българистика

Интересът към българистиката и бълга ристите през 1981 г., когато България чествува своя 1300-годишен юбилей, естествено достигна своеобразна кулминация. Сред книгите, посветени на българската тема, оригинално място зае сборникът от статии на български и чужди учени, разработващи проблеми на науката, очертаващи състоянието и в редица страни, представящ с портрети и интервюта някои от най-ярките фигури на българисти. Не просто любопитен, а в много отношения и физиономичен момент, свързан с появата на тази книга, е, че тя се роди от една вестникарска рубрика. И потвър ждава думите на Веселин Йосифов в краткия предговор, че науката не става по-малко наука, когато се популяризира". Разбира се, жанровото и тематично-проблемното многообразие на книгата в опреде лена степен се обуславя от изискванията на средата, в която се формира тази книга. Вярно е също, че сборникът дава и информация, която няма чисто научен характер, а се отнася до такива аспекти като социално-политическия, персоналистичния и международния престиж на българистиката. Именно В този по-широк контекст е поставена и научната информация, която сборникът ни поднася. В този аспект тази информация се популяризира, т. е. напуска езотеричността на своя научен канал. Другият момент, свързан с този, но имаш и свое собствено основание, еестествената необходимост но в о то, което се поднася като концепция, постановка или фактическо откритие в дадена статия или научно съобщение, да бъде изложено чрез един по-разгърнат обяснителен текст. В никакъв случай популяризирането в сборника няма характер на научна неточност и неаргументираност. Безспорно принос за правилното структуриране на сборника имат неговите съставители Боян Кастелов и Владимир Симеонов, които ни го поднасят добре премислен, в съгласие с логиката на самата наука и така, че научно- * Книгата е издадена във връзка с Първи я международен конгрес по българистика в София - 23 май-3 юни 1981 г. публицистичният и информативно-журналистическият елемент да допълват и доосветляват научната проблематика, застъпена в Книгата. Основният принос на тази книга е, че тя дава представа, макар и под формата на своеобразна мозаечна картина, за състоя нието и основните проблеми, които разре шава българистиката с усилията на учени от различни страни на света. Без да се стремя към пълнота на описанието на тази картина, което е и невъзможно, ще щрихирам по-характерните и моменти, свързани с имената на крупни българисти. Ще започна с постановката на акад. Дми трий Лихачов, когото др. Тодор Живков в словото си по случай връчването му на Международната награда „Братя Кирил и Методий" нарече с право виден представител на най-напредничавата наука в света - съ ветската" и създател на всепризнатата ленинградска медиевистична школа". В словото си акад. Лихачов между другото каза: „Съз даването на българската държава преми на през два етапа - първия етап, свързан с името на Аспарух, и втория, свързан с име ната на Кирил и Методий. И ако направеното от Аспарух не е било разрушено от следващите завоевания над българите, това е станало благодарение дейността на Кирил и Методий, които създа доха основа за духовното, културното и политическото безсмъртие на българската държава.

Интелектуалците в Западна Европа и по-специално във Франция започват да проявяват по-определен интерес най-напред към класическите латински и старогръцки езици от XVI в. - Възраждането. Конкретните исторически условия както в Западна Европа - хуманизмът и Реформацията, така и в Изтока - създаването на могъща Османска империя, в чиито граници влизали и страните от Югоизточна Европа, породили в Западна Европа и нуждата от изучаването на византийски, новогръцки, турски, арабски, персийски и други източни езици, 1 Политическите и икономическите интереси на западноевропейските държави ги принудили постепенно да забравят кръстоносните походи и борбата срещу исляма и една след друга те установили дипломатически отношения с Османската империя, Франция била между първите западноевропейски страни, която сключила първия договор с Високата порта през 1535 г. Една от основните причини, която накарала френския крал Франсоа І (1494-1547) да сключи този мирен и търговски договор, била войната му с германския император Карл V (1500-1558). Според този договор Франция щяла да има посланик в Истанбул и консул в Александрия. Както сключването на договора, така и тези две дипломатически представителства наложили посредничеството на преводачи, наричани драгомани. Османците поради верски предразсъдъци изучавали само турски, арабски и персийски, но не и западноевропейските езици, до 1869 г., когато с т. нар. „Органичен закон за народното образование" френският език започнал да се изучава задължително в турските средни училища. За връзките си с чуждите дипломатически представителства в Османската империя, за дипломатическите и търговските отношения османското правителство отначало прибягвало до дра гомани от християнските страни, предимно до ренегати -евреи или италианци. По примера на Османското правителство и за по-голяма сигурност и самите чужди дипломатически предста вителства наемали свои драгомани. В началото драгоманите не се ползували с особени приви легии, но постепенно те придобили специален статут, според който имали право да се обличат като османските сановници, без обаче да носят тюрбан, да яздят на кон и да се придружават от четирима слуги. При царуването на султан Мехмед IV (1642-1692) били създадени и службите „Драгоман на Дивана" (министерския съвет), считан също и за първи драгоман, както и „драгоман на адмиралтейството (на марината). С времето гърците-фанариоти си извоювали правото на тези постове да се назначават лица само из техните среди. Драгоманите освен отличните си познания по турски, арабски, персийски, френски и италиански били високообразовани хора, с широка обща култура; те познавали добре както османското, така и западноевропейското законодателство, османския и западноевропейския протокол. Фактически те движели зад ку лисите външната политика на Османската империя. От началото на XVIII в. из техните среди Османското правителство назначавало и управници на Дунавските княжества Влахия и Молда вия, на о-с Самое и другаде. Те носели титлата паша или княз. Освен жилищата си в Инстанбул мнозина от тях притежавали и луксозни резиденции в Терапия. Неколцина българи също се 107 издигнали до тези високи постове, както Стефан Богориди (1775-1859), внук на Софроний Вра чански, който от обикновен драгоман станал през 1799 г. първи драгоман на марината, а покъсно и първи драгоман на Дивана, съветник на султана, везири и паши. Западноевропейските дипломатически представителства отначало се ползували от услуги те на драгоманите на Високата порта, но с времето осъзнали необходимостта да имат свои дра гомани. Поради тези причини в Колежа на маронитите в Рим още от 1584 г. започнали да се изучават сирийски и арабски език.