Книжка-6

Нашата художествена литература има богато реалистична традиция. Тя се развива под непрекъснатото въздействие на прогресивните обществени тенденции на времето, носи в себе си онова социално съдържание, което назрява в живота. Тази народностна реалистична линия се поддържа от силен отред творци и преди Освобождението, и след Освобождението. Влиянието на живота и на напрегнатите борби на народа за свобода, правда, човечност, красота извисява идейно художествената ни литература. Даже през периоди, когато са се разпространявали упадъчни школи и течения у нас, реалистичната линия не престава, създават се забележителни творби. Класическата ни литература е изпълнявала с голяма отговорност задачама да осветлява живота, да казва истината, да зове напред, да въздействува практически върху умовете и сърцата. Разнообразни по тематика, по идеен свят, по възпитание, по художествена изява писатели като Ботев, Любен Каравелов, Петко Славейков или Вазов, Яворов, Елин Пелин са рисували образи и герои из средите на народа, черпили са вдъхновение от съдържанието и проблематиката на народните борби, от ония важни за епохата конфликти, които са отразявали настъпателното движение на живота.

През последните години сред определен кръг работници на науката и културата в страните от социалистическия лагер и особено в комунистическото движение в капиталистическите страни се отбелязва неразбиране на факта, че критическият дух и патос са най-характерни, най-важни черти на съвременната ни ленинска епоха, на ленинския стил на работа. Ленин страстно и безкомпромисно подхвърляше на принципиална и докрай последователна критика не само всевъзможните ревизионисти, опортюнисти и други врагове на комунизма и творческия марксизъм, но и своите верни и добри приятели и сътрудници, в това число и Максим Горки. Отношението на разкритикуваните и безпощадно разобличавани врагове на комунизма към критиката на Ленин е известно: те отговаряха с потоци невъобразими клевети, лъжи, фалшификации. Но какво беше отношението например на Горки към ленинската критика?

Когато се заговори за написване на цялостна история на българската литература, неизбежно изниква въпросът - какво място трябва да заеме в нея народното поетическо творчество. Правилното практическо разрешение на тоя въпрос се нуждае от предварително теоретическо изясняване. Близостта между фолклор и художествена литература е несъмнена. И в двата случая се касае за словесно художествено творчество. В най-ранното развитие на човешката култура, в докласовото общество фолклорът е единствената форма на словесното поетическо изкуство. Едва след появата на писмеността се създава и художествената литература (като писано словесно творчество). По произхода си всъщност художествената литература е най-тясно свързана с фолклора, търпи неговото силно въздействие. Връзките на литературата с фолклора продължават в нейното историческо развитие и често пъти играят изклю чително важна роля. Изхождайки от подобни съображения, един от известните съветски фолклористи Ю. М. Соколов отбелязва: „Под Фолклор трябва да разбираме устното поетическо творчество на широките народни маси. Ако терминът „литература“ се употреби не в буквалния смисъл (писменост), а разширено, т. е. ако под него се разбира не само писменото художествено творчество, а словесното изкуство изобщо, то фолклорът е особен дял от литературата, а фолклористиката по тоя начин се явява част от литературознанието" („Русский фольклор", Москва 1938, стр. 6).

Съвременната наша литературна критика твърде малко популяризира творчеството на Г. П. Стаматов. То остава почти неизвестно за по-младите поколения. Това положение е съвършено неестествено. Реа листичните и саркастични разкази на писателя имат не само литературноисторическо значение; със своята правдивост, художественост и дълбока човечност те и днес вълнуват читателя, будят в душата му благородни стремежи, любов към човека. Творчеството на Стаматов е обогатявало нашата литература с пленяващи по своята простота и изящество картини и образи от живота на българското общество за един сравнително дълъг период от време. В тези картини и образи доминират черните петна на действителността, те разкриват „адът“ на човешката душа, на човешката пошлост и нравствено падение, тъй характерни за едно общество, раздирано от непримирими противоречия по всички нишки на човешките проявления — от сферата на най-елементарните материални нужди, до най-фините чувства и духовни въжделения. Горчивото негодувание обаче, мъката за дълбокото противоречие между великите цели на човешкия живот и действителността, унижаваща човешкото достойнство, стоплят тези картини и образи. В тях звучи с голяма мощ и в разнообразни гами борбата между доброто и злото, между стремежите за щастие и силите, които превръщат живота в горчиви страдания и низ от падения, дълбока човешка болка, родена от голям хуманизъм. Нас ни пленяват както образите на уродливите, загубили напълно правото да се наричат човеци герои, така и образите на борещите се със своето пропадане и със слабостите си герои. Това е така, защото писателят винаги, при всички положения, се стреми да ни покаже действителността такава каквато е, без да я облича в своите субективни настроения. Художествената практика на Стаматов, естетическите принципи, върху които изгражда образите, макар да стоят в общото русло на българския критически реализъм, носят белезите на ярко подчертана оригиналност. Писателят се откроява измежду всички предходници и съвременници. Това не означава в никакъв случай, че той се е явил и оформил извън традицията и съвременното състояние на литературния процес. Творческото развитие на Стаматов е неразривно свързано до самия край на живота му с усвояване на положителни черти от майсторите на литературата, с непрекъснато учене. А известно е как високо ценят помощта, която той лично чрез поведението си и чрез творчеството си им е оказал, редица наши писатели, някои от които с гордост се наричат негови ученици.

В неособено сложната биография на Иван Вазов годините, прекарани в Пловдив, се отделят ясно като очертан период, със своя особена физиономия, със свой колорит, върху който слагат отпечатък и темпераментът на младежките години, и обаянието на всяко едно време, в което прави първите си стъпки една нова епоха. Никъде другаде личността на Вазов не се разгръща така богато и всестранно, никога по-късно обществената му мисъл не се издига така високо и по графика на неговите художествени постижения не се очертават толкова много върхове. През краткото, но бурно съществувание на автономната област 30-годишният поет съумява и да остави в сърцето си простор за трепетите на младостта, и да бъде едновременно и политическа фигура, и просветен и театрален деец, и пламенен публицист, и вдъхновен писател. Целият му живот се направлява и движи от една характерна за него чувствителност към „социалната поръчка". Нейната повеля прави от него депутат в Областното събрание, активен общественик, редактор на списания и вестник, продуктивен публицист, отзивчив литературен критик, усърден преводач, драматург, детски писател, учебникар. Това не значи разпръскване на творческите сили. Многото различни посоки на дейност само разширяват погледа на поета. Пълнокръвното течение на неговия живот само влива повече жизнени сокове в творчеството му. И тъкмо в тия неспокойни и наситени с дела години, талантът му достига пълния си блясък. Учудващо е богатството на неговото художествено дело от този кратък период. За времето от края на 1880 до есента на 1885 г., когато става Съединението, той създава повестите „Немили-недраги", „Чичовци“ и „Митрофан", разказите „Хаджи Ахил“ и „Кандидат за „хамама"; спомените „Неотдавна"; пътеписите „Един кът от Стара планина“ и „Мочурът"; поемите „Зихра“, „Трайко и Риза“, „Загорка", , В царството на самодивите“, „Кихавицата на Саллюста“ и „Синайска роза"; стихосбирките „Гусла“, „Поля и гори“, „Италия“ и „Стихотворения за малки деца"; драмата „Руска“; комедията „Господин Мортагон" (в съавторство с Величков) и още цяла редица сатирични стихотворения и публицистични, политически и литературни статии, печатани главно в „Народний глас“, а също така многобройни преводи от класици на световната литература, правени за съставената заедно с Величков христоматия.

Ако се направи сравнение между поезията и белетристиката ни - от гледище на жанрово разнообразие - разбирано като разнообразие вътре, в самия жанр - ще се види колко далече е отишла поезията, какво богатство от многообразие е осъществила тя, и колко назад е останала белетристиката ни - премного сиромашка в това отношение, и удивително консервативна в упоритото си придържане към едни и същи образци. Ето, да вземем например битовата поема „Калиопа" от Яворов. Поема, наситена с присъщите черти на жанра, но колко неповторимо многообразие в изразните средства, в строежа, в художествената интерпретация на жизнения материал! Авторски разказ, Лиричен монолог, сценировка, откъси със самостоятелна тематика - и всичко това - на няколко страници, споено, обединено в едно непоклатимо художествено единство! Бих искал да ми се посочи белетристично произведение от нашата литература, съответствуващо на жанра - повест, да речем. Но повест, изваяна със същото богатство на изразните средства, със същата свежест на художествените хрумвания. Коя? Ще кажат някои: - Но белетристиката - това е... това не е флейта например, че да чуруликаш с нея всякакви трели, и във всякакви гами". „Да но тук не става дума за „чуруликания", а за разнообразие на художествените похвати, за артистичното умение на твореца да се издигне над елементарното повествование - става дума за осъще ствяване на по-високо художествено майсторство. А многообразието на изразните средства, в които влизат най-различните начини на композиция, портретуване и сюжетно развитие - това многообразие е несъмнен белег за степента и силата на творческия талант.

