90 години от рождението на Тодор Павлов

Има нещо символично в това, че Тодор Павлов е роден в Щип - този вечно неспокоен български край, дал от Възраждането до наши дни толкова много неукротими духом люде, обжегнали и възвисили чрез страданията и възторзите си българския национален дух. В облика на големия философ като че ли пробляс ват отраженията на непомерната възрожденска страст, осенила живота на неговия дядо - народния учител Павел Грозданов, тук сякаш съзираме изблиците на оная духовна будност и непримиримост, присъща на баща му Димитър Павлов (също учител и сподвижник на Петко Р. Славейков), преследван и гонен от турските власти чак до 1900 г., когато преминава в освободената част на отечеството. Наистина не можем да не доловим осезателното влияние на тази атмосфера - заредена с напрежение и драматизъм - върху оформянето на личността на Тодор Павлов - безусловно най-значимата фигура в нашата философия след Димитър Благоев. Като доказателство за това може да ни послужи цялата му обществена, философска, научна, естетическа и литературнокритическа дейност, изпълнила почти седем десетилетия, която е била неизменно обагряна от неговата емоционална възпламенимост и темперамент. Именно в силата и непод правената жизненост на този темперамент ще открием корените на народностната традиция, излъчването на родовото начало, на родовата памет, съхранила и засилила любовта към народ и отечество. Тук ще усетим и една от причините (и то съвсем немаловажна) за неизтощимата борбеност на неговата натура, която не успяват да съкрушат нито полицейските преследвания, затворите и концлагерите, нито бремето на изтеклите години. Днес е едновременно и лесно, и трудно да се пише за Тодор Павлов. Лесно, за - щото дистанцията на времето позволява да се хвърли по-обобщаващ поглед върху богатата му и многостранна дейност, защото проверката на годините си е каза ла думата и дава възможност точно и безпристрастно да се отсъди за стойността на някои негови философско-естетически и литературнокритически разработки. И трудно, защото дори и там, където днес виждаме, че е сгрешил, че не е бил достатъчно прецизен, ни поразява неговата страстност и убеденост, респектира ни непоколебимата му класово-партийна позиция, издаваща войнствуващия марксист-ленинист. Разбира се, уважението пред неговото голямо дело не заслепява очите тъй, че да не виждат отделните заблуждения и грешки, замахванията напразно, подценяването на определени художествено-естетически факти и явления и надценяването на други. Но никой, който искрено го обича, струва ми се, не би пожелал канонизирането на личността и наследството му. Творецът, мислителят, 3 комунистът остава най-жив, когато се възприема критически, в единството на своите противоречия.