символистичната

През последните петнадесетина години интересът към българския символизъм неотклонно нарастваше. Появиха се ценни монографични изследвания, посветени на негови представители, както и няколко книги с документално-мемоарен характер. Съживяването на интереса към проблематиката на символизма беше продиктувано от обстоятелството, че в определен исторически период тълку ването на това литературно направление беше подчинено на предвзети тези, осъществяваше се схематично и едностранчиво. На практика това доведе до редица погрешни оценки, до легализиране на примитивната формула „дотолкова - доколкото“ и ликвидиране на същностно-специфичното за символизма като Литературно направление. Неговата „реабилитация" обаче не бива да се схваща като пълно, безусловно възприемане на символистичната философия и естетика. В този смисъл съвременният подход към символизма не е тотално отрицание на постигнатото от „догматичната“ критика, а освобождаване от всичко погреш но или грист растно, врастнало в нейните теоретически постановки. Днешната наша марксическа литературна история не може да не излиза от положе нието, че като естетическо явление символизмът е предпоставен от идеалистическа философска система и че в крайна сметка той е служил обективно и независимо от волята на адептите си на политическите въжделения на отределени реакционни сили. Но ръководейки се от подобен ориентир, нашата наука е задължена да се справи със значително по-сложни проблеми, отколкото преди 20 години. Първият етап от „реабилитацията“ на символизма е осъществен успешно - най-значителните му представители в нашата литература заеха местата си по достойнство, по талант, а не в резултат от натрапени схеми. Оттам нататък предстои по-трудното - събирането на достатъчно доказателствен материал за само битността на българския символизъм. Опора за подобна теза е общият развой на новата българска литература, както и известно закъс нение на родния символизъм в сравнение със западноевропейския. В пряка връзка C това стои и вы росът за необходимостта от разработка на общотеоретични проблеми на символизма, свързани с неговата философия и поетика.

Интересът към проблематиката на българския символизъм неотклонно нараства през последните години. Все по-голям еброят на изследователите, които се обръщат към един или друг негов аспект. Това повишено внимание към българския символизъм не е без връзка с изострения интерес към проблематиката на европейския модернизъм от края на XIX и началото на ХХ в. Безчислени са трудовете, посветени на тези интересни въпроси. Нещо повече, съществуват дори научни дружества, посветени на задачата да се изучава организирано символизмът, като „Société de Symbolisme“, „Les Cahiers Internationaux du Symbolisme". У нас причините за този повишен интерес са по-скоро от противоположен характер. По силата на историческите обстоятелства изучаването на символизма беше занемарено за определен период от време (50-те години). Пораженията, нанесени от култа към личността в областта на литературата и култу рата, се проявиха и в научноизследователската и критическата мисъл. Опростеното тълкуване на Лениновата мисъл за „двете национални култури" стана причина редица важни въпроси от литературното наследство да получат догматично, невярно осветление или просто да изпаднат от полезрението на изследо вателите. Нека припомня, че тогава се водеха спорове около творчеството на И. Вазов, П. П. Славейков и И. Йовков, а символизмът беше заклеймен като упадъчно, реакционно литературно направление и беше едва ли не изхвърлен зад борда на литературната история. Разбира се, днес не бива да се отнасяме високомерно или подозрително към наивните грешки на литературната история и критика от преди тридесетина години, защото те очертават сложната и противоречива крива на един етап в развитието на младата ни социалистическа литература и култура. Неизбежен, защото победата на социалистическата ре волюция предполага не само икономическо и социално, но и културно преу стройство на обществото и триумфиралата революционна класа „инвентаризира" и завареното културно наследство, определя - съобразно с конкретните си цели и задачи - какво от него и принадлежи и какво е враждебно на ней ната идеология. Напълно естествено е, че в годините на следреволюционния кипеж част от литературното наследство се оказа неприемливо и стана обект на опростителско, догматично тълкуване, което спъваше развитието на литературно-критическата мисъл.