Елена Димитрова

Не ви ли се случва често да зачетете някоя съвременна българска книга и всеки момент да сте готови да я захвърлите? А ако стигнете до последната и страница, не изпитвате ли гордото чувство, че сте доказали силата на своята воля? Сякаш уморено вървите из суха, безцветна степ и напразно търсите прохладната сянка на вековни дървета. Няма живи хора, няма увличащо действие. През цялото време виждате конците, с които писате лят движи своите герои по строгите предписания на литературните догми. И никакъв трепет, никаква следа в душата ви. Но справедливи ли ще бъдем, ако кажем, че цялата наша съвременна литература е опустошена от схематизма? Разбира се, не! Истинските таланти той не можа да превземе. Появиха се романите „Железният светилник“ и „Преспанските камбани" на Димитър Талев, които са гордост за нашата белетристика, „Обикновени хора" на Георги Караславов, „Тютюн" на Димитър Димов (първото издание), „На живот и смърт" на Димитър Ангелов, „Иван Кондарев“ на Емилиян Станев, повестите на Павел Вежинов и др. Появи се и непознатото доскоро име на един млад човек, който още с първата си книга спечели сърцата на читатели и критици.

Със своята първа стихосбирка Фурнаджиев като необуздан, но пленителен варварин дръзко и неудържимо навлезе в извисените предели на българската поезия. Там все още властвуваше изтънчената, но излиняла муза на символистите, чийто трон беше вече разклатен от бунтовната песен на Смирненски, от земните пориви на Багряна. В нашето съзнание Фурнаджиев е неразлъчно свър зан с Разцветников, защото техният талант избуя едновременно - след погрома на Септемврийското въстание. И двамата еднакво болезнено, но с различ ни гласове реагират на това събитие. Заедно с Ангел Каралийчев те дейно съ трудничат на основаното през 1924 г. от Г. Бакалов сп. „Нов път" и по един и същ повод са принудени да го напуснат. Но когато говорим за септемврийската литература, винаги трябва да имаме пред вид, че тя не създаде някаква школа с единна поетика. Въпреки общата тематика, която свързва Фурнаджиев, Разцветников, Каралийчев, Гео Милев, както отбелязва П. Зарев, „между тях съществуваха разлики в темперамент и стил". Фурнаджиев в рецензията си за „Жертвени клади" се възхищава от дълбочината на чувствата и от многоцветните, сочни образи на своя събрат. Той изоб що умее да види поетичната красота на творци, които по душевна нагласа и стил са негови антиподи. Особено проникновена и възторжена е характеристиката му на Лилиев, един от най-противоположните нему поети. Естетиче ските му критерии са много широки, те говорят за изтънчен вкус и безспорен талант на критик. Фурнаджиев има верни сетива за истинската поезия независимо от нейната насока. Винаги го ръководи един общозадължителен канон: „А изкуството, в което няма живот, няма сърце, няма пориви, няма борба, не е изкуство. "3 Започнал с подражателни стихове в „К во-да-е", Фурнаджиев се откроява като неповторима творческа индивидуалност на страниците на „Нов път". Той смята, че датата на рождението му като поет е трагичната 1923 г. Септемврийското въстание по израза на поета става основна лирична тема на неговите стихотворения за дълго време.

За себе си Смирненски би могъл да изрече думите на Яворов: „Аз не живея аз горя." За 25 години сякаш е изживял няколко човешки живота. В почуда се питаме как е успял да остави такова богатство, разнообразно и завършено творчество до тази възраст, на която други писатели едва започват. И при това в съ щото време е изпълнявал толкова много странични задължения - партийни, чиновнически, редакторски. Удивление буди и неговата начетеност. За школуването на големия талант благотворна роля е изиграло общуването с първомайстори на нашата и световната литература. В настоящата статия ще проследим неговите творчески контакти с четирима измежду любимите му поети - Пушкин, Лермонтов, Яворов, Дебелянов. Още на ученическата скамейка Смирненски е омагьосан от руската класика. Учителят по руски език Владимир Дякович обстойно запознава учениците си с нейните най-големи постижения, въвежда ги в извисения свят на руските художници. Дякович е много взискателен, а и поетът проявява извънреден интерес към руския език. Той дружи и с един русин - Иван Иванич Зумер, сътрудник на „Българан“, който му помага да усвои езика. „Христо много бързо схващаше, той добре превеждаше. Много бързо запомняще стихове на руски. "1 От данните, събрани в сектор Смирненски, а и от разговори с приятели на поета проличава колко солидно той е познавал руската литература още катоу ченик. Борис Понев си спомня, че се е опитвал да превежда стихотворения от поетите-декабристи Рилеев и Кюхелбекер. Тези преводи обаче не са запазени. В ранните опити, когато перото е неукрепнало, когато творецът още няма своя физиономия, чуждото влияние веднага може да се разпознае. Начеващият автор обикновено търси опора у любимите майстори, защото неговите стъпки са несигурни. Често той не е в състояние да изрази мислите и настроенията, които са го завладели, и прибягва до помощта на някои от сродните по дух творци, започва да им подражава. Такова неасимилирано влияние от страна на наши чужди писатели откриваме и в ранното творчество на Смирненски. То подпомага твърде много неговия растеж. Още в ранните опити личи стремежът му да учи от руските класици. През 1917 г. превежда стихотворението на Пушкин „Десетата заповед" (Смях и сълзи, 1917, бр. 12). Този първи опит на Смирненски в 1 По устни сведения на Зумер. И ce 13 преводното изкуство не е особено сполучлив. Младият поет не е спазил размера на оригинала, нито разположението на римите. Той е променил и смисъла. У Пушкин откровената изповед на лирическия герой за неговата слабост пред съ блазните завършва с победа на нравственото начало: