Начало, което радва

Не ви ли се случва често да зачетете някоя съвременна българска книга и всеки момент да сте готови да я захвърлите? А ако стигнете до последната и страница, не изпитвате ли гордото чувство, че сте доказали силата на своята воля? Сякаш уморено вървите из суха, безцветна степ и напразно търсите прохладната сянка на вековни дървета. Няма живи хора, няма увличащо действие. През цялото време виждате конците, с които писате лят движи своите герои по строгите предписания на литературните догми. И никакъв трепет, никаква следа в душата ви. Но справедливи ли ще бъдем, ако кажем, че цялата наша съвременна литература е опустошена от схематизма? Разбира се, не! Истинските таланти той не можа да превземе. Появиха се романите „Железният светилник“ и „Преспанските камбани" на Димитър Талев, които са гордост за нашата белетристика, „Обикновени хора" на Георги Караславов, „Тютюн" на Димитър Димов (първото издание), „На живот и смърт" на Димитър Ангелов, „Иван Кондарев“ на Емилиян Станев, повестите на Павел Вежинов и др. Появи се и непознатото доскоро име на един млад човек, който още с първата си книга спечели сърцата на читатели и критици.