Поетическото самосъзнание като воля за движение

Няма нищо по-посредствено от това поезията да се обяснява с тривиалния език на всекидневието. Не всекидневието, което може да засияе като внезапна метафора със своята простота и безизкуственост, а жадуващото да унифицира и обезличи всякакви поетични изблици ежедневие, чиито „истини" възправят препятствия пред движението на поетическото самосъзнание. Затова и обясне нието, лишено от любов и вдъхновение, е истинската смърт за поезията, а истинският й живот - чувствуването й, нейното изстрадване, - и то не само като слово, но и като музика. Възприемана и тълкувана именно така, поезията ще ни позволи да се „докоснем" до нейната хармонична неизчерпаемост, да я усетим като могъщо движен и е на духа, като еманация на неговата истина. А едно такова разбиране вече ще ни даде възможност да поставим и двете страни на основната интересуваща ни идея - поетическото самосъзнание, разглеждано: 1. Като воля за 2. движение и Като единство на фантазно и реално. Идея, чието конкретно разгръщане ще се опитаме да проследим в контекста на младата поезия. e И B В най-добрите търсения на младата поезия движението на поетическия дух насочено към разрушаване на сковаващите полета му канони на статичност застиналост. Поетическият образ се насища с динамика, която е не толкова изказа, колкото във вътрешната енергия и интензивност на емоцията. Тая Динамика е израз на невъзможността поетовото самосъзнание да реализира себе си най-пълно и цялостно иначе освен в тоталността на волята за движение. Именно волята за движение е вътрешната действителност на поетическото самосъзнание. Но какво съдържание влагаме в това понятие - воля за движение? Погледнато в най-общ контекст, това енеудържимият стремеж на поезията към хармонията като истина и безкрайност (а нека си спомним израза на Джузепе Мацини за поезията като „движение от крайното към безкрайното“), хармонията, чиито духовни излъчвания, персонифицирани в конкретни образи, се опитват да пресъздават младите поети. Тълкуването на поетическото самосъзнание като воля за движение отразява действителната, вътрешна същност на поезията - тя е жива само когато се намира в движение, само когато пътува към неизвестното. И ако самата поезия е движение, неудържима динамика, поетическото самосъзнание е волята на това движение, неистовата енергия на духа, която задвижва мотора и събаря преградите пред реещото се въображение.