поприще

Васил Друмев енаистина ренесансова личност с поразяваща многостранност: пръв беле трист, най-добър драматург през епохата на Възраждането, талантлив литературен критик, виден просветител, безстрашен обществен и политически деец - един от последователните поборници на българо-руското сътрудничество, крупен учен, прекрасен педагог - ето характерни ге черти на големия възрожденец. Дадената публикация ще допълни представата ни за една от страните на този удивителен живот, отдаден без остатък на българския народ. В нея на основата на откритите от автора на настоящата статия документи, намерени в архивите на Велико Търново и Силистра, се разкрива част от многостранната дейност на възрожденеца - работата му в областта на народното образование. Тази работа Друмев нарича трудно поприще", но въпреки това и отдава близо десет години от своя живот. Показателно е, че всички литературни произведения са написани от писателя извън пре делите на България: повестите „Нещастна фамилия“ и „Ученик и благодетели" - в Русия, а драмата „Иванко" и литературнокритическите статии - в Румъния. Когато Друмев след петнадесетгодишна раздяла се завръща в изтерзаната, многострадална родина, то най-страшното зло му се струва невежеството, а най-крещящата необходимост - просветата. На разпространяването на просветата - на тази неотложна задача, на която, по мнението на писателя, е длъжен да се посвети всеки образован, предан на народа българин, Друмев отдава много сили, след като се завръща в България. С това той преследва, както може да се заключи от неговата просветителска концепция, висша цел: спасението на нацията от гибел. Подобно на руския просветител Радишчев, на френските просветители Монтескьо, Волтер, Русо, Друмев не е атеист. Нещо повече - той става духовно лице, макар че признава на Нешо Бончев, че расото го плаши и че дълго се е колебал да приеме религиозен сан. Но и след приемането на духовен сан неговата просветителска дейност не епрекъснала.