Литературна мисъл 1981 Книжка-10
Submitted on

70 години от рождението на Пантелей Зарев

Библиографски раздел
70 години от рождението на Пантелей Зарев

Вместо приветствие

Free access
Статия пдф
3110
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Редакцията на сп. „Литературна мисъл" има особени основания да поздра ви най-горещо акад. П. Зарев по случай неговия честит 70-годишен юбилей, да му изкаже своите сърадвания и благопожелания за по-нататъшна плодотворна дейност и жизнена бодрост, да изрази и признателността на хилядите читатели на списанието, които в продължение на четвърт столетие са намирали на страниците му осветлени в една или друга степен едни от най-актуалните въ проси на литературознанието. Именно акад. Зарев бе един от най-ревностните инициатори за създаване на едно ново специализирано литературоведческо списание още в първите месеци след историческия Априлски пленум на ЦК на БКП. И ето вече цели 25 години е неизменен главен редактор на „Литературна мисъл" - орган на Института за литература при Българската академия на науките. Под ръководството на П. Зарев и най-пряко участие в списването му списанието укрепна и се утвърди като авторитетен научен орган на националното ни литературознание, спечели интереса и уважението и на световната славистична и българистична мисъл, пък и на хората, които се занимават с по-общите въпроси на естетиката, на теорията на изкуството. „Литературна мисъл" стана истинска трибуна на новия етап в развитието на литературната ни наука, на обновителния априлски дух, който се утвърди в цялостния ни обществен и духовен живот и който дух изведе националната ни творческа мисъл на най-големи висоти, намерил въплъщение в непреходни естетически, научни и общокултурни ценности. Рожба на плодотворната априлска линия на партията, линия, обоснована иосъществявана с марксистко-ленинска далновидност от др. Т. Живков, редакцията на списанието осъзна своевременно и възприе тая линия, за да я реализира системно, последователно и неотклонно в своята организационно-ръководна и научнотворческа дейност. И тук именно заслугите на главния редактор П. Зарев са неоспорими, заслужават всякакво признание и най-висока оценка. В онези следаприлски месеци на 1956 г. не бяха мнозина, които вярваха, че все още малобройният в кадрово отношение Институт за литература при БАН ще може да организира и поддържа едно списание, което, провеждайки новата партийна политика в областта на духовно-интелектуалния ни живот, да поведе борба за преодоляване на догматизма и схематизма, на вулгарния социологизъм, на всевъзможните опростителски рецидиви, нанесли немалко вреди и в литературознанието, в мисленето и практиката на творческата ни интелигенция. П. Зарев бе един от онези, които разбираха жизнената необходимост от едно ново литературоведческо списание, което да обедини силите в национален мащаб, и се пристъпи към творческо обсъждане на многообразните проблеми, които стояха пред литературния и общокултурния фронт при създаващата се нова обществено-политическа атмосфера, предлагаща условия за преодоляване на всякаква догматика и разгръщане на научни дискусии.
    Ключови думи
    Вместо, приветствие
Submitted on

1300 години българска държава

Библиографски раздел
1300 години българска държава

Исторически извори и историческа правда в Старопланински легенди от Йордан Йовков

Free access
Статия пдф
3111
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Въпросът за изворите на Йовковото творчество е значим и интересен. Макар инееднократно поставяна, проблематиката все още не е изчерпана и представя възможности за необходими допълнения и уточнения, за обобщения и изводи, свързани както с метода, така и със стилистиката на големия български писател. Необходимо е още в началото да обърнем внимание върху факта, че поня тието „извор" не енапълно уточнено в нашето литературознание. Независимо от трудностите, които подобна неуточненост създава, като работно понятие то се оказа достатъчно операционално, защото предлага конкретни възможности за проучване на взаимовръзките, зависимостите и трансформациите на онези външни импулси, опорни точки, устни разкази или разнообразни писмени свидетелства и документи, които авторовото съзнание е потърсило предварително или е намерило случайно в процеса на работата. За да се изясни проблемът за изворите на художественото творчество и за реалиите на литературната творба като част от тях или по-точно като вид изворов материал, е необходимо да се извърши една твърде сложна и прецизна категоризация с оглед на граничното място, което извороведческото литературознание заема между литературата по същество и помощните му науки. Без да си поставяме задачата да изследваме този голям актуален проблем, изискващ специалното внимание на теоретиците и историците на литературата, ще подчертаем следното: терминологическото уточняване се затруднява поради смесването на историческото понятие „извор" с литературоведческото - две твърде различни по същността си категории. Не едостатъчно изследван и въпросът за границата между изворите на литературната история и изворите на художественото творчество.
Submitted on
Библиографски раздел
1300 години българска държава

Мотивът за древното в българската литература от 20-те години на XX в.

