все още неоценен възрожденец за развитието и популяризирането на българската култура в чужбина. B Архивния отдел на БАН е запазено част от богатото архивно наследство на Васил Д. Стоянов. Негови документи се намират и в други български архивохранилища. За живота му в Чехия, за формирането му като учен, публицист и патриот интересни данни има и в неговия архив, съхраняван в Напръстковия музей в Прага. Прави впечатление преди всичко контактът на Стоянов с видни български общественици и книжовници от онова време - Драган Цанков, Христо Г. Данов, Марин Дринов, Христо и Евлоги Георгиеви, Никола Първанов, Тодор Стоянов - Бурмов и др. Те го осведомяват за живота в България, за новоизлезли книги и периодични издания. Марин Дринов и Иван Грудов го канят да поеме редактирането на в. „Народност“, Тодор Стоянов - Бурмов настоява да сътрудничи на в. „Время": „Вий обещавате да пишете нещо по белетристиката -му напомня Бурмов. - Не зная какво именно ще пишете по тая част, щото да е полезно и интересно за българите. Но въобще ще забележа, че българите не са за критически и сухи предмети. Те са лесно уморяват в четенето. Трябва да гледаме да им пишеме винаги неща, които да им са напълно понятни и които от коя годе страна да съдействуват за развитието и напредването им (Писмо от 6 септември 1865 г.). В някои писма приятели на Стоянов му съобщават за грижите им да бъде подкрепен материално от български културни дружества, пишат му за обществе ната атмосфера в страната. 124 Стоянов отговаря на всички. В архива му са запазени чернови на писма до Христо Геор гиев, Евлоги Георгиев, Богдан Икономов, Христо Г. Данов, Никола Първанов и др. Той им съобщава подробности за себе си, описва архитектурните забележителности на Прага, говори с уважение за изтъкнати чешки учени.

Името на Ефрем Каранов - изтъкнат деятел на просветното ни дело, досега се свързваше главно с изследванията му из областта на фолклористиката и краеведението. На специалистите бе известно също, че той е първият преводач на български език на знаменитата творба на Адам Мицкевич - поемата „Пан Тадеуш“, както и че е превеждал и древноруския литературен паметник „Слово о полку Игореве“. Малцина обаче знаят, че Ефрем Каранов е оставил в ръкопис и свои спомени. Тези спомени дълги години са били съхранявани от сина му Цве тан Каранов, а след това предадени в Окръжния исторически музей (ОИМ) в Кюстендил. Спомените са завършени през 1920 г. и едва сега, близо шест десетилетия, се подготвят за печат от Издателството на Отечествения фронт. Случи се така, че на мен бе възложено да съставя обяснителните бележки към предстоящото издание на спомените. Това наложи да проуча поподробно живота и делото на Е. Каранов. Оказа се, че писаното за този почти забравен днес културен деец не е много, а и доколкото го има, в редица моменти то е неточно. В процеса на работата си попаднах на някои архивни материали, посетих и Кюстендил, където живее синът на Ефрем Каранов - Цветан. Роден на 25 януари 1901 г., Цветан Каранов ме впечатли със своята жизненост и свежата си памет. Той ми разказа интересни подробности из живота на баща си и своето семейство. Разменихме си и няколко писма за доуточняване на някои факти. Учител по професия, Цветан Каранов е проявил вярно чувство за значението на спомените на баща си, като не само ги е запазил и съхранил за поколенията, но и твърдо устоял на съблазнителните предложения те да бъдат изнесени и издадени зад граница, и то по време, когато у нас и дума още не е имало за публикуването им. Цветан Каранов е написал и свои спомени за баща си, които се съхраняват в Окръжния държавен архив (ОДА) в гр. Кюстендил. Целта на настоящите редове е да приведа в известност всичко онова по-важно, което успях да събера и уточня за Ефрем Каранов. Това се налага и от обстоятелството, че с издаването на спомените му неговото значение в културната ни история ще се повиши значително повече, отколкото то е досега. e BEDREH YEH EH ROЕ Необходимо е да се отбележи, че почти всички, които са писали за Ефрем Каранов, ползуват кратката статия, публикувана като поменик в Летопис на БАН, Кн. XI за 1927—1928 г., С., 1929, с. 51-53. Статията е без подпис, но, както се установява от архивните материали, тя е дело на географа акад. Йордан Захариев. Оригиналът на статията се съхранява в Архива на БАН (ф. 1, оп. 2, а.е. 992, л. 9-12). В писмото си от 4 юли 1929 г., с което изпраща статията си до секретаря на БАН Иван Пеев-Плачков, Йордан Захариев пише: „...Дядо Ефрем Каранов бил мой учител. Затова моля, ако написаното допада за целта - да бъде поменик в Летописа, - нека бъде напечатано изцяло, като отплата от моя страна за добрия спомен, който пазя в душата си за дядо Ефрем..." (пак там, 1 л. 8). Йордан Захариев е бил директор на гимназията в Кюстендил и е познавал добре живота и делото на Каранов. От едно негово писмо до БАН (без дата) се вижда, че при изготвянето на статията си за Е. Каранов Захариев е ползу вал и ръкописните му спомени (пак там, л. 7), както и други материали. Въпреки това в нея са допуснати някои неточности, не са описани и всичките трудове на Каранов. Все пак статията на Йордан Захариев е сравнително по-пълна и точна от тази на Антон]. П. Ст[оилов), публи кувана наскоро след смъртта на Е. Каранов в Известия на Народния етнографски музей в София (1927, кн. 1-4, с. 194-195).

