скуката

Ако ми бъде позволено да си послужа с метафора от физиката, бих сравнил творчеството на лауреата на Нобелова награда за 1969 г. Самюел Бекет „идеално черно тяло", което поглъща, но не излъчва светлина. И действително, въпреки упоритите опити на армиите критици да разбулят неговите символични митопоетични тайни, сложни, интригуващи композиционни планове и литературни от- пратки, философски и естетически корени и т.н. и т. н. то неизменно си остава непроницаемо, тъмно и отстранено като монолита от „Одисея през 2001-та година" на Артър Кларк. Но нека отдадем дължимото на робите - строители на тази критическа вавилонска кула, сама по себе си впечатляващо, но обречено дело, и да поясним, че за изкуството на Бекет е присъщо да страни от обясненията, да не се занимава с преосмисляне на опита от миналото и прозрения за бъдещето. Като света на Франц Кафка то наподобява моменталната, изплъзваща се реалност на кошмарния сън, който възприемаме като истина единствено докато сънуваме, но си припом няме с тревожно чувство в някой неочакван момент, дълго след като обективната действителност е възстановила правата си над нашето съзнание. Този вид изкуство думите на изследователя на Бекет и театъра на абсурда Мартин Еслин се противопоставя на всякакви опити да бъде интерпретирано като света на атомните частици, където проникването на наблюдател от само себе си променя онова, което по трябва да бъде наблюдавано". Но по силата на парадокса точно такова въвеждане на външен агент, на „око", е предпоставка за самото съществуване и правилно функциониране на Бекетовите умозрителни конструкции, особено в късния му период, където „окото" се появява като образ метафора и задвижва механизмите както на единствения му „Филм" (1967), така и на драмата „Пиеса" (1964), на текста „Без" (1969), на новелата „Зле видян зле изразен“ (1981). Този своеобразен символ Бекет извлича от прочутата максима на основателя на субективния идеализъм епископ Джордж Бъркли: Esse est percipi (Да съществуваш, означава да бъдеш наблюдаван), превръщайки я в крайъгълен камък на своето творчество. Да се чете Бекет е мъчително. Не толкова поради сложността на езиковите конструкции, колкото поради непривичната логика на повествованието. За разлика от писателите, които наред с „уловките" си ни дават снизходително възможност да пре дугаждаме някои от следващите им ходове, задоволявайки естествената ни потребност от съзаклятничество, Бекет ни прекарва през сюжетни лабиринти, издига на пътя ни неизброими препятствия, води ни предателски към серии от неверни умозаклю чения, към „хипотези, които се срутват една връз друга", както сам признава един от повествователите му. Най-лошото е, че ако въобще стигнем до края на лабиринта, там не ни очаква окончателно разрешение на загадката на творбата, никаква положителна информация, поука или възмездие.