Луначарски

На 12 септември м., г. в Киевския универ ситет успешно защити докторска дисертация на тема „А. В. Луначарский и литературное движение 20-х годов" Павел Андреевич Бугаенко, професор в Саратовския университет, издадена в отделна книга. Започвам с тия предварителни изяснения, защото не само широките читателски маси, но и специалистите в България твърде малко научават какво се издава в Съветския съюз вън от Москва и Ленинград. Може би това важи повече за литературоведите, защото, Доколкото ми е известно, всеки физик или биолог по начало трябва да бъде информиран за всички новости в своята област, иначе той рискува да захване да работи върху проблем, който другите вече са решили. За специалистите в хуманитарните науки това правило като че не винаги е задължително. А напоследък се правят коренни преоценки на редица явления в развоя на художествената Литература, по-иначе се изясняват отделни направления, стилове, естетически категории; налице са опити по нов начин да бъдат прочетени класиците и т. Н

Когато оценяваме приносния характер на теоретическата мисъл на Луначарски, необходимо е да подчертаем, че борбата за утвърждаване на новия художествен метод се води в сложна и противоречива литературна атмосфера. Това е период, през който се преустрояват идейно-естетическите възгледи на редица творци, насочващи се към новите явления на действителността. Наличието на модернистични течения е в значителна степен пречка за развитието на социалистическото изкуство. Тази сложност на литературния процес Луначарски преодолява със забележителна прозорливост. Израз на това е непрекъснатата му грижа към младите таланти, в чието лице той съзира строителите на пролетарското изкуство. Не по-малка тактичност критикът проявява и към представителите на модернизма. При това основната му задача е да покаже не само че претендиращите за новаторство писатели са отдалечени от живота на пролетариата, но и да изясни смисъла на пътя, по който творецът трябва да служи на своя на род. Критикът последователно защищава възгледа, че е необходимо да се създават „истински художествени произведения, предаващи реалистично творческия живот“. Луначарски е не само пропагандатор на социалистическия реализъм, но и теоретик на новото изкуство. Постановката на социалистическия реализъм в доклада, който съветският критик изнася пред II пленум на Организационния комитет, подготвящ свикването на Първия конгрес на съветските писатели през февруари 1933 г., не съдържа принципно нови разработки, а е синтез на богатия опит, натрупан от теоретика на литературата през периода, когато се утвърждават идейно-естетическите основи на новото изкуство. Като потвърждава Лениновата мисъл, че „на пролетарската литература винаги ще бъде присъща огромна свобода на творчеството“, Луначарски категорично заявява : ... Въпросът за творческия метод на пролетарската литература във всичките му общи принципи и всички негови детайли представлява огромен интерес и естествено произтича от цялата политика на нашето културно строителство. "1 Критикът осъзнава добре необходимостта от реалистичното изкуство, което пролетариатът ще използува като могъщо оръжие в борбата си за изменение на действителността съобразно със своя класов идеал. Но верен на марксическия възглед за спецификата на изкуството, Луначарски се обявява решително срещу вулгарносоциологическите схеми, които някои автори се опитват да натрапят на теорията на социалистическия реализъм. Литературоведът аргументи1 Ан. Луначарски. За литературата. С., 1976, с. 178. 2 Литературна мисъл, кн. 10 17 рано отхвърля тези „указания" за овладяване на „диалектикоматериалистическия метод" като необходима предпоставка за истинско изкуство. Той твърдо посочва, че тук става дума за една специфична област, каквато е художествената литература. Луначарски обаче не отрича възможността новите писатели да изучават революционните постижения на марксическата философия, без това да означава догматичното им приложение в изкуството.

С удовлетворение разтваряме книгата на Георги Пенчев, защото, макар за приноса на А. В. Луначарски в марксистко-ленинското литературознание и в строителството на социалистическата култура да е писано нееднократно по различни поводи, с едно поцялостно научно изследване на този принос ние все още не разполагаме. Наистина авторът е ограничил задачата си (това при енциклопедична личност като Луначарски е наложително) с изясняване на неговия „теоретически и практически принос за утвърж даването на ленинското разбиране за отношението на комунистическата партия към литературата" (с. 7), обаче тази задача сама по себе си е достатъчно мащабна, за да фокусира в изследователското поле на учения редица основни насоки от богатата и разностранна дейност на Луначарски като организатор и строител на съветската литература, като литературовед от ленински тип, с широк енциклопедичен „профил". Авторът подхожда към своя обект", Ръководейки се от Марксовата методологическа постановка за необходимостта личността да се разглежда във връзка с обществения прогрес и обществените отношения. В тази светлина Пенчев проследява развитието и дори идейното лутане на бъдещия първи нарком на съветската култура - противоречивите идейни влияния, под въздействието на които се формира неговата личност и преди Всичко неоценимото значение на общуването и сътрудничеството му с Ленин, когото той по-късно сам ще определи като „пределно вярна инстанция за проверка". Вторият важен фактор за неговото формиране, както вярно сочи изследователят, е революцията, по-точно осмислянето на взаимоотношението и с изкуството, довело го естествено до ленинското разбиране и на самата народност в литературата и изкуството. Това осмисляне му помага да проумее и постепенно да преодолее увлечението си по бунтаря-самотник - свръхгерой" и да се освободи от абстрактния си биологизъм. По-нататъшният анализ на възгледите на Луначарски за същността и ролята на литературата очертава два основни и взаимосвързани аспекта в дейността на този крупен теоретик и практик на съветската литература и култура. Първият аспект се формира от интерпретаторската работа на Луначарски, благодарение на която много по-ясно и дълбоко ни се разкриват редица основополагащи литературоведски и изкуствоведски идеи, принципи и постановки на Маркс, Енгелс и Ленин. Вторият аспект обхваща не по-малко богатия собствен принос на литературоведа, естета и културолога в научнотворческото развитие, допълване и детайлизация на естетическите концепции на класиците. Няма съмнение, че тези два взаимосвързани аспекта в неговата дейност, с отчет на някои грешки и увлечения, има изключително значение за литературознанието, защото засягат неговия класически марксистко-ленински фундамент. В първия аспект Пенчев е обхванал значителна част от дейността на Луначарски по пропагандирането, разпространяването и разясняването на литературоведските и естетическите концепции на класиците. И тук напълно основателно той изнася на преден план важната методологическа постановка относно изучаването на Маркс-Енгелс-Лениновото наследство в естетическата област, която за съжаление доста време липсваше в методологията ни, а това водеше до опростено разбиране и в най-добрия случай до подценяване естетическото наследство на класиците. Става дума за мисълта на Луначарски за Маркс (която днес, смятам, основателно отнасяме към цялото класическо марксисткоЛенинско естетическо наследство), по-точно за това, че „,всички негови изказвания за изкуството трябва да се оценяват, разбират и използуват свързано с цялата негова система от възгледи" (с. 22, курс. м.-Г. Г.). Това е методологическа постановка, която можем да смятаме за напълно усвоена едва от съвременното марксистко-ленинско литературознание. Разбира се, тук не е възможно, пък не е и необходимо да се проследява обхватната дейност на Луначарски за разкриване многообразието и концептивното богатство в естетическото наследство на класиците, твърде пълно и изчерпателно проучена от автора. Ще визираме само няколко, по наша преценка, съществени моменти.