Free access
Статия пдф
3112
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Тази статия ще започне по малко необичаен начин - с критика и доуточня ване на проблема, поставен в заглавието. На първо място трябва да се посочи, анализът няма да се разпростре върху всички литературни явления на 20-те години, а главно върху септемврийската литература и върху творчеството на някои поети, свързани с литературния кръг „Стрелец“. Като примери понякога ще бъдат привличани и по-периферни литературни явления. Не са разгледани художествените задачи на древните мотиви в поезията на Багряна, защото това въпрос, изискващ задълбочено самостоятелно изследване - нещо, което краткият обем на тази статия не позволява. e Трябва да се поясни, че самата формулировка на проблемите, с които ще се занимава тази статия, беше значително затруднена поради липсата на подходящи литературоведски понятия и термини. Така че употребата на термина „мотив“ е условна, защото древното в литературните творби на 20-те години се появява и като мотив (словесен или сюжетен), и като персонаж, и като цял композиционен план, а понякога дори като цялостно „излъчване“, атмосфера в произведението. Понятието „древно" също се нуждае от уточняване, защото в неговия обем освен често срещащите се в литературата на 20-те години преки определения „стар“, „древен“, „езически“, освен митологически и фолклорномитологически персонажи и мотиви, освен преките исторически асоциации вли зат дори и явни или скрити връзки с вечния фонд на световната литература. Нещо повече - според моето схващане в понятието „древно" влизат не само тематични елементи, но и някои структурни елементи на литературните произведения от този период - определени смислови преходи, образни представи, характерни за древното мислене. Всичко посочено дотук е обединено в категорията „древно" по два общи белега - огромната темпорална перспектива, която то създава в творбата (дълбочината на историческото, митологическото, културно-историческото време), и типологически общата художествена функ ция на древното в новия тип художествено обобщение, характерен за литературата на 20-те години (предимно поезията). Р. Ликова посочва съгласието на почти всички литературоведи и изкуствоведи, които са изследвали модерното изкуство, че то започва с едно гротескно докосване на крайностите. Според мен трябва да се добави - не просто на крайностите, а на несъвместимостите. Съчетават се неща, чието едновременно и взаимосвързано съществуване се отрича и от културно-художествената традиция, и от здравия разум. Смесват се взаимоизключващи се предметни, ценностни, идейни, словесно-стилистически светове, преплитат се затворени модалности - сън и реалност, всекидневие и митология, литература и действителност.
Submitted on

Чуждестранната наука за българската култура

Библиографски раздел
Чуждестранната наука за българската култура

Българското културно наследство в Германия - Григорий Цамблак на вселенския събор в Констанц, 1418 г.

Free access
Статия пдф
3113
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Докато в книгохранилищата на Съветския съюз са запазени ръкописите на Цамблак, у нас в Германия е съхранен неговият образ, предизвикал очарование и вдъхновение у художниците на баварската школа. Освен образа, визуално, неговото присъствие, неговият патриотичен български дух е предизвикал и възхищението на немските хронисти, които са описали подробно неговото импозантно посрещане от папа Мартин V и крал Сигизмунд на 19 февруари 1418 г., както и литургията в Констанц, което говори, че той е бил също една централна църковна и политическа фигура на Вселенския събор. Докладът ми е изграден върху новооткрити или малко използувани и неизследвани досега извори за Григорий Цамблак и неговата мисия на Вселенския събор в Констанц. Констанцкият всемирен събор се явява като едно от най-големите и найзначими събития на късното Средновековие. Всички политически и църковни проблеми е трябвало да намерят на събора своето мащабно решение. Един така продължителен на години събор (1414-1418 г) е дал възможност за небивал дотогава и след това съвместен живот на учени от различни нации, факултети, остроумни хуманисти, литературни и църковни експерти, поети..., за което свидетелствуват многобройни писмени документи. Така ние научаваме от старите немски хроники за атмосферата на града, за красивите архитектурни сгради, за живота по време на четиригодишния Вселенски събор. Политически погледнато, Констанц е бил имперски град - т. е. самостоятелен град-държава в империята, който еимал свои закони, монети, водел войни, сключвал държавни договори и бил вплетен в една гъста мрежа от външнополитически и стопански интереси. Икономически градът е бил търговски център благодарение на доброто му разположение на Боденското езеро, което благоприятствувало на далечната търговия да се реализира по най-краткия път през удобните проходи на Алпите, по реката Рейн и нагоре. В центъра на града се намирала катедралата, в която се е състоял Вселенският събор. Тя се извисява и днес близо до брега на езерото. До нея са били разположени жилищата на епископите и палатата, която притежавали за жилище папа Йоан ХХIII и след това папа Мартин V. От източната страна на катедралата се намирал т. нар. „кауфхаус“ (търговски дом) - който съще ствува и днес. В него кардиналите се събирали при избор на нов папа. Освен това в града и околността се намирали няколко мъжки и женски манастири.
Submitted on

90 години от рождението на Иван Мешеков

Библиографски раздел
90 години от рождението на Иван Мешеков

Литературнокритическите възгледи на Иван Мешеков

Free access
Статия пдф
3114
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Между доброто и злото. (Наблюдения върху „Под манастирската лоза” от Елин Пелин и „Антихрист” от Емилиян Станев)