През м. февруари 1867 г. Любен Каравелов напуска Русия и заминава за Сърбия. През време на почти 10-годишното си пребиваване в Русия в бурните години на революционната ситуация, на селските бунтове и последвалите ги дълбоки промени в живота на страната, Любен Каравелов не остава безучастен към тези събития. В повестите си от руския период той възсъздава духовната красота на българския труженик, способен да въстане с оръжие в ръка срещу чуждестранните потисници („На чужд гроб без сълзи плачат“, „Дончо"). Любен Каравелов завързва приятелски отношения с народника И. Г. Прижов; от страна на московската полиция той бива поставен под „таен надзор" заради това, че четял произведенията на А. И. Херцен. Настъпва третата десетгодишнина на неговия живот, формират се основите на неговия мироглед. Но с изключение на статията си „По повод славянския отдел на вестник „День“ („Руская речь", 4 януари 1862 г.) - която представлява отзвук на памфлета на Н. Г. Чернишевски „Народная бестолковость" („Современник", № 10, 1861 г.) Любен Каравелов не е разкрил своя мироглед в публи цистиката. Положението му на чужд поданик в царска Русия, неизбежната опека на славянофилите не му позволявали открито да противопостави своите възгледи на идеите на самодържавния деспотизъм. Когато през 1867 година става кореспондент на вестник „Голос" в Белград (той ебил сътрудник на този вестник още през 1866 г), Л. Каравелов насочва целия си публи цистичен жар към въпросите за единството на южнославянските народи в борбата им против турския феодализъм. Той жадува Русия и войската на Сръбското княже ство да настъпят против Отоманската империя. Затова приветствува действията на сръбския княз Михаил и засега се въздържа от критика на порядките в полуфеодална. Сърбия.

„Народ, който има Ботев - няма да загине!..." - А какво правим, за да бъдем достойни да произнасяме името му? - Да ругая нямам ни право, ни кураж; да споделям нещо няма пред кого - остана ми шеговитата ирония - и от нея ли искате да ме лишите? - Чудно ми е как паякът не разбира всичката си жестокост спрямо мухата... - И аз се чудя как мухата не се радва, че е такава вкусна и не му пожелае добър апетит. Разликата между истинския художествен натурализъм и символизма е: читателят схваща живота у първия, колкото да е глупав, а у втория и самия автор не схваща що е писал понякога.

Произведенията на Иван Вазов проникват рано в Русия. За рецензия на своя книга („Сливница“) и за превод на свое стихотворение („Не, не ще се радвам кръвожадно") в руския периодичен печат той сам съобщава още в пътеписа си „Извън България". През времето, когато живее като емигрант в братската страна (1887—1889) той завързва и лично познанство с руски писатели, които се интересуват от славянските литератури и специално от българската, какъвто е Уманов-Каплуновски. На всички, които са познавали негови произведения, е било известно сигурно отношението му на възторжена любов към руския народ. Това обаче не е попречило на руската цензура да следи какви идеи и чувства се внасят чрез неговите произведения. Как се е отнасяла тя към неговите книги, проникнали в Русия през 80-те години, не ми е известно. Вероятно е те да са стигали в ръцете на интересуващите се по околни пътища, които тя не емогла да контролира. Тук трябва да се има предвид и обстоятел ството, че през русофобския режим на Стамболов не е било възможно или най-малко не е било безопасно, да се изпращат открито по пощата книги в страната, с която дипломатическите отношения са били скъсани. Така, струва ми се, бихме могли да си обясним защо в протоколите на царската цензура за пристигнали от България и преглеждани книги на Вазов има данни едва от 1894 година, т. е. след падането на Стамболов.

Камен Калчев е писател с изявен интерес към нашия съвременен живот. Богат и разностранен е този живот и не се поддава лесно на художествено изображе ние, защото бързо се променя. Но толкова по-благородна е задачата на писателя, който се заеме да прозре в неговото противоречиво движение напред. В своите романи на съвременна тема Калчев не се движи по периферията на обществото, старае се да вникне в сложния път на неговото развитие. Неговите произведения не са „забавно четиво", те навяват мисли за нашия нов живот, богати са с обществена проблематика. Последният роман на белетриста „Семейството на тъкачите", както и предишният му „, На границата", потвърждават тази хубава тенденция в неговото творчество. Макар двата романа да се различават по тема и сюжет, между тях има нещо много общо: засегнати са някои важни обществени явления, подхванати са жизнени конфликти, нахвърлени са интересни образи из нашата съвременност.

