Подвигът

Чингиз Айтматов е роден през 1928 г. Не на него - на дедите и бащите на неговото поколение се пада да извършат великата революция. Подвигът на изграждането на новия живот е осъществен от бащите (неговият баща е един от строителите на съветската власт в Киргизия, загинал през 1937 г. като секретар на Киргизкия областен комитет на партията). Воинският подвиг е изнесен на плещите на по-големите братя. За него е останал в живота съответствуващият на тези велики дела подвижнически труд за разбиране на миналото (с неговия народ), съществуващото (сега в страната) и бъдещето (с човечеството). Да, и бъдещето: „Отговорност пред бъдещето" - така е нарекъл писателят едно от своите изявления. В неговите повести постоянно присъствува герой, който мисли, мисли, мисли... . Аз вървя в тишината преди изгрева на слънцето и все мисля, мисля, мисля" („Първият учител"). „Аз гледах към тъмнеещото от облаци небе и мислех: Защо тый неразбираем и сложен е животът?“ („Джамиля"). Но нито авторът, нито някой от неговите герои би искал друг живот и моята съдба, колкото и тежка и объркана да етя, е моята единствена съдба, както любовта, и аз не се отричам, за нищо на света нито от нея, ни то от историята, както Танабай от „Сбогом Гюлсарь!", приемайки върху себе си цялата отговорност за миналото добро и зло, без да я прехвърлям на другите. Животът е като река Талас (душата на Таласката равнина, древното лоно на Киргизия, където е живял Манас, където еизраснал Чингиз): капризна, загадъчна - ту лудо пълноводие, ту суша: „С нашата река, брат, не е леко!... Днес в нея вода до коляно, тече си спокойна, утре като се развилнее - мостове отнася. Тя е като жива - трябва да я разбираш..." („Сипайчи"). Мъдър трябва да бъде Сипайчи, обуздателят-познавач на своенравна възлюбена: река, природа, история, душата на човека. C a Героят на Айтматов - укротител на стихии и смисли, се занимава с тях. първоелементите на природата и със смисъла на човешкото съществуване: любов страст (Джамиля"), истина („Сбогом, Гюлсарь!"), справедливост („Ранни жерави"), съвест (След приказката"), жертва (Шареното куче тича край морето") ... Но и на природата той се заканва - да я разбере: планини, степи, води, океан, техния зов, техните страдания от самите себе си и от човека - стона на планините, звъна на реките, рева на срутванията, бича на бурите. Не сред делничната природа, а сред тържествената, блестяща с гръм и мълнии, като езическа богиня с диадема от светкавици - се разгръща действието на разказите му: бурята в „Джамиля", зимата в „Сбогом, Гюлсарь!", Великата мъгла в „Шареното куче тича край морето“.

Ако поетите по света продължават да преоткриват и величаят подвига на героя от Лайпциг 1933 на петдесет езика, то е, защото дълбоко докосва сърцата им, искрено ги пленява и вълнува, пречиства и извисява... А не е леко да се постигне този подвиг като изстрадано изживяване, като жертвено състояние на духа. Но веднъж преоткрили саможертвата в подвига на огнения пророк", още по-трудно им е да се освободят от магнетичната сила на обаянието. А камо ли да забравят пророчествата на работническия Проме тей, предупредил света, че фашизмът съвсем не е само антикомунистически, но и дълбоко антинароден и античовечен, че „нацизмът значи война"... По този начин Димитров защищава смисъла и съдържанието не само на своя живот, но и на цялото човечество... Духовният престиж и личната саможертва удивляват комунистите и трудовите хора по света, които коленичат пред под вига му, защото съзнават, че този велик работник воюва за всички хора и народи; обрича себе си, за да превърне живота си в радост за всички, в щастие на за всички... Така революционният подвиг на този изключителен Човек, „червения гений", прераства в духовно сияние, в светлина, в трайна красота и поезия. А името му - в легенда, в символ на героичното и на най-хуманното в пролетарската борба, в ярко въплъщение на активистичното човеколюбие и на идеала за личност с комунистическа нравственост. Заради това в „Скамейка на смъртта" (1934) Самед Вургун нарича пролетарския вожд спътник на слънцето"... Димитров не е поет, но той е пълноценен творец с дръзновението на „безумно храбрите", достойни единствено да бъдат „славени и възпявани", по думите на М. Горки, за когото победителят от Лайпциг е „образцов революционер-болшевик". Днес безсмъртните уроци от Лайпцигската епопея се изучават и удивляват света, защото са оригинален влог във великата Илиада на комунистическото и работническото движение... Те печелят възхищението и за нещо друго: Димитров създава мъжествен еталон за комунистическо поведе ние и държание пред съда на насилието и като светъл характер излъчва красота, твори поезия на подвига, и то с езика на истинското изкуство... Сега можем да разберем изцяло дълбоката мисъл на Т. Ман, който ни доверява: „Ние се възхищаваме от изкуството, когато то умее да говори с езика на живота. Но ние още повече се възхищаваме от живота, когато той, без да съзнава това, говори с езика на истинското изкуство." А комунистът Димитров отлично съзнава какво върши и в името на какво го върши.