Free access
Статия пдф
3115
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Сборникът „Под манастирската лоза" съдържа единадесет разказа-легенди, композиционно въвлечени в двойно зависима художествена връзка. При анализ на заглавието прави впечатление, че в граматическо отношение то представя обстоятелство за място, уточнено от предлога „под“. След изяс няване на обекта се разбира, че той не е обикновено сенчесто кътче, а място, изчистено от обичайните си значения - света обител. Очевидно не става дума и за обикновена дворска асма - думата „лоза“ е ключова в общия смисъл на сборника, едно, че още в заглавието еспрегната със семантика за светост и тишина, но и защото дава възможност за многозначно възприемане. Според библейската знаковост лозата води произхода си от райската градина, тя е сакрално растение, защото символизира невинната Христова кръв чрез смисъла на виното като причастие. От друга страна, лозата постъпва в легендите и с най-собствения" си смисъл, препратен от езическите култове - виното като опиянение, съответно като изначална човешка слабост. От изброените значения отчетливо се очертава опозицията - високо, в смисъл на значимо от религиозно-обредния модел, и битово, ежедневно по посока приземеност, даже конкретна земност. Тази опозиция, както ще видим, се проектира върху художествената структура на целия сборник. Лозата има и друга парадигма, изведена от образната система на легендите, която внася свое значение. Мислите на отец Сисой например пъплят бавно, разклоняват се като лоза и се разлистват гъсто, а фантазията на Павел Блажения се разплита и разгръща като лозите, които подрязва („Жената със златния косъм"). Тук лозата става символ и на познанието, на духовното проникновение, на промисъла. Накрая, ако надникнем „под“ лозата, където е очертана нейната земна проекция сянката, ще видим още, че там е прохладно, уютно като духовното удобство на манастира за размисъл, за мъдра съсредоточеност. Но може би по-важното е, че „под" манастирската лоза човек може да поседне в приятната компания на отец Сисой. . .На сянка, под лозата ще се създават и легендите, това ще е композиционното „място" на повествуването. Мотото на цикъла, представящо откъс от Псалмите, също едвойно подчи нен компонент, Освен че обрамчва начално легендите със смисъла си на автентична Сиблейска поука, но и сигнализира (вече в художествено-условен план), че тук ще се обсъждат нови човешки проблеми.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Пенчо Славейков и творчеството на Пушкин

Free access
Статия пдф
3116
  • Summary/Abstract
    Резюме
    С тази своя мисъл Пенчо Славейков посочи, че в поетическото си дело се ръководи от Молиеровото правило да взема своето „добро“, където го намери, и да се учи от опита на световните творци. Днес литературните изследвачи са направили немалко, за да проучат връзките на поета с чуждите - западни и руски - дейци на културата. Но проблемите, свързани с отношението на Славейков към руската литература, могат да бъдат обогатени с още редица конкретни моменти, сред които особено място заема творчеството на класика на руската литература и първи национален поет Александър Сергеевич Пушкин. С художествения свят на Пушкин, това хармонично единство от богатствата на живота, Пенчо Славейков се запознава най-напред от книгите и разказите на баща си, за когото великият поет „мил... бе от брат по-много“, от декламациите на Петко Каравелов чрез литературните „облози" с Алеко Константинов. Даже в Германия, в годините на учение в Лайпциг, Славейков вижда как прочу тият естет Й. Фолкелт използува всяка възможност, за да се опре на Пушкиновото творчество, особено след нашумелите преводи в три тома, които е направил Фридрих Боденщет и които оставят дълбока следа в немската литература от втората половина на миналия век. Славейков общува с поетическия гений на Русия до края на земните си дни.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Поетическото самосъзнание като воля за движение

Free access
Статия пдф
3117
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Няма нищо по-посредствено от това поезията да се обяснява с тривиалния език на всекидневието. Не всекидневието, което може да засияе като внезапна метафора със своята простота и безизкуственост, а жадуващото да унифицира и обезличи всякакви поетични изблици ежедневие, чиито „истини" възправят препятствия пред движението на поетическото самосъзнание. Затова и обясне нието, лишено от любов и вдъхновение, е истинската смърт за поезията, а истинският й живот - чувствуването й, нейното изстрадване, - и то не само като слово, но и като музика. Възприемана и тълкувана именно така, поезията ще ни позволи да се „докоснем" до нейната хармонична неизчерпаемост, да я усетим като могъщо движен и е на духа, като еманация на неговата истина. А едно такова разбиране вече ще ни даде възможност да поставим и двете страни на основната интересуваща ни идея - поетическото самосъзнание, разглеждано: 1. Като воля за 2. движение и Като единство на фантазно и реално. Идея, чието конкретно разгръщане ще се опитаме да проследим в контекста на младата поезия. e И B В най-добрите търсения на младата поезия движението на поетическия дух насочено към разрушаване на сковаващите полета му канони на статичност застиналост. Поетическият образ се насища с динамика, която е не толкова изказа, колкото във вътрешната енергия и интензивност на емоцията. Тая Динамика е израз на невъзможността поетовото самосъзнание да реализира себе си най-пълно и цялостно иначе освен в тоталността на волята за движение. Именно волята за движение е вътрешната действителност на поетическото самосъзнание. Но какво съдържание влагаме в това понятие - воля за движение? Погледнато в най-общ контекст, това енеудържимият стремеж на поезията към хармонията като истина и безкрайност (а нека си спомним израза на Джузепе Мацини за поезията като „движение от крайното към безкрайното“), хармонията, чиито духовни излъчвания, персонифицирани в конкретни образи, се опитват да пресъздават младите поети. Тълкуването на поетическото самосъзнание като воля за движение отразява действителната, вътрешна същност на поезията - тя е жива само когато се намира в движение, само когато пътува към неизвестното. И ако самата поезия е движение, неудържима динамика, поетическото самосъзнание е волята на това движение, неистовата енергия на духа, която задвижва мотора и събаря преградите пред реещото се въображение.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Типологични аналогии на Нощем с белите коне с романите Кипенберг на Дитер Нол и Хомо фабер на Макс Фриш (Наблюдения върху някои преводи от немски език)

