среда

„Момини сълзи“ - бледни и в много случаи несръчни подражания на сантименталната насока в Хайневата лирика - Пенчо Славейков пