Литературни списания от ГДР, ФРГ и Куба

От по-особен интерес в рецензираната книжка е статията на д-р Хайнрих Олшовски „За общу ването на един конструктивист с Рилке". Авторът анализира отношенията между полския пост Юлиан Пшибош и Райнер Мария Рилке. Тук става дума за един показателен пример за продуктивна рецепция на едно творчество, разположено в сферата на символизма, от страна на един поет авангардист с конструктивистична ориентация, която носи определени антиекспре сионистични черти. Тук се разкрива освен това отношението на един последователно ляв автор към един къснобуржоазен поет. Във връзка с това възникват най-малко два въпроса: как един ляв конструктивист общува с лириката на Рилке, за да получи полезни импулси за собственото си творчество; и какви прозрения можем да добием от една такава рецепция, която представлява част от историята на европейското въздействие на Рилке като модерен поет в нашето столетие. При по-близко разглеждане могат лесно да се определят исторически, поетологически и екзистенциални гледни точки, отнасящи се към те мата. Юлиан Пшибош (1901-1970), една ярка индивидуалност в полската поезия на ХХ в. и Оригинален теоретик на лириката, през дваде сетте години е член на т. нар. „краковски авангард". След 1945 г. той е първият председател на Съюза на полските писатели и е един от най-ревностните градители на новия ли тературен живот в страната. До своята смърт той е смел поборник за историческото признание на Литературните и художническите постижения на авангарда в Полша, отбелязва авторът. През 1926 г. Пшибош тъкмо е публикувал своята втора стихосбирка „С две ръце, когато във Валмонт, Швейцария, умира Рилке. Двамата ги разделя нещо повече от разстоянието на цяло едно поколение. Отношението на по-младия към творчеството на по-възрастния е без съмнение въпрос на отношение към традицията. Макар Пшибош с недвусмислена яснота да се обявява за враг на традиционализма, това не означава, че традицията му е безразлична. Той застъпва възгледа, че художникът за разлика от литературния исто рик не разглежда културното наследство като склад на готови решения, от който той трябва само да подбере най-доброто. Напротив, авангардисткият художник, смята Пшибош, не търси в наследството великия пример, безупречното съ вършенство, а сродния, често недооценен дух, при който може да намери потвърждение на парещите въпроси в собствената си литературна обновителна дейност. В този смисъл Рилке се превръща за Пшибош в личен проблем", който го занимава от края на двадесетте години до смъртта му. Интересът му към австрийския поет се заражда, когато след публикуването на първите му стихосбирки Пшибош се заема да обоснове тео ретически собствената си поетическа концепция. Тя трябва да се противопостави на все още влия телния модел на изпълнената с настроение неоромантична творба. Нейната егоцентрична бъбри вост и спонтанна" откровеност, които всеобщо се смятат за същина на лириката, му изглеждат някакъв „ексхибиционизъм". Тук той открива отзвук от „романтичната дезорганизация на емо ционалната култура". Неговата концепция се гра ди върху езикова дисциплина, индиректност и емоционална дискретност. „Чувствата в лириката са продукт на поетическия занаят, пише Пшибош. Като най-важна категория на своята поетика той издига поетическия труд; той трябва да осигури едно съзнателно отношение към художествените средства, рационализира творческия процес и предлага рамката, в която поезията може да се представи като равноправен участник в тру дово разделената социална действителност. За това Пшибош се отнася критично към откри тията и методите на символьстите. За да се уве ри в съвременността на собственото си поетиче ско схващане, той се нуждае от сблъсъка с Бодлер, Рембо, Верлен, Аполинер, а също така Рил ке, отбелязва авторът.