Не ви ли се случва често да зачетете някоя съвременна българска книга и всеки момент да сте готови да я захвърлите? А ако стигнете до последната и страница, не изпитвате ли гордото чувство, че сте доказали силата на своята воля? Сякаш уморено вървите из суха, безцветна степ и напразно търсите прохладната сянка на вековни дървета. Няма живи хора, няма увличащо действие. През цялото време виждате конците, с които писате лят движи своите герои по строгите предписания на литературните догми. И никакъв трепет, никаква следа в душата ви. Но справедливи ли ще бъдем, ако кажем, че цялата наша съвременна литература е опустошена от схематизма? Разбира се, не! Истинските таланти той не можа да превземе. Появиха се романите „Железният светилник“ и „Преспанските камбани" на Димитър Талев, които са гордост за нашата белетристика, „Обикновени хора" на Георги Караславов, „Тютюн" на Димитър Димов (първото издание), „На живот и смърт" на Димитър Ангелов, „Иван Кондарев“ на Емилиян Станев, повестите на Павел Вежинов и др. Появи се и непознатото доскоро име на един млад човек, който още с първата си книга спечели сърцата на читатели и критици.

Новото теоретико-критическо списание на Съюза на съветските писатели и на Института за световна литература идва не просто да увеличи количеството на страниците, предоставени на литературния изследовател, а да се превърне в център на все по-оживените обсъждания около въпросите на литературното съвремие и минало. Излезлите четири книжки са твърде малко, за да се прави заключителна оценка, но те достатъчно ясно дават да се разбере, че списанието се енасочило уверено към изпълнението на тази задача, макар тя да е останала недоизказана в уводните думи на първата книжка. А нуждата от печатан орган - център на теоретическата и критическата дейност, се чувствува от всекиго, взел присърце делото на социалистическата литература. Преди години неведнъж се споменаваше, че довоенното списание „Литературный критик" се било поддало на едно неправилно отношение към литературния живот. И все пак през последните седемна110 десет години, когато отсъствуваше периодично марксистко издание, посветено спе циално на въпросите на литературната теория, история и критика, любителите и изследвачите на литературата у нас се обръщаха често към каталозите, за да подирят няколкото оскъдни течения от „Литературный критик“, пръснати из софийските библиотеки. Този интерес не може да се смята напразен. За това свидетелствуват редица статии (напри мер на Альтман, Гриб и др.), намерили навремето място в списанието и преиздадени напоследък. Колкото и строга да с общата преценка за „Литературный критик" (за съжаление, нейните мотиви не са напълно известни на българския читател), интересът към старото издание се обяснява преди всичко с обстоятелството, че в него неизбежно се отразяваха найярко различните тенденции през тогавашния етап от развитието на марксическата естетика, литературознанието и критиката.

Правилното изясняване на отношенията, съществували между някои наши писа тели, културни и революционни дейци от епохата на Възраждането, както и на влиянието, което взаимно са си оказвали, е едно от основните задължения на изследователите им. Към такова изясняване трябва да се стреми всеки автор, който взема перото, за да очертае жизне ния път или пък само отделни моменти от огромната по значение и разностранна по характер дейност например на Петко Славейков, Раковски, П. Хитов, Каравелов, Ботев, Левски и други дейци от онова време. Защото нерядко в отошенията между тях намираме научното обяснение на много прояви от обществено-политически и литературен характер.

От 28 септември до 1 октомври се състоя във Венеция международен конгрес за Голдониеви студии, с който се приключиха Тържествата по чествуване 250-годишнината от рождението на най-големия италиански комедиограф - Карло Голдони в родния му град Венеция. Годината 1957 е под знака на тия тържества; тя носи името „Голдониева година" и от деня 25 февруари до 1 октомври т. г. са следвали различни тържества във Венеция: поставяне възпоменателна плоча на къщата, в която се еродил Голдони, представяне на различни Голдониеви пиеси (, Чичо Тодор Мърморко“, „Четиримата чудаци“, „Кампиело“, „Кьодженски свади“, „Хитрата вдовица“, „Слуга на Двама господари“, „Гостилничарката“, ангологията „Голдониева Венеция“, „Васалът“, „Жените в добро настроение“, „Смирненският импресарий“, „Ветрилото"). В тържествата са участвували не само венециански трупи (трупата на Ческо Базеджо, тая на Венецианското „Биенале"), но и редица чуждестранни: Загребският народен театър, Бохумският Шаушпилхаус - Германия, Народният театър на Нова Хута - Полша, Румънският народен театър, Трупата „Льо Грение" от Тулуза, Шаушпилшуле от Бернската консерватория, Университетската драматична трупа на Ка Фоскари и др.