100 години от смъртта на Карл Маркс

Карл Маркс и литературната критика - така поставен, проблемът навярно би могъл да предизвика скептични усмивки. Къде да търсим изявени литературнокритическите принципи на Маркс, не е ли пресилено и изкуствено да се опитваме да ги формулираме въз основа на отделни откъси и фрагменти от негови произведения и писма; най-сетне имат ли тези принципи характер на система или представляват само ремарки и наблюдения по повод, изправящи ни пред неспособността да ги обединим в стройна философско-естетическа концепция? Скепсисът и съмнението обаче, с които са заредени тези въпроси, не са нищо друго освен сковаващ страх пред революционността на изводите, съдържащи се дори в бележките и фрагментите с определена насоченост към изкуството. Плод на тоя страх е дразнещата аморфност на мисленето, характеризирана сполучливо от самия Маркс като „недиалектически манталитет" на буржоата. Оттук идва и желанието да се подценят Марксовите възгледи за изкуството, да не се усети в тях диханието на революционната му философия. Но онова, което не искат да признаят адептите на буржоазията, признава времето. Днес всеки опит да се възкреси изтърканият мит за „неоригиналността " и „еклектичността" на идеите на Маркс и Енгеле за изкуството предизвиква смехотворен ефект. Развитието на обществото, а като форма на общественото съзнание - и развитието на изкуството, потвърждават гениалната проницателност на Марксовите прогнози, жизнеността и актуалността на идеите му. Сега виждаме, че много от неговите характеристики за отделни творци или тенденции запазват и до ден-днешен значимостта си, философско-естетическата си стойност, макар и обектът, който ги е предизвикал, да е потънал отдавна и безвъзвратно в бездните на историята.

През април 1868 г. Фр. Енгелс посочва за свои любими прозаици" п телите Гьоте и Лесинг. Любимите писатели на Маркс (по негово собстве признание) са Дидро, Лесинг, Хегел и Балзак. За отношението на двамата кл сици на научния комунизъм към европейските литератури и техните глава представители е казано вече почти всичко. Останал е „незабелязан само Е. Лесинг, който е и единственият автор, любим едновременно и на Маря и на Енгелс; следователно основанието за разглеждането на този въпрос е п вече от достатъчно. Може да изглежда странно, че той е останал едно, мака и малко, бяло петно" в лесинговедението, още повече, че се касае за отминаван на писател, определено предпочитан и от двамата велики мислители. Стран е още, че дори и по време на международната Лесингова конференция в гр. Хал ГДР (май 1979), въпросът за мястото на Лесинг у Маркс и Енгелс не бе те на нито един доклад; а едно очакване за появата на такъв доклад е напъл логично, поне за марксисткото лесинговедение. За съжаление и имената на Мари и Енгелс бяха сравнително рядко споменавани в докладите: само три-четир пъти във връзка с някакво конкрет но сходство с Лесинг. Историята лесинговедението също не е богата на „опорни точки" за едно евентуално и следване в тази насока. През 1958 г. Н. Алмази например очерта „линията в развитието, което води с Гьоте и Хегел през Фойербах към Маркс", като о хвърли опитите на буржоазната литературна история да изключи Лесинг тази линия. М. Бергер при проследяването на постановките на „Натан Мы ри" в годините след Втората световна война изтъква, че Лесинговата идея приемствеността става „център на марксистко-ленинското усвояване на насле ството“. По-конкретен е Г. Фридлендер: „Маркс и Енгелс продължаваха тра дициите на Волтер, Бомарше и Лесинг в полемичните си съчинения проти К. Фогт, Л. Брентано и други врагове на немския пролетариат. "а Дори ви 43 вестното изследване на Ал. Димшиц „К. Маркс, Фр. Енгелс и немската лин ратура" Лесинг е споменат само осем пъти, от които четири - във връзка Маркс, и един - в косвена връзка с Енгелс; като цитат, където се критикув една мисъл на К. Грюн за Лесинг.