Маркс

В средата на миналата година на Запад бе чествувана, с необикновен шум стогодишнината от рождението на Зигмунд Фройд (1856-1939). В големия хор от гласове звучаха и трезви, критични оценки на психоанализата на Фройд. Но не те даваха тон, макар в повечето случаи да излизаха от устата на най-компетентни учени. Много повече на брой бяха и много по-високо звучаха гласовете на възторжените поклонници на Фройд, на които бе даден най-гостоприемен подслон върху страниците на вестниците и списанията. С кого ли не сравняваха Фройд неговите почитатели! Коперник, Нютон, Дарвин, Айнщайн, та дори и Маркс - нито едно от тези най-велики имена в науката не бе пощадено. Целият този шум около името и делото на талантливия, но нестрадащ от излишна скромност виенски психопаталог, не може да предизвика голямо учудване. В обстановката на разлагащото се буржоазно общество и култура психоанализата се оказа превъзходно оръжие в ръцете на реакционните сили. Всички прояви на човешката мисъл и поведение получиха психоаналитично тълкувание, което излезе с претенциите, че е разкрило основните двигателни пружини и механизми на целокупната човешка дейност. С особено усъ

През май 1979 г., по случай 250-годишнината от рождението Г. Е. Лесинг, в университета „Мартин Лутер" - Хале, ГДР, се състоя международна научна конференция, в която участвуваха около 250 лесинговеди от цял свят. В речта си при откриването на този форум проф. д-р Герхард Енгел, зам.-министър на висшето образование в ГДР, подчерта, че Лесинг винаги е бил разглеждан от революционната работническа класа като неин духовен предтеча". Неговото многостранно наследство принадлежи към „предисторията на марксизма в Гер мания; за въздействието на Лесинговото дело е допринесло преди всичко пос редничеството на Л. Бьорне, Х. Хайне и младохегелианците. Г. Енгел изтъкна и приноса на конференцията за изясняването на историческите отношения между марксизма, от една страна, и Просвещението като специфична проява на пред революционната бюргерска идеология, от друга. Просвещението е един от цен тровете на сблъсъците в идеологическата борба между капитализма и социа лизма за правото върху националните културни наследства, а Г. Е. Лесинг с без съмнение централната фигура в Немското просвещение; логично би било следователно очакването, че на Лесинговия международен форум ще се появи и едно изследване на отношението на Маркс и Енгелс към Лесинт. Но само в Няколко доклада бяха посочени отделни моменти от това отношение: имената на Маркс и Енгелс бяха споменати поотделно по десетина пъти и само три-че тири пъти във връзка с някакво конкретно сходство между класиците на науч ния комунизъм и Лесинг. Този въпрос остава все още едно бяло петно"; за съжа ление марксистките-лесинговеди не поставиха решаването му като една от за дачите на съвременното лесинговедение. А как може да бъде то марксистко, без да е изследвано отношението на самия Маркс към Лесинг? Или на Енгелс и Вл. И. Ленин към Лесинг?

Карл Маркс и литературната критика - така поставен, проблемът навярно би могъл да предизвика скептични усмивки. Къде да търсим изявени литературнокритическите принципи на Маркс, не е ли пресилено и изкуствено да се опитваме да ги формулираме въз основа на отделни откъси и фрагменти от негови произведения и писма; най-сетне имат ли тези принципи характер на система или представляват само ремарки и наблюдения по повод, изправящи ни пред неспособността да ги обединим в стройна философско-естетическа концепция? Скепсисът и съмнението обаче, с които са заредени тези въпроси, не са нищо друго освен сковаващ страх пред революционността на изводите, съдържащи се дори в бележките и фрагментите с определена насоченост към изкуството. Плод на тоя страх е дразнещата аморфност на мисленето, характеризирана сполучливо от самия Маркс като „недиалектически манталитет" на буржоата. Оттук идва и желанието да се подценят Марксовите възгледи за изкуството, да не се усети в тях диханието на революционната му философия. Но онова, което не искат да признаят адептите на буржоазията, признава времето. Днес всеки опит да се възкреси изтърканият мит за „неоригиналността " и „еклектичността" на идеите на Маркс и Енгеле за изкуството предизвиква смехотворен ефект. Развитието на обществото, а като форма на общественото съзнание - и развитието на изкуството, потвърждават гениалната проницателност на Марксовите прогнози, жизнеността и актуалността на идеите му. Сега виждаме, че много от неговите характеристики за отделни творци или тенденции запазват и до ден-днешен значимостта си, философско-естетическата си стойност, макар и обектът, който ги е предизвикал, да е потънал отдавна и безвъзвратно в бездните на историята.