Free access
Статия пдф
3118
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Типологичните аналогии принадлежат към предмета на сравнителното литературознание, което изследва двете страни на всеобщия литературен процес: особеностите на националните традиции и условия и междулитературните връзки. Този клон на литературната наука се разви бързо през последното десетилетие. От началото и средата на 60-те години насам взаимното влияние и връзките между националните литератури все повече излизат на преден план в сферата на марксисткото сравнително литературознание, при което се вземат пред вид новите условия на развитие на световната социалистическа система и постоянно нарастващият дял на социалистическите литератури в световния литературен процес. Изследванията в областта на българско-немските литературни отношения обхващат доста дьлъг период. У нас се появиха няколко студии, посветени на рецепцията на класическата немска литература (Гьоте, Хайне, Т. Ман и др.) в Бъл гария. Налице са статии за възприемане на литературата на ГДР в България и на българската литература в ГДР. Същото не може да се каже за останалите немскоговорещи писатели или обратно - за българската литература в останалите немскоговорещи страни. Взаимните връзки между литературите на ГДР и България са облагодетелствувани от подобното развитие на двете страни от социалистическата общност. Общият им път към социализъм, сближаването на техните национални култури и сътрудничеството в духовната сфера се проявяват и чрез някои паралелни линии на развитие на националните им литератури. Т
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

ТВОРЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ НА ПРЕВОДАЧА

Free access
Статия пдф
3119
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Всяка година от филологическите факултети на нашите университети изли зат млади хора, на които предстои да намерят попрището си в живота. Известна част от тях било за да изпробват силите си, било от по-сериозни подбуди или просто в търсене на препитание се залавят с превод на художествена литература. А нерядко те самите имат свои литературни опити и в съприкосновението със света на големия чужд писател дирят стимул и път за собственото си осъществяване. И ето че постепенно преводът става тяхна съдба, тяхно всекидневие и насыщен хляб, тяхна радост и болка. Защото най-добрите сред тези малцина на брой по правило влюбени в литературата хора скоро разбират, че художественият превод е нещо далеч по-трудно, по-голямо, по-отговорно, но и по-засищащо дело, отколкото те са предполагали. Оказва се, че да проникнеш в една чужда творческа вселена, да откриеш там съзвучна на твоята душевност творба и да я пресъздадеш на родния си език, да я напишеш наново - това е мъка, но и блаженство, което често надвишава удовлетворението от личното, обаче ограничено до нас самите творчество. Писателят трябва да бъде в своите произведения „самият себе си"; преводачът е в състояние да се превъплъщава артистично в множество роли, да влиза в кожите на различни писатели - и то какви писатели! Така преводът в най-добрите си прояви се превръща в све щенослужене. А това е вече награда сама по себе си. През последните няколко години редица млади преводачи от немски език издадоха „свои" книги, а мнозина от тях участвуваха и в отделни сборници с разкази. Това са хора, които очевидно имат амбицията да наложат едно потрайно присъствие в преводната ни книжнина. Творческото им развитие е симп томатично за състоянието на младите преводачески кадри изобщо. И може би разглеждането на техните постижения, сполуки и неудачи ще даде известен отговор на сериозния въпрос, защо „книгите стават все повече, а добрите преводачи - все по-малко".
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Един живот като роман

