Иван Гранитски

Сътвореното от този поет издава тънкия усет на художника-лирик към фраг мента, към вярно отразеното мигновение, към проникването в дълбините на детайла и едновременно с това — чувството за единство на пресъздаваното, за цялостно и монолитно отражение на действителността. В неговата художе ствена палитра единичното е само крачка към общото, то е средство за постигането на крайната цел - изображение битието на общото. Може би тъкмо затова в творчеството на Веселин Ханчев има няколко основни теми, към които поетът се връща многократно в своите творби от различни периоди. Съсредоточаването на неговото поетическо внимание върху един проблем в течение на години говори за усилията на духа да обозре всестранно явлението, да постигне неговата същност в динамиката на развитието и изменението му. Освен това тази „многопластова“, ако можем да я наречем така, интерпретация, която се осъществява на отделни качествени нива в различни отрязъци от време, позволява да се създаде представа за движението на авторовото самосъзнание, за промяната, настъпваща в образно-емоционалната система на поета в процеса на търсенето на истината. Ако трябва най-общо да се определи съдържанието на Ханчевата поезия, би могло да се каже, че това е поезия на хуманизма, на раждането му и изстрадването в човешката душа, на опитите да се съхрани той от атаките на отчуж дението и самотата. Хуманизъм - ето думата, която обема в себе си светлите дирения на поета, но заедно с това и раздиращите го нравствено-философски дилеми, мъчителните рефлексивни вглъбявания в космоса на своето собствено „аз" и спонтанните изблици на възторг пред всемогъществото на природата. Още в юношеските стихотворения на поета се долавя лъхът на тоя хуманистичен порив - първата му стихосбирка „Испания на кръст“(1937) демонстрира активността на неговото социално мислене, болезнената чувствителност при възприемането на жестоките и драматични събития в Испания по време на гражданската война. Неспокойното му съзнание се бунтува пред безсмислицата на кръвопролитията, не може да приеме ужаса на братоубийствата. Но в тия стихове позицията на автора още не е определена, неговото отношение към двете страни на този класов конфликт е неясно и протестът му е оцветен от отвлечеността на един хуманизъм „въобще“, една любов към хората „изобщо". Поетическото съзряване на Веселин Ханчев е сложен и противоречив процес. Започнал в края на 30-те години, той минава през неизбежните младежки лутания и слабости, за да стигне до първите действително значими творби в началото на следващото десетилет ие, където поетът се домогва до непринуден и естествен изказ. В интонацията на правдиво рисуваните и неукрасени от него картини отеква звученето на остри социални мотиви...

Има нещо символично в това, че Тодор Павлов е роден в Щип - този вечно неспокоен български край, дал от Възраждането до наши дни толкова много неукротими духом люде, обжегнали и възвисили чрез страданията и възторзите си българския национален дух. В облика на големия философ като че ли пробляс ват отраженията на непомерната възрожденска страст, осенила живота на неговия дядо - народния учител Павел Грозданов, тук сякаш съзираме изблиците на оная духовна будност и непримиримост, присъща на баща му Димитър Павлов (също учител и сподвижник на Петко Р. Славейков), преследван и гонен от турските власти чак до 1900 г., когато преминава в освободената част на отечеството. Наистина не можем да не доловим осезателното влияние на тази атмосфера - заредена с напрежение и драматизъм - върху оформянето на личността на Тодор Павлов - безусловно най-значимата фигура в нашата философия след Димитър Благоев. Като доказателство за това може да ни послужи цялата му обществена, философска, научна, естетическа и литературнокритическа дейност, изпълнила почти седем десетилетия, която е била неизменно обагряна от неговата емоционална възпламенимост и темперамент. Именно в силата и непод правената жизненост на този темперамент ще открием корените на народностната традиция, излъчването на родовото начало, на родовата памет, съхранила и засилила любовта към народ и отечество. Тук ще усетим и една от причините (и то съвсем немаловажна) за неизтощимата борбеност на неговата натура, която не успяват да съкрушат нито полицейските преследвания, затворите и концлагерите, нито бремето на изтеклите години. Днес е едновременно и лесно, и трудно да се пише за Тодор Павлов. Лесно, за - щото дистанцията на времето позволява да се хвърли по-обобщаващ поглед върху богатата му и многостранна дейност, защото проверката на годините си е каза ла думата и дава възможност точно и безпристрастно да се отсъди за стойността на някои негови философско-естетически и литературнокритически разработки. И трудно, защото дори и там, където днес виждаме, че е сгрешил, че не е бил достатъчно прецизен, ни поразява неговата страстност и убеденост, респектира ни непоколебимата му класово-партийна позиция, издаваща войнствуващия марксист-ленинист. Разбира се, уважението пред неговото голямо дело не заслепява очите тъй, че да не виждат отделните заблуждения и грешки, замахванията напразно, подценяването на определени художествено-естетически факти и явления и надценяването на други. Но никой, който искрено го обича, струва ми се, не би пожелал канонизирането на личността и наследството му. Творецът, мислителят, 3 комунистът остава най-жив, когато се възприема критически, в единството на своите противоречия.