Сред разнообразните материали, намерили място в кн. 5 от тази година на сп. „Вопросы литературы“, особено се открояват поредната „кръгла маса", посветена на темата „Художественият превод и взаимодействието на литературите“, и статията на Д. Урнов „Превратностите на „преоценката“. Разговорът около кръглата маса по проблемите на художествения превод, в който взимат участие видни писатели, преводачи и критици, е логично продължение на усилията на списанието да осветлява актуалните въпроси на преводаческото майсторство, да разгръща теоретическото им осмис ляне и по този начин - наред с много други издания, разбира се - да създава стабилна теоретико-методологическа база за небивалата по мащабите си преводна дейност, с която се характеризира днешният ден на съ ветската култура. Затова не е странно, че между централните проблеми, засегнати в разговора, се оказват някои въпроси, повдигани в отделни публикации в списанието - например статиите „Обективният крите рий" на А. Абуашвили (ВЛ, кн. 6/1978), „Мярата на съвършенството“ на Н. Джусойти и „Всесъюзният контекст на М. Новикова (ВЛ, кн. 10/1978) „Преводът и битието на литературата“ на Ю. Левин и „Преображението на оригинала" на Л. Озеров (ВЛ, Кн. 2/1979) и др. При цялата разностранност на разговора, при неизбежната „разцентрованост" на отделните изказвания може определено да се каже, че централен в случая е въпросът за адекватността между превод и оригинал. Разбира се, централен не означава единствен; но той придобива особено значение, защото дори когато отделни участници разглеждат съвсем други проблеми (например особената „Двуезична" и даже „многоезична ситуация, в която са поставени болшинството съветски читатели днес, вза имодействието между преводна и оригинална литература и пр.), неминуемо те приемат а приори наличието на естетически пълноценен превод, който активно функционира в дадена национална литература именно като такъв. А безспорно естетически пълноценен и оттам функционален - е адекватният пре 148 вод. Но тази неоспорима изходна постановка ражда немалко разногласия и спорове, когато се опитаме да я конкретизираме дори и в тясно практически аспект - какви са кри териите за адекватността на един или друг превод и какви са пътищата за постигането на тази адекватност? И понеже това е в същ ност централният въпрос в теорията и практиката на превода изобщо, нека проследим мненията на участниците в разговора по съ щия проблем - без естествено да стесняваме рамките на обсъждането. Във встъпителното изказване на П. Топер са поставени ред проблеми, възникващи във връзка със сегашната културна и литературна (а и езикова) ситуация. Много интересен - засяган и от ред други участници - например е въпросът за разликата между „превод" и различните степени на отдале чаване от оригинала, означавани с термини като переложение“, „подражание на...", , по мотиви от..." и т. н. И тук отново възниква въпросът - тази разлика може да бъ де определена във всеки конкретен случай само на базата на ясен и общоприет критерий за адекватност. П. Топер не дава формулировка на такъв критерий, но определено се разграничава от мнението на А. Абуашвили в статията и „Обективният критерий" (към тази статия, за която ние сме инфор мирали читателите си в нашата рубрика „Из чуждестранния печат, взимат отношение и много други участници в разговора - именно поради първостепенната важност на засегнатите в нея проблеми): „На интересната статия на А. Абуашвили „Обективният критерий" (...) е свойствена все пак тъга по преводакопие (перевод-слепка“), което, както отдав на е добре известно, е непостижимо поради различията между езиците. В статията има даже такава фраза: „Целта на превода е не да интерпретира, а да репродуцира. За съ жаление - или за щастие - репродуцирането при превода е невъзможно и преводът винаги по необходимост, по самата си природа е интерпретация, така че присъствието в него на творческото начало, т.е. на индивидуалността на преводача, е необходимо и неизбежно" (с. 7). Но когато трябва да определи В какво се изразява това творческо начало, П. Топер се задоволява с най-общи положе ния („Творческата индивидуалност на преводача (...) се изразява не в това, че превеж дащият от себе си" добавя нещо в превеж даното произведение, а в това с какви сред ства - своите, неповторими, специфични средства на своя роден език - той достига най-доброто изпълнение на преводаческата задача, с. 7), а въпроса за адекватността и критериите за адекватност той изобщо не засяга.

