Ангел Тодоров

Много се е спорило за ролята и значението на художествената литература, пък и изобщо на изкуството. В рязко противоречие с основното и главно направление на българската литература, реалистичното, не малко критици и литературни теоретици в миналото се стремяха да откъснат писателите от живота на народа, да ги отвлекат встрани от главните задачи на народното ни развитие. Напразни усилия! Животът е толкова силен, че дори на страниците на списанията, които в най-драстична форма провеждаха тия теории, Мисъл и Златорог, най-талантливите им сътрудници долавяха и изобразяваха верни жизнени образи - неведнъж в противоречие със свои идеологически и полити чески позиции. Характерен е случаят с Кървава песен от Пенчо Славейков: в центъра на поемата той слага Младен като изразител на идеите на самия писател (наред с това, че тоя герой е изразител на едно крило в национално-революционното движение) - с колебливо приемане на въстанието и със силен примес на късни индивидуалистични възгледи, изкуствено включени в оная епоха. И все пак не Младен се налага на съзнанието на читателите, а Войводата (Бенковски), Въпреки че в много случаи епредставен в поемата в неблагоприятна светлина. Още по-ярко изпъкват пред нас образи като Бойчо Огнянов в Романа на Вазов Под игото и редица героични образи в Епопея на забравените: техният политически патос е висок, тъй като е плод на дълбоките и искрени убеждения на писателя, израс нал обществено в борбата за национално освобождение. Дълго време Възрожденско-революционните герои бяха в центъра на литературните произведения на най-добрите ни писатели; по тоя начин тия писатели изтъкваха заветите на Възраждането, за да ги противопоставят на цялата буржоазна действителност, която се създаваше в страната ни с всичките си отрицателни страни. Но и когато българският критически реализъм, следвайки своите позитивни изобличителни задачи, трябваше да изкара на преден план байганьовци и Вазовите гороломовци, както и редицата отрицателни герои в творчеството на Влайков, Михайловски, Елин Пелин, Стаматов, Стефан Костов, Йовков, Светослав Минков и други, винаги в техните произведения се чувствуваше, присъствуваше положителният герой. Понякога - както у Яворов - това беше самият писател, чиято гневна фигура се изправя над изобличителните страници.

Споменът за Крум Велков ме връща към далечната 1932 г., когато бях секретар на Софийската организация на Съюза на трудовоборческите писатели. (Други организации в страната тоя съюз нямаше, но ги бяхме замислили като групи на подрастващите литературни кадри и затова в центъра“ имахме „централно ръководство“ и „софийска организация".) Имахме събрание в една от стаите на училището „Майка" (зад Съдеб ната палата). Тъкмо призовавах другарите да насядат и да започнем дневния ред, ко гато при мене, до трибуната, дойде Тодор Павлов с един непознат по-млад човек. „Запознай се с Кешиш Първан, - каза ми бачо Тодор. Това име си спомнях от някол кото разказа с тоя псевдоним в Бакаловото списание „Нов път" в 1924-1925 г. Ока за се, че Кешиш Първан е Крум Велков от Перник, който след изключването му от гим назията работил като шлосер и машинист и участвувал в Септемврийското въстание в 1923 г. в град Преслав. За това въстание той написал роман и сега го носеше - по препоръката на Тодор Павлов трябваше ние, тогавашните писатели-комунисти от актива на литературния фронт, да го прочетем и да намерим начин за издаването му. Прочетох го в близките няколко дни, прочетоха го Георги Караславов и други другари и всички бяхме единодушни, че романът емного добър. Решихме да го издадем като номер на библиотечката към нашия вестник „РЛФ".

Разностранна е българо-съветската Дружба - в политиката, в икономиката, в културата, включително в литературата. Тя, нашата литературна дружба с руския народ и с другите народи на съвет ската страна, има дълбоки корени и е връстница на културната история на нашите две страни. Не случайно преписи от най-старите български ръкописи, още от началото на нашата писменост, се намират в редица съветски книгохрани лища. С умиление четем в стародавната „Азбучна молитва“ - тая основа на цялата българска поезия - сти хове, отправени към цялото „славянско племе". Тоя общ призив в продължение на столетията добива с право главна насоченост към най-големия славянски народ - руския, който става опора и основа на културното развитие на всички славянски и на много неславянски народи. Когато в 1959 г. през време на декадата на българската култура бях в Украйна, киевските писатели и научни литературни работници с гордост сочеха местата, свър зани в далечния исторически спомен с българския писател Григорий Цамблак: ние си го представяме как, в началото на петнайсетия век, живее сред своите ко леги от Киев, как на срещите с тях говорят на общия тогава книжовен славян ски език - и при все това те знаят, че той е българин, и изричат похвални думи за българското, вече прославено в цял свят, книжовно дело. Петвековното роб ство не затъмни, а засили литературната общност на нашите народи: имената на Ботев, Каравелов, Нешо Бончев и другите наши възрожденци са най-тясно свързани с руската култура. И през шестте десети летия на буржоазна България, и през двете десетилетия на отечественофронтовска България тая област на културна и Литературна дружба натрупа нови и нови факти и явления, установи се като законо мерност на литературното ни развитие. Днес съветската литература за нас е оня фар, който осветлява с ярки блясъци целия ни литературен живот.

Обсъждането на проблема за традицията и новаторството е една от най-съдържателните прояви на нашия институт, свързана със самите основи на естетиката и изкуството. И Александър Обретенов, и Георги Цанев поставиха тоя проблем на марксистко-ленинска основа. Допадна ми мисълта на Обретенов, че не всичко, което се отличава от старото, е новаторство. Също така подчертаването на комунистическата идейност като основа на новаторството.

„Момини сълзи“ - бледни и в много случаи несръчни подражания на сантименталната насока в Хайневата лирика - Пенчо Славейков пише в своето болнично легло в 1886-87 г. Самият той неколкократно сочи слабостта на тая своя поезия, за да изтъкне „Епически песни" като зряло начало на своето творчество. Но и у Славейков, както в нашата поезия в нейното начало (до Каравелов и Ботев), можем да забележим, че там, където това начало е в духа и формата на писаната поезия, то е още тромаво и неумело - а докоснал ли се е поетът до живия извор на всяка поезия, народната, стиховете му зазвучават със силата на свежия художе ствен образ. Така, още преди да е стъкмил по книжен образец своите литературни опити („Момини сълзи"), Славейков в 1885 г. се вдъхновява от фолклорно-поетични образи и написва своето стихотворение „Луд гидия". Не случайно, когато по-късно събира свои стихове за „Епически песни", на първо място в тоя сборник той слага „Луд гидия".... Народът в продължение на няколко столетия е създавал образа на жизнерадостния човек на изкусството, който свири на тамбура с упоение от естетическата наслада. Живописен е тоя образ: младият Стоян е обвесил на пояс тая пуста тамбура" и като свири, „невести разбой скършиа - старите хурки здробиа" - и дори кадията, комуто хората са се оплакали, че от „пуста тамбура“ не могат да си гледат работата, се увлича по силата на изкуството. Вместо да съди младия гидия, „стана кадия да играт - си фърли биниш в камара - си фърли шапка на греди"....При така вече релефно очертания и изработен фолклорен образ, младият поет, едва 19- годишен, написва вдъхновено с в о е стихотворение. Стихът, близък до народно-силабичния, лесно му се е поддал.