Free access
Статия пдф
3120
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Мадам дьо Стал отдавна принадлежи към имената-легенда. Не само поради странната си и малко скандална слава, но и защото малцина у нас я познават. От творчеството й, издадено от нейната дъщеря посмъртно в 17 тома, на бъл гарски не е преведен нито един. Самото и име, което възхожда към общогерманската дума „стомана“, излъчва някакво тъмно обаяние и мамеща загадка. Каква е наистина тази странна чужденка, чието име се налага властно във френската история през най-бурните десетилетия около революцията? Писателка или авантюристка? Обзета от амбиции за успех на политическото поприще или обикновена неудачница в личния си живот, която прикрива несполуките си зад цинична разпуснатост? Единствена след Волтер, Дидро и Русо мадам дьо Стал има съдбата книгите и да бъдат преследвани и изгаряни. Единствена измежду френските писатели от онази епоха мадам дьо Стал има „привилегията" да бъде считана за личен враг на Наполеон и да живее в изгнание, прогонена от него. Почти 40 години преди да се роди Жорж Санд, мадам дьо Стал поразява въображението на простолюдието с любовните си истории и я предшествува в отстояването на духовната пълноценност на жената, което много по-късно французите ще нарекат „Феминизъм". Изминалите повече от 160 години след смъртта и са деформирали истинския й образ на писател и човек. Твърде малко са антологичните страници в обемистото и творчество. Поизлинял е и споменът за блестящата дама, майстор на остроумния светски диалог и домакиня на най-изтънчения (но и най-злословния, нека добавим) салон в Париж в годините около Великата френска буржоазна революция. Всяка епоха преосмисля завещаните и от миналото ценности. Много от духовното наследство на мадам дьо Стал принадлежи безвъзвратно на миналото. Но дори най-великите класици не са пощадени от безмилостния ход на вре мето. И все пак мадам дьо Стал запазва мястото си в пантеона на френската култура. През мъглявините на времето все още съзираме привлекателния и образ на жена, отдадена на житейските и литературните си страсти. Тя ни напомня баналната истина, че великите грешници може би не са най-приятните спътници в живота, но те са, които пишат историята с кръвта си. Полувековният живот на мадам дьо Стал преминава на фона на най-бурните десетилетия от историята на Франция, предшествували и последвали Великата френска революция. Тя е свидетелка и на изпълнените с трескав ентусиазъм години, предшествували щурма на Бастилията, и на революционния терор, на Директорията, Империята и Реставрацията.
    Ключови думи
    един, живот, като, роман
Submitted on

Научни съобщения. Документи

Библиографски раздел
Научни съобщения

Малко повече спомени

Free access
Статия пдф
3121
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Сякаш вчера беше онази паметна ноемврийска вечер през 1937 г., когато баща ми на лягане си поиска, малко сладичко" и твърдо заяви, че тази нощ няма да става в никакъв слу чай - имаше пред вид сърдечните оплаквания, които напоследък го вдигаха нощем. Но той изобщо вече съвсем не стана. В същия час на ранното утро изви във вихрушка първият сняг. Нахлулият през отворения прозорец студен въздух за миг ме откъсна от ужасната действителност и аз посегнах да за творя - когато изведнъж се опомних, че той вече не можеше да се простуди... А на другия ден беше истинско „светло утро в празник". Но той, певецът на бул. „Цар Освободител", този път само прекоси „пъстрошумния булвар", вече съвсем безучастен към „оня химн нечуван, със който слънцето звъни"... ....Странно, че едва след като загубим завинаги някого, почваме да разбираме, че не сме направили всичко, не сме отделяли достатъчно време, не сме го опознали, не сме го разбрали, както трябва. Особено ясно става това, когато години по-късно, поотклонили се от бързея на живота, все по-често започваме да се оглеждаме назад към изминатия път, в който е имало винаги само устрем напред към бъдещето и недостатъчно живот в настоящето. А може би, от друга страна, и големите личности - както монументалните сгради и великите събития - отблизо не могат да се обхванат добре, нужно е разстояние и време, за да се преценят, както тряб ва... и Моят първи спомен за баща ми се покрива със спомена за една сянка на човек с фуражка брада върху стъклото на външната врата на дом № 138, бул. „Фердинанд". До тази врата, сега дом № 12, бул. „Христо Ботев", на стената е поставена плоча, която буди недоумение с надписа си, но продължава невъзмутимо все така неправилно да информира минувачите. Едно удостоверение от VIII интендантска рота в Хасково за служба във войската от 20.IX.1912 до 12.VIII. 1913 г. отнася появата на тази сянка към август 1913 г. По-нататъшната сцена на посрещането не е оставила следи в моята памет, но мисля, че именно нея е отразил много години по-късно баща ми, когато говори за своята нерешителност да се яви пред Балмонт: „Обожавайки го, аз съм му сърдит. Така детето се крие в престилката на майка си и не иска да се ръкува с дългоочаквания баща, пристигнал от бойното поле..." От тази военна година няма запазено никакво писмо. От това време има публикувани негови писма до Ст. Чилингиров - в „Моите съвременници" - и до Д. Дебелянов и Йордан Мечкаров в Самоков - във „В казармата и на фронта с Д. Дебелянов" от Тихомир Геров... Старозагорецът Начо Начев, адвокат и някога кмет на Ст. Загора, по-късно и народен предста вител в София, често ни разсмиваше, като разказваше различни, съответно украсени епизоди от прекараното заедно военно време, когато той сам се е нагърбил изцяло с грижата за баща ма като за собствено дете - за леглото, облеклото, вещите му, храната и пр... В последвалите години от моето детство в тази триетажна къща на бул. „Фердинанд" се тълпят сума спомени.
    Ключови думи
    малко, повече, Спомени
Submitted on
Библиографски раздел
Научни съобщения

Писма между Иван Радославов и Тодор Траянов

Free access
Статия пдф
3122
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Писмата на Иван Радославов са толкова близки по съдържание и проблематика с тези на Траянов, че те идват, за да запълнят празнините в кореспонденцията на неговия приятел. 7 февруари 1928 г. „Драги Тодоре, току-що получих „Хиперион". Книжката ме зарадва твърде много - толкова пулс, толкова живот. Не знам дали сам чувствуваш какви са тези работи, които даваш в „Пантеона"? И тия, които са в тая книжка! Класическо творчество! Те са доказателство за гльбината на духа, който като неизчерпаемо морско дъно изхвърля ярки икрасиви корали! И най-много ме зарадва, че тъкмо работя над един проблем в твоето творчество, открих великолепни доказателства на мислите си! Работя вече над главата за символизма и страниците, които непосредствено те засягат. Надявам се, че в един сполучлив синтез съм дал пълна и точна характеристика на делото ти. Затова тъй бедни ми се струват „изследванията" на нашите приятели досега върху тебе. Ще ти пиша по-подробно и затворено писмо. Но потърсвай писмата, защото ми се струва, че не получаваш някои от тях. Много поздрави." 20 февруари 1928 г. „Тодоре, изпратих вчера на Минчо 3 рецензии и „По повод". Писах му, но нали знаеш, че главата ми не увира лесно. Колко е противно, че и за тия работи трябва човек да се ядосва и мисли. Затова пиша и на тебе. Не е ли по-добре да открием книжката с есе то за Белински, а двете други статии да останат в „Идеи и критика“? Струва ми се, че Белински заслужава това, пък и реда на проблемите запазваме. Освен, разбира се, ако ти излезеш на първа страница на книжката. Тогава да остане след „Пантеона". Но мисля, че по-добре е по първия начин."
Submitted on
Библиографски раздел
Научни съобщения

Трудно поприще

Free access
Статия пдф
3123
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Васил Друмев енаистина ренесансова личност с поразяваща многостранност: пръв беле трист, най-добър драматург през епохата на Възраждането, талантлив литературен критик, виден просветител, безстрашен обществен и политически деец - един от последователните поборници на българо-руското сътрудничество, крупен учен, прекрасен педагог - ето характерни ге черти на големия възрожденец. Дадената публикация ще допълни представата ни за една от страните на този удивителен живот, отдаден без остатък на българския народ. В нея на основата на откритите от автора на настоящата статия документи, намерени в архивите на Велико Търново и Силистра, се разкрива част от многостранната дейност на възрожденеца - работата му в областта на народното образование. Тази работа Друмев нарича трудно поприще", но въпреки това и отдава близо десет години от своя живот. Показателно е, че всички литературни произведения са написани от писателя извън пре делите на България: повестите „Нещастна фамилия“ и „Ученик и благодетели" - в Русия, а драмата „Иванко" и литературнокритическите статии - в Румъния. Когато Друмев след петнадесетгодишна раздяла се завръща в изтерзаната, многострадална родина, то най-страшното зло му се струва невежеството, а най-крещящата необходимост - просветата. На разпространяването на просветата - на тази неотложна задача, на която, по мнението на писателя, е длъжен да се посвети всеки образован, предан на народа българин, Друмев отдава много сили, след като се завръща в България. С това той преследва, както може да се заключи от неговата просветителска концепция, висша цел: спасението на нацията от гибел. Подобно на руския просветител Радишчев, на френските просветители Монтескьо, Волтер, Русо, Друмев не е атеист. Нещо повече - той става духовно лице, макар че признава на Нешо Бончев, че расото го плаши и че дълго се е колебал да приеме религиозен сан. Но и след приемането на духовен сан неговата просветителска дейност не епрекъснала.
    Ключови думи
    Трудно, поприще
Submitted on

Из чуждестранния печат

Библиографски раздел
Из чуждестранния печат

Литературни списания от Австрия, Куба и САЩ

Free access
Статия пдф
3124
  • Summary/Abstract
    Резюме
    От по-особен теоретически интерес е публикуваната в сп. Шпрахкунст" статия на Винфрид Фройнд „Фантазия, агресия и страх - наченки в социалната психология на новата немска литература“. Авторът изхожда от идеята, че още в своите първи изяви литературната психология е изтъквала тясната връзка между създа ването и възприемането на литературните творби. Спорове са възникнали при разре шаването на въпроса за общите психически предпоставки на писателя и читателя като условие за пълноценната рецепция на творбата. Тези спорове отвеждат към концепциите на Зигмунд Фройд и на Карл Густав Юнг за природата на творчеството. Фройд съзира в изкуството някаква неж на наркоза, която подпомага бягството от фрустриращата действителност, като предлага едно фиктивно удовлетворяване на же ланията. При това всички желания се свеж дат до сферата на сексуалното, тъй че при опитите на Фройд и на неговите последователи да разтълкуват литературно произведение доминиращо място заемат „кастрационният страх“, „едиповият комплекс“ и „комплексът на Електра". Карл Густав Юнг от своя страна редуцира Фройдисткия метод до инфантилно-невротични нагонни процеси и поставя въпроса за праобраза на колективното несъзнавано, към който може да бъде отнесен образът, разгърнат в художествената творба. Ако Фройд осъществява връзката между писа теля и читателя посредством своята пансексуалистична теза, то Юнг постига същия ефект чрез връщането към една първична митология, отбелязва авторът на статията. Според Юнг изкуството изобразява митологични праситуации, в които цялото чове чество се обръща към реципиента като към част от това всеобхващащо цяло. И двете теории изтъкват процеса на литературната рецепция и позволяват да се направи задълбочен анализ на символиката, обаче и двете теории в последна сметка стават жертва на един почти догматичен тълку вателен монизъм, а поради своята неисторичност недооценяват диалектиката в отношението между изживяващия Аз и неговата 164 социална среда, посочва авторът. Едва един литературно-психологически модел, който изхожда от сложната структура на подтиците както при писателя, така и при читателя, и включва социалните условия като съопре делящи, може да предяви претенция, че съот ветствува на комплексния антропологичен феномен литература, смята Винфрид Фройнд. За разрешаването на този въпрос донякъде е допринесъл Зигмунд Фройд. В ранното си съчинение „Поетът и фантазирането" (1908) той сравнява твореца с дете, което чрез силата на своята фантазия също постоянно разчупва тесните граници на всекиДневната действителност. Според Фройд творецът вечно търси заместител, който да му даде удовлетворение, тъй че самата художествена творба се превръща в корекция на неудовлетворителната действителност. Така изкуството (а с това и литературата) се превръща в някаква „житейска утеха"; като фантазен продукт то позволява на читателя да изживее подтиснатите възможности на своята същност. По този начин, подчертава авторът, окръжаващият свят влиза в полезрението поне като стимулиращ момент, защото тъкмо той подбужда фантазията като главна художествена сила. Съмнително остава все пак едностранчивото определение за функцията на фантазията като опият, който чрез разкрасяване доставя временно облекчение, но в последна сметка капитулира пред надмощието на окръжаващия свят.
Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

Проблеми на теорията на сатирата от Росица Димчева

Free access
Статия пдф
3125
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Изучаването на характера на сатирата е трудна и сложна задача. Сатиричната насока на творчество не е била никога привлекателна за читателите примерно като поетично възторженото, като красиво възторженото обрисуване на красотата на света. Върху сатирата ляга черната сянка на отрицателно, на гневно осъждащо, а следователно и на поетически раздвоено отношение към живота, към хората, към социалните институции. Тя е била по-скоро необходима, отколкото желана, тъй като не познава нито поетическата лекота на чувствата, нито красноречивата им безпристрастност, винаги разтревожена и нерядко изпълнена със страдание даже и когато пробужда смях. Нейният блясък е в анализа, в особеностите на разума, който я ръководи, в логиката на едно хиперболизирано художествено обсъждане на света. Поетическата илюзия при нея често пъти е смутена от безпощадна откровеност и даже от жестокост на оценката. Разбира се, сатиричните жанрове са доста разнообразни, за да бъдат подведени под едно само определение. Желана или не, изискваща особена нагласа за възприемане, сатирата има пребогата история и това на лага и аналитично-теоретическото и изследване. Към такава трудна, но и съществена задача се е насочила Росица Димчева в своя труд „Проблеми на теорията на сатирата". Изследването на Димчева ни внушава веднага сериозните качества на изследователката. Тя борави свободно с обилната литература по предмета. Даже и когато засяга периоди, през които малко е писано по въ проса за сатирата, Димчева намира какво да извлече и от най-оскъдни сведения. Особено добре познава съвременната научна литература, която, проучена добре и внимателно, използува и позитивно, и критично. С десетината по-големи статии, с които се представи пред нашата общественост, през последните години Димчева вече засвидетелствува ценните си качества. Те налагат по-категорично своя тон в това цялостно научно изследване. Като борави свободно с материала, авторката създава и научното равнище за тълкуването на предмета.
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