Появяването на тази дългоочаквана книга ни кара отново, по-сериозно от всякога, да се замислим какво представлява за националния ни живот и за националната творческа съдба личността и творчеството на Никола Вапцаров. За нас днес всичко, свързано с него, е стойностно: всяка среща, всяко писмо, всеки филм или спектакъл, който е гледал, всяко приятелско събиране. От пъст рата мозайка незначителни наглед факти очакваме да възкръсне живият човек - сложен и многообразен в проявите си, чужд на „учебникарския" лакиран образ, чужд на измислената теза за стоманения работник, неподвластен на ерозийните сили на епохата. В името на това свято възкресение Бойка Вапцарова се е заела с една мъчителна в психологически аспект задача: да възстанови нишката на дните на човека, когото е чувствувала най-близък на света, но когото е възприемала по толкова различен начин от това, което времето направи със спомена за него. Онзи човек, с когото е разделяла катадневните трудности, с когото е съпреживя вала ужаса от смъртта на единствената рожба, с когото е видяла щастливи дни, но е имала и конфликти, каквито възникват във всяко семейство и когото един ден е изпра тила в последния му път; онзи човек, чиито думи, жестове, стихове всякога е възприемала интимно, в границите на своя личен свят и който изведнъж се е оказал отвъд интимността, отвъд личното и в смъртта, в безсмъртието си вече не принадлежи само на нея, а на всички. Почти нищо негово вече не е само нейно - освен, разбира се, реалността на топлината му, на ласката му, на онзи малък интимен свят, който никога и с никого не можем да споделим. Но и думите, и жестовете, и особено стиховете се превръщат в колективно притежание на нацията и хората изпитват необходимост да получат всич ко това, което само тя, жената на поета, може да им даде, разделяйки се завинаги с него в неговото интимно измерение. Навярно е страшно болезнено да се връщаш ден след ден по следите на преживяното от най-близкия ти човек и сам да откриваш колко малко си го познавал, колко много изгубени възможности и недоизказани думи ти тежат, да откриваш нов смисъл и неподозирани стойности в неща, на които някога не си обръщал внимание. Да пишеш за ближния е може би по-трудно, отколкото да пишеш за себе си, особено когато в спомена осъзнаваш величието на човека, с когото си живял, особено когато търсенето на загубеното време" те води към намирането на универсални истини, значими за цялата нация, значими за съвременното човечество. За Вапцаров спомени са писали мнозина, но сред богатия избор от факти и документи все нещо е оставало недоизказано, неуловено, защото да обхванеш същността на лич ност с толкова богат и сложен духовен живот, да разбереш противоречията й, да нарисуваш трагедията й е задача неизмеримо трудна. Обикновено спомените докосват повърхностни, нехарактерни моменти - среща тук, среща там, няколко разговора: и зак лючението, че човекът бил скромен, честен, горял в борбата... Но вътрешната драма остава забулена със седем печата, остава непозната сложната крива на мислите му, остават неразгадани механизмите на неговите подбуди да преживее именно по този начин живота си. Подобна опасност грози и един обективистичен летопис, който може да се превърне в безсмислено изреждане на дати и събития, в една скучна регистрационна книга. Концепцията за летопис на Бойка Вапцарова е съвсем различна. Тя се отказва да спазва строго класическата форма на летописния жанр и тръгва по най-сложния път: със средствата на документа да създаде едно вълну ващо повествование за жизнения и творческия път на поета. За тази цел авторката събира огромен доказателствен материал - стотици спомени, документи, писма, снимки - всичко, което представлява някакъв спомен за човека и твореца Вапцаров. И се зае ма с монтажа на тези сами по себе си неговорещи почти нищо отделни късове, за да сглоби от тях цялостния образ, такъв, какъвто е бил в действителност. Дори и найбеглото прелистване на страниците на летописа може да ни даде представа за естеството 157 на техническата работа - стриктен преглед на всички вестници и списания от онова време, издирване на театрални афиши и програми, изчитане и сверяване на читалищните каталози, които е ползувал Вапцаров, издирване на хиляди книги - тези, които той е чел, и тези, в които има нещо писано за него, ровене из селищни архиви, из съ дебни преписки и, разбира се, преди всичко върховно напрежение на паметта, на интелектуалната енергия, за да се възвърне в съзнанието всичко, което не е изчезнало там безвъзвратно.

