Спомени за Димитър Полянов

Познавах го преди да съм го виждал. Живеех във Видин - крайдунавски град, който се отделяше от полето с грамадна подкова от ровове и насипи, чиито два края опираха плътно в реката. Там, сред обрасналите с троскот и бучиниш Насипи, вечно свърталище на змии и гущери, в длъбнатините, които ни криеха от всеки поглед, ние - членовете на комсо молските кръжоци в гимназията - се събирахме, когато правехме общи срещи на повече кръжоци (за такива общи срещи малките ни ученически квартири бяха и тесни, и опасни). Живо си спомням как на една наша среща кръжочничка-уче ничка, като държеше синята си барета в ръка, се изправи веднъж до висока, цъфнала глогина - и, обгърната от нашите очаровани погледи, издекламира с ясен, звънлив глас: Аз скитница съм вечна, безстрашна, вездесъща, за мен предели няма, прегради аз не знам, аз нивга не оставям да не споходя къща, човек щом в нея влезе - и аз съм вече там.