Няма нищо по-посредствено от това поезията да се обяснява с тривиалния език на всекидневието. Не всекидневието, което може да засияе като внезапна метафора със своята простота и безизкуственост, а жадуващото да унифицира и обезличи всякакви поетични изблици ежедневие, чиито „истини" възправят препятствия пред движението на поетическото самосъзнание. Затова и обясне нието, лишено от любов и вдъхновение, е истинската смърт за поезията, а истинският й живот - чувствуването й, нейното изстрадване, - и то не само като слово, но и като музика. Възприемана и тълкувана именно така, поезията ще ни позволи да се „докоснем" до нейната хармонична неизчерпаемост, да я усетим като могъщо движен и е на духа, като еманация на неговата истина. А едно такова разбиране вече ще ни даде възможност да поставим и двете страни на основната интересуваща ни идея - поетическото самосъзнание, разглеждано: 1. Като воля за 2. движение и Като единство на фантазно и реално. Идея, чието конкретно разгръщане ще се опитаме да проследим в контекста на младата поезия. e И B В най-добрите търсения на младата поезия движението на поетическия дух насочено към разрушаване на сковаващите полета му канони на статичност застиналост. Поетическият образ се насища с динамика, която е не толкова изказа, колкото във вътрешната енергия и интензивност на емоцията. Тая Динамика е израз на невъзможността поетовото самосъзнание да реализира себе си най-пълно и цялостно иначе освен в тоталността на волята за движение. Именно волята за движение е вътрешната действителност на поетическото самосъзнание. Но какво съдържание влагаме в това понятие - воля за движение? Погледнато в най-общ контекст, това енеудържимият стремеж на поезията към хармонията като истина и безкрайност (а нека си спомним израза на Джузепе Мацини за поезията като „движение от крайното към безкрайното“), хармонията, чиито духовни излъчвания, персонифицирани в конкретни образи, се опитват да пресъздават младите поети. Тълкуването на поетическото самосъзнание като воля за движение отразява действителната, вътрешна същност на поезията - тя е жива само когато се намира в движение, само когато пътува към неизвестното. И ако самата поезия е движение, неудържима динамика, поетическото самосъзнание е волята на това движение, неистовата енергия на духа, която задвижва мотора и събаря преградите пред реещото се въображение.

От началото на май 1842г. до края на януари 1843 г. Карл Маркс публикува на страниците на „Рейнски вестник" десетина остро полемични статии: Деба ти за свободата на печата и за обнародването на протоколите на съсловното събрание“, „Уводната статия" в бр. 179 на „Кьолнски вестник“, „Дебати по закона за кражбата на дърва“, „Философският манифест на историческата школа на правото“, „Проектозаконът за развода“, „Оправдание на мозелския ко респондент" и пр. Те са писани в един период, когато съзряват и се оформят социално-политическите и философските възгледи на младия Маркс, когато се осъществява преходът от идеализма към материализма и от революционния демократизъм към комунизма. Началото на тоя преход е тъкмо в споменатите статии от „Рейнски вестник", а неговият финал - в писмата и статиите на Маркс в първата и единствена книжка на издаденото в Париж от него и Арнолд Руге списание „Немско-френски годишници". Именно тук Карл Маркс стига до идеята, че е необходима безпощадна критика на всичко съществуващо". Предпочитаната форма, в която тази безпощадна Марксова социално-поли тическа и философска критика осъществява своето битие, става полемиката. Цялата му по-нататъшна публицистична дейност е осветена от блясъка на полемиката, от внезапните и и неотразими експлозии. C „Рейнски вестник" се оказва за младия доктор по философия в истинския смисъл на думата революционна школа. Тук той се сблъсква за първи път политическото лице на парливите проблеми на всекидневието, тук се изостря социалният му усет и от абстрактната критика той се насочва към критика на абстракциите. На младохегелианския абстрактен радикализъм тук той противопоставя реалния поглед към реалната действителност. Най-сетне, по страниците на вестника Маркс започва своя двубой със стоглавата хидра на цензурата. Всички негови статии са провокация срещу правоверния начин на мисле не, предизвикателство срещу казионните порядки, критика с политическа оцветеност. И именно тук Марксовият полемичен гений се разгръща с цялата си изключителна сила. По-късно в произведения като „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“, „Разкрития относно Кьолнския процес на комунистите", „Господин Фогт" ще видим в целия му блясък и ненадмината мощ зрелия полемист Маркс, но тъкмо в статиите от „Рейнски вестник" можем да откроим формите на неговия полемизъм в процеса на конкретното им зараждане избистряне.