Ларошфуко

В лицето на Ларошфуко трябва да виждаме не само големия писател, проявил в максимите и сентенциите си тънка наблюдателност и ориги нално остроумие, но и гордия светски човек, чийто девиз е „честта и сла вата“ и чиято дейност протича главно във военни предприятия и опасни заговори. Писателят тук се проявява сравнително късно, едва тогава, когато е загубена всяка надежда за успехи на политическо поприще и когато тежки разочарования и физически недъзи заставят волевия мъж да се оттегли в спокойно отдалечение от бурния обществен живот. Твърде показателен за истинското честолюбие на Ларошфуко е фактът, че за отпечатване на прочутия си сборник Размисли от 1665 г. той се решава когато е достигнал 52-годишна възраст и че поводът тук е появата - мимо знанието и съгласието на автора - на едно „лошо копие“ от ръкописа му, способно да даде превратно мнение за първообраза. За лаврите на писател той не е ламтял ни най-малко, макар да му са се удавали лесно стихове и да се е опитвал с успех в съставяне на мемоари. Истинското си прославяне той е търсел в подвизи с меча: военното изкуство той е смятал винаги „по-благородно и по-бляскаво“ от изкуството на словото. За да разберем не само това предпочитане, но и изобщо духовния лик на Ларош Фуко, потребно е да хвърлим бегъл поглед върху жизнената съдба на човека, заел такова видно място в литературната история на френския XVII век.

Френските моралисти, на които покойният Жерар Боер посвети преди няколко години книга с проникновено написани очерци, са спрямо други френски писатели слабо познати у нас. В миналото, единствен може би от нашите крупни писатели, Стоян Михайловски проявяваше постоянен и жив интерес към френските моралисти, с чиито Максими и размисли", обичаше да окичва свои оригинални писания. Но Михайловски не се занимаваше с преводи, за да ни даде „избрани страници" най-малко от тези автори, в които той намираше богат извор за творческо вдъхновение. По нашите периодични издания в миналото се срещат от време на време фрагменти от творчеството на френските моралисти, между които Ла Брюйер и Франсуа дьо Ларошфуко са найизвестните. Жубер, Шамфор и Вовнарг, които са живели по-късно от първите двама, са сравнително много по-слабо познати У нас. Дори Михайловски, който се увлича повече от „размишленията" на една Мадам Свечин и която цитира често в собствените си писания, като че не е проявявал по особен интерес към Жубер и Вовнарг. Последният, който е имал кратък живот, тъй като е починал едва 32 годишен (1715-1747), в сравнение особено с Ла Брюйер и Ларошфуко, е най-оптимистичният: Вовнарг е вярвал в благородните пориви на човешкото сърце и в чистотата на неговите страсти. Миналата година един млад френски есеист и критик Анри Боние публикува при издателство Ашет в Париж в два тома съчиненията на Вовнарг. Любопитно е да се отбележи пъ тьом, че Вовнарг в един свой текст критикува някои от „максимите" на Ларошфук.

Биографията на Ларошфуко е много по-добре известна и много по-добре изучена от биографията на другия негов знаменит съвременник Лабрюйер. За това са съдействували и много по-знатният произход на Ларошфуко, много по-шумният му обществен живот, и написаните от него Мемоари. Но и затова много по-забележими са автобиографичните предпоставки на неговото съчинение за морала. Страданията на Ларошфуко - основателни и неоснователни, претърпените от него несправедливости - действителни и мними, намират и точно, и преувеличено изображение в неговите Максими и размисли. | Действия, насочени срещу монарха и неговите всесилни министри, заговори против върховната власт, най-енергична роля в така наречената Фронда, мъжествено участие във войните, външни и вътрешни, сериозни, едва не съдбоносни ранявания, пребиваване в Бастилията и заточение в собственото име ние - това са някои от най-ярките моменти в политическата и военната биогра фия на Ларошфуко. И наред с нея, и в резултат от нея - най-тежки поражения в моралните битки: разочарованието от приятели, другари и съмишленици, горчивината от неблагодарността, покрусата от страха, егоизма и предателството на другите. Такъв е животът на Ларошфуко. Без да се разбере този живот, не могат да се разберат и неговите морални убеждения. Мястото, което човек заема трайно в обществото - приживе и особено след смъртта си, - много често е в най-слаба или никаква връзка с неговите намерения и ламтежи. Понякога човек желае с всички сили, с цялата енергия на волята безсмъртие, следа в духовната история на своя народ, но не бива забелязан дори от съвременниците, а камо ли от потомството и така най-вулканичните амбиции завършват с тихо равнодушие. А друг път славата идва оттам, откъдето тя най-малко е била очаквана, след разгрома на мечтите за политическа или военна кариера, когато взелият перото именно поради неудовлетворените си амбиции политик или военен създава произведение, осигуряващо му - за негова и на другите изненада - такова място сред нацията и чове 79 чеството, на каквото той никога не би се радвал, ако би удовлетворил своите истински мечти и амбиции.