Анимализмът

В прозата си Михаил Пришвин, един от големите художници на руската природа, говори за „родствено внимание". За дълбоко, разбиращо внимание към дивите зверове, към птиците и растенията. За сърдечно съучастие в тайните на живия свят, което ни помага да вникнем в тайните на собствената си душевност. И Изкуството е немислимо без това „родствено внимание". Но всеки творец го изразява по свой начин. Пришвин, надарен с тънка поетическа чувствителност забележителни способности на изследовател, наблюдава природата с любо питните очи на естественик и натурфилософ. Именно наблюдава - повторяе мостта на този глагол в разказите и повестите му не е случайна, тя точно отразява отношението повествовател - художествен обект. („Започнах да наблюдавам", пише авторът в цикъла „Златната ливада". Или: „През пролетта се скитахме из гората и наблюдавахме живота на птиците, които живеят в хралупи.") Първият полет на дивото пате (Подхвъркачета“), златният взрив на глухарчетата, разтворили длани към слънцето („Златната ливада"), спасителните операции на горския доктор - кълвача („Горският доктор"), - това са по същество миниатюрни очерки, ескизи. В тях животните и цветята съществуват сами за себе си, като шедьовър на природата, изящни и одухотворени. Човекът ги съзерцава отстрани с разбиране и любов. А вече от това обичливо съзерцание тръгват нишките, свързващи земното многообразие с неизчерпаемото богатство на човешкия свят. Тогава епизодът, видян в леса, се проецира върху отношенията между хората. И идва характерната пришвиновска поанта, добродушно-иронична или озарена от мек лиризъм, в която е вложено философското съзнание за сложността на живота, за единството и неделимостта му. У Пришвин човекът идва сред природата като първооткривател. В единението с нея той нерядко търси да надмогне самотата. Иовковите герои, напротив, са неделими от природата. Те не я наблюдават - те са целите в нея и тя е в тях: в тяхното светоусещане и манталитет, в мислите и бита им. Първични и примитивни, те затова са добри и красиви - защото не познават студените тръпки на отчуждението. В развоя на прозата ни от началото на века Йовков не е единственият, който се обръща към света на безсловесните. Българската анималистична традиция има у Елин Пелин и Георги Райчев, у Илия Волен и ранния Емилиян Станев великолепни образци, достойни за една световна антология. Сред тях певецът на Добруджа умее като никой друг да извиси жизнените форми, да намери свой ключ към връзката между хора и животни. Емилиян Станев например предпочита да покаже тая връзка чрез нейното отрицание.