прелома

Ще започна тези свои бележки с един студентски спомен. Професор Георги Цанев четеше своите лекции по нова българска Литература винаги пред препълнена аудитория. Четеше, но най-често импровизираше това, което в същност бе станало неговото творческо начало, бе изпълнило напрегнатите му дни на литературен критик и редактор, на един от най-дейните участници в нашия литературен живот. В словото му, лекционно за случая, не се усещаше нищо заучено, нагласено, търсено по стила и канона на ораторското красноречие. С бързите си и остри оценки на автори и литературни събития той по-скоро влияеше на младата литературна аудитория, предиз викваше страсти и оценки, активизираше и завладяваше едновременно вниманието, интимната същност на слушателите, на тези, които искаха да научат от него и нещо повече извън книжното знание за литературата. Навярно оттогава у него се е зародил интересът към системното научно-критическо изложение на лекциите му. И по всичко се усещаше, че това бяха в повечето случаи систематизирани от опита на кри тика негови мисли, оценки, изследвания, които и при най-добросъвестната хронология оставаха далеч от скучно подредените, академично-еднообразни курсове. Още тогава, и вероятно в целия си богат литературен опит, Цанев не е гледал на литературата като на обикновен литературен предмет, който може да се научи, може съответно да се предаде на студентите. Затова, струва ми се, той предпочиташе да общува с аудиторията, да и напомня непрекъснато за своята отговорност към процесите, които разглеждаше, да обобщава, да обвинява, да се конкретизира страстно, когато потрябва - запазил индивидуалните черти на собствената си творческа природа, с ясния си и малко напевен глас, - отсенен с неговата мисъл, с неговите характерни интонации. И сега, когато се зачета в някоя негова статия, не мога да се освободя от чувството, че най-напред я чувам, че стилът на кри тика е наситен с ярките приливи на неговата мисъл, с едно особено привличащо емоционално доверие към словото. Такъв беше Цанев и в лекциите си - той сякаш извличаше от тях това, което преди бе сътворил в словото, в премислени и проверени по своему оценки и мисли за българската литература. Чудно ли е тогава, че събирайка покъсно всичко най-значително от своите страници от българската литература, той наистина ги нареди в Страници за българската литература. И сега в замисленото тритомно издание на тия страници той не може да се раздели с това свое предпочитание към тях като към страници, въп реки че първите два отпечатани тома е озаглавил с отделни нови имена: „С патоса на възторга и изобличението“ и „На прелома между две столетия". Това са наистина пак страници от едно литературно столе тие, с което критикът се чувствува живо свързан. Оттук и това почти съвре менно отношение към разглежданите автори и проблеми.