„Литературните уроци на Луначарски” от Георги Пенчев

С удовлетворение разтваряме книгата на Георги Пенчев, защото, макар за приноса на А. В. Луначарски в марксистко-ленинското литературознание и в строителството на социалистическата култура да е писано нееднократно по различни поводи, с едно поцялостно научно изследване на този принос ние все още не разполагаме. Наистина авторът е ограничил задачата си (това при енциклопедична личност като Луначарски е наложително) с изясняване на неговия „теоретически и практически принос за утвърж даването на ленинското разбиране за отношението на комунистическата партия към литературата" (с. 7), обаче тази задача сама по себе си е достатъчно мащабна, за да фокусира в изследователското поле на учения редица основни насоки от богатата и разностранна дейност на Луначарски като организатор и строител на съветската литература, като литературовед от ленински тип, с широк енциклопедичен „профил". Авторът подхожда към своя обект", Ръководейки се от Марксовата методологическа постановка за необходимостта личността да се разглежда във връзка с обществения прогрес и обществените отношения. В тази светлина Пенчев проследява развитието и дори идейното лутане на бъдещия първи нарком на съветската култура - противоречивите идейни влияния, под въздействието на които се формира неговата личност и преди Всичко неоценимото значение на общуването и сътрудничеството му с Ленин, когото той по-късно сам ще определи като „пределно вярна инстанция за проверка". Вторият важен фактор за неговото формиране, както вярно сочи изследователят, е революцията, по-точно осмислянето на взаимоотношението и с изкуството, довело го естествено до ленинското разбиране и на самата народност в литературата и изкуството. Това осмисляне му помага да проумее и постепенно да преодолее увлечението си по бунтаря-самотник - свръхгерой" и да се освободи от абстрактния си биологизъм. По-нататъшният анализ на възгледите на Луначарски за същността и ролята на литературата очертава два основни и взаимосвързани аспекта в дейността на този крупен теоретик и практик на съветската литература и култура. Първият аспект се формира от интерпретаторската работа на Луначарски, благодарение на която много по-ясно и дълбоко ни се разкриват редица основополагащи литературоведски и изкуствоведски идеи, принципи и постановки на Маркс, Енгелс и Ленин. Вторият аспект обхваща не по-малко богатия собствен принос на литературоведа, естета и културолога в научнотворческото развитие, допълване и детайлизация на естетическите концепции на класиците. Няма съмнение, че тези два взаимосвързани аспекта в неговата дейност, с отчет на някои грешки и увлечения, има изключително значение за литературознанието, защото засягат неговия класически марксистко-ленински фундамент. В първия аспект Пенчев е обхванал значителна част от дейността на Луначарски по пропагандирането, разпространяването и разясняването на литературоведските и естетическите концепции на класиците. И тук напълно основателно той изнася на преден план важната методологическа постановка относно изучаването на Маркс-Енгелс-Лениновото наследство в естетическата област, която за съжаление доста време липсваше в методологията ни, а това водеше до опростено разбиране и в най-добрия случай до подценяване естетическото наследство на класиците. Става дума за мисълта на Луначарски за Маркс (която днес, смятам, основателно отнасяме към цялото класическо марксисткоЛенинско естетическо наследство), по-точно за това, че „,всички негови изказвания за изкуството трябва да се оценяват, разбират и използуват свързано с цялата негова система от възгледи" (с. 22, курс. м.-Г. Г.). Това е методологическа постановка, която можем да смятаме за напълно усвоена едва от съвременното марксистко-ленинско литературознание. Разбира се, тук не е възможно, пък не е и необходимо да се проследява обхватната дейност на Луначарски за разкриване многообразието и концептивното богатство в естетическото наследство на класиците, твърде пълно и изчерпателно проучена от автора. Ще визираме само няколко, по наша преценка, съществени моменти.