Черноризец Храбър. О писменехь от Алда Джамбелука-Коссова

Free access
Статия пдф
3127
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Авторката пристъпва към пълен анализ на всички познати днес преписи - от XIIIXIV в. до XIX в., в резултат на което те биват обособени като хомогенна традиция (75 преписа), българска преправка на творбата (2 преписа) и руска преправка (3 пре писа). Палеографските данни и датировката на преписите са възприети според монографията на проф. К. Куев. В хомогенното яд ро на ръкописната традиция, която се приема за компактна, „затворена“, се очертават три разклонения - а, в и у, всяко от които носи свои специфични черти. Ето по какъв начин авторката определя метода, чрез който са анализирани и класифицирани преписите: „Критическото сравняване на преписите, както вече беше изнесено, води до обединяването им в групи въз основа на засвидетелствуваните в техния текст обединяващи грешки, а понякога и само характерни разночетения или обновления" (с. 35). А. Коссова подчер тава, че всяко разклонение носи свои отличи телни разночетения, които едновременно са обединяващи и разединяващи - от една страна, общ произход на преписите от всяко разклонение и от друга, изключване на възмож ността те да са преднамерено коригирани от преписвачите. Правилно е отбелязано, че трите разклонения в ръкописната традиция са резултат от естествения развой на преписването на творбата и не представляват целенасочено прередактиране на текста. Текстологическото сравнение е извършено прецизно, като се следват строго и последователно методологическите принципи, избрани от авторката. Изнесени са редица интересни и важни за историята на текста на „За буквите" наблюдения, подкрепени с добре подбрана аргументация. Тук могат да се посочат резултатите от сравняването на Московския препис със Соловецкия препис № 913, които убедително доказват, че последният е копие на Московския препис. Не по-малко убедителен е анализът на Вроцлавския препис, запазен според публикацията на О. О. Бодянски, както и сполучливото определяне на копията на Лаврентиевия препис - Барсовия и Инокентиевия. В края на този раздел, озаглавен „Устройство на ръкописната традиция", е поместена схемата на съотношението между всички преписи от хомогенното ядро, която дава възможност нагледно да се види мястото на всеки от тях в ръкописната традиция.
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

Монолог с вариациями от Игор Золотуски

Free access
Статия пдф
3128
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Игор Золотуски е познато име на нашия читател. Българин по произход (майка му е българка), той свързва своите критически интереси с българската литература още от студентските си години - неговата дипломна работа е посветена на Никола Вапцаров. Впрочем Вапцаров остава трайна тема в критическата му практика и във връз ка с чествуването на 70-годишнината от рождението на големия поет Игор Золотуски публикува в нашия печат няколко инте ресни статии. Разбира се, всеки критик има своя главна тема. Но преди да стигне до нея, той тряб ва да осъзнае съдбата си на литератор, на творец, който върху чужди художествени открития за живота създава своя естетиче ски свят. Когато разбереш, че твоето оръ жие есловото и че чрез словото ще изразяваш себе си, ще съществуваш, тогава започ ва в същност творението. Тогава погледът върху действителността се изостря и забелязваш не само подробностите, но и същността, откриваш разликата между доброто и злото и успяваш да я предадеш с думи. Какво е талантът на критика, ако не уме нието едновременно да тълкуваш чуждия текст и да внушаваш собствената си истина за всичко, което е край тебе. Ако само коментираш написаното от писателя, ти си обречен на повтаряш, да предъвкваш. Получил правото да общува с хората, критикът трябва да им каже нещо. Какво ще бъде то: преразказ или откритие? Или по-просто: За мене критикът, владеещ словото, е вече човек, който има собствено мнение. Това са думи на Игор Золотуски. Ако тръгнем от това твърдение, ще видим много от особеностите на Игор Золо туски като критик. Правейки преглед на изминатия път в литературата, петдесетгодиш ният критик в същност търси опорните точ ки в усилията си да се изрази, да изтълкува някои руски писатели и в същото време размишлява върху жизнено важни проблеми. Монолог с вариации" е завършването и преценяването на един етап, на един начин на мислене и виждане, на една житейска и литературна позиция. Възприел най-добрите традиции на руската литературна критика, И. Золотуски тръгва от литературното произведение, от творението на писателя, за да изведе някои съкровени истини за живота, за човека, за човешките стремления към доброто и към познанието на света. Никога Золотуски не разглежда творбата затворено, сама за себе си, като някаква даденост без корени и причини в обществения и духовния живот. Такъв подход, няма защо да го доказвам, е най-правилен и плодотворен. Той дава възможност на критика да преодолее комплексите си за малоценност и да се извиси до равнището на писателя. А 30- Лотуски има самочувствието на писател. Той претворява света чрез своето слово и навлиза в душата на човека. Един критик, който има амбициите да бъде писател, най-напред трябва да има вродената почит към словото. Любовта към литературата е онова свято чувство, което позволява да пристъпваш към едно творческо дело с нужното внимание, търпение и разбиране. Казвам това, защото очевидно за истинския литератор то често е непонятно за самозвания. Критикът-писател ще види в литературата не толкова похвата, формалния белег или външното, а същността, идеите, усилието да се докосне словото до дъл бочината и страданието. „Руската литература - пише Золотуски в статията си „Часът на избора" (в частност Гогол и Достоевски, за които повече, отколкото за другите, се говори в тази книга), ни остави в наследство не средства, не любопитни възможности за превръщане на носа в Нос и обратно,... а фантастиката на великите идеи, изхождащи Въпреки всичко от великия опит, от великата любов и великото страдание, което е невъз можно нито да го заимствуваш, нито да го прерисуваш, нито да го преведеш буквално" (с. 123-124, курс. м., П. А.). Разбрал (или почувствувал) големия опит, който руската класическа литература е оставила като наследство, И. Золотуски търси претворяването на този опит, търси естественото продълже ние на принципите и духа на класиката в съвременната литература. Но неговият подход не е елементарен. Критикът иска от съв ременната литература да бъде вярна на човека, на неговите стремежи и страдания, а не просто да описва видимото или да ими тира похватите на предходниците и по този начин само да декларира вярност към традицията.

Subscribe to Книжка-10