Книгата на Иван Пауновски носи скромното и дори непривлекателно заглавие „Малки неща". Ала привидната скромност на автора е прикрила една голяма амбиция да се покажат чрез „малките неща в биогра фията и творчеството на големите писатели същностни моменти от социалното и есте тическото битие на една книга или на една личност. И още: да се разкрие времето и неговото политическо съзнание. В „Малки неща" предмет на изследване са автори и книги от различни епохи и различни идейни, тематични и стилови особе ности на руската и българската литература. Така редом с творчеството на Ботев, Пушкин, Достоевски, Гогол и Исак Бабел се анализират книги и проблеми на Александър Геров, Стоян Загорчинов, Александър Муратов, Станка Пенчева, Владимир Башев и Кольо Георгиев. Това обаче е мнима разнопосочност или разностранност у Пауновски. Защото той избира за свои автори писатели, които са му близки като душевност и е поддържал с някои от тях продължителни тесни лични и приятелски връзки, или пък класически творци, чиято философска и психологическа дълбочина му дава възможност да прави свои наблюдения и изводи за човека и неговия дух. И все пак аз ще отделя няколко работи в книгата, които бележат големия успех на „Малки неща" и ни карат по нов начин да погледнем на литературата и нейната обществена обвързаност. Това са „Ботев и Пишурка“, „Лермонтов и Печорин“, „Загадките в повестта „Шинел“ и „Дяволската спирала на безсмъртието". „Ботев и Пишурка" има за основен един парадокс, измислен като, че ли от Пауновски: творчески връзки, влияние и типологически сходства между гения и посредствения ав тор, но не в посоката гений - среден та лант, а обратно. И всичко би си останало в този предизвикващ възражения парадокс, ако не беше умението на критика да покаже как художественият процес се диктува от обще ствените потребности и как големият тво рец, ползувайки се от опита (в най-широкия смисъл на думата) на посредствените си съвременници, ще реши със средствата на сло вото важните проблеми на духа и времето. Заедно с това Пауновски сполучливо прилага конкретно-историческия подход, за да покаже мястото и значението на Ботев в историята на българската естетическа и политическа мисъл, както и мястото и значението на Пишурка в дадения конкретно определен период от тази история. Въпросът е върху какво блясва геният на Ботев, върху какво израства поезията му, за да се превърне в най-точното и най-висшето свидетелство на героичната епоха на „буря и натиск". Дръзкият паралел между Ботев и Пишурка иде още веднъж да ни напомни, че литературата е сложно нещо, че необяснимите закони на творчеството имат своите конкретни прояв ления, че фактите винаги имат своите относителни и вечни стойности, които трябва да умеем да различаваме и разпознаваме.

С всяка година все повече се разширяват, задълбочават и утвърждават плодотворните връзки на двете литератури, отразили найярко метода на социалистическия реализъм - съветската и българската. Все по-голям става интересът на литературнокритическата мисъл на всяка от тези страни към литературното наследство, към творческата лаборатория на другата братска страна. Съветската литературна критика отделя особено внимание на проблемите, свързани с изграждането и развитието на метода на социалистическия реализъм в България, на художествените за воевания на този метод, въплътени в творчеството на най-изтъкнатите негови български представители. Ярък пример на такъв интерес и внимание е литературнокритическият очерк на украинската изследователка Виктория Александровна Захаржевска „Димитър Димов", излязъл миналата година. Както е отбелязано в кратката анотация, в представе ната монография „се проследява творческият път на известния български писател от ХХ в. - прозаик, драматург, есеист, автор на широко известния роман „Тютюн“, проследява се еволюцията на неговите литературно-есте тически възгледи, завършила с овладяването на метода на социалистическия реализъм. Въз основа на идейно-естетическия анализ на Димитър Димовите произведения и разглеж дането на тяхната жанрово-стилова структура изследователката разкрива не само качествената величина на неговото майсторство, но и динамиката в развитието на целия след военен литературен процес в България. "1 Най-зрелите в идейно и художествено отношение произведения на Димитър Димов (романите „Осъдени души“ и „Тютюн", пиесата „Почивка в Арко Ирис") още приживе на писателя прекрачиха пределите на неговата родина и влязоха в съкровищницата на световната литература. Неговото творчество е широко известно на съветския читател и зрител. Но за съжаление, както отбелязва и самата изследователка, „освен неголямата монография-есе на българския литературовед П. Зарев „Димитър Димов" все още няма друго сериозно изследване на творчеството на този известен писател нито в Съветски съюз, нито в България. В много статии, в кои то се анализират неговите произведения, става главно дума за романа „ Тютюн", по-спе циално за неговите „Осъдени души", а проблемът за положителния герой и досега все още не е изследван". 2 Монографията на В. А. 1 Цит. книга, с. 2. 2 Пак там, с. 8-9. 162 Захаржевска е продиктувана от желанието да бъде запълнен този досаден пропуск.

От 28 май до 30 май т. г. в Италия проведе своята работа Третият италианско-бъл гарски симпозиум. Организирана от Неаполския Ориенталски институт и БАН, тази научна среща между италиански и български слависти бе посветена на проучването на българско-италианските културни взаимоот ношения от Средновековието до наши дни и бе свързана с 25-годишнината от смъртта на основоположника на българистиката в Италия проф. Енрико Дамиани. Симпозиумът бе тържествено открит в Голямата аула на Ориенталския институт в Неапол от ректора на института проф. Нуло Миниси в присъствието на професорското тяло, официални представители на градските и обществените държавни власти, италианската църква, дъщерята на проф. Дамиани, делегати и многобройни студенти. В словото си проф. Нуло Миниси изтъкна богатите традиции на културно и научно общуване Между нашите два народа и посочи значе нието на Симпозиума като израз на признание към забележителното дело на италианския българовед проф. Енрико Дамиани и като залог за още по-тясно сътрудничество между италиански и български колеги в име то на мира и прогреса. Проф. Георги Димов прочете приветст вие-адрес на акад. Ангел Балевски до ректора на института проф. Нуло Миниси, с което председателят на БАН пожела успешна и ползотворна работа на всички участници в италианско-българския симпозиум. Проф. Крумка Шарова, научен секретар на БАН, връчи почетния медал „Сто години БАН", с който Президиумът на БАН удостоява проф. Нуло Миниси, ректор на Ориенталския институт в Неапол, за личните му заслуги за развитието на българистиката в Италия. Присъствуващите, изпълнили аулата на института, със задоволство посрещнаха този израз на признание, който проф. Нуло Миниси прие с благодарност. Първия доклад от работната програма на симпозиума на тема „Проф. Енрико Дамиани и България" изнесе проф. Георги Димов. Обстойно българският учен се спря на богатата и плодотворна дейност на италианския славист проф. Енрико Дамиани като основоположник на българистиката в Италия, неин Възторжен тълкувател-популяризатор, дългогодишен професор по италианска литература в Софийския университет и главен редактор на редица италианско-български списания и големи литературни поредици. Проф. Георги Димов отбеляза, че проф. Енрико Дамиани - „учен-хуманист и демократ, извърши огромна пионерска работа за запознаване на италианската културна общественост, пък и на западния свят изобщо със завоеванията на националната ни творческа мисъл и в заклю чение очерта широките перспективи, които съществуват днес за продължаване и разширяване на българо-италианското сътрудни чество. Сам най-активен изразител на тези научни контакти между нашите два народа и нашите две култури, проф. Георги Димов е първият учен, който след проф. Енрико Дамиани води систематичен курс по българска литература в Неаполския ориенталски институт и е начело на всеки почин за съв местна изследователска дейност. Ето защо неговият доклад беше изслушан с подчертано внимание и бе приет най-радушно от всички присъствуващи, между които бяха и неговите многобройни студенти-българисти, някои от които вече работят върху дипломни работи, посветени на българската литература. В края на заседанието посетихме аудиториите, където се провеждат занятията със студентите-българисти, а също така и Биб лиотеката на Семинара по български език и литература, обогатена неотдавна с 500 тома български книги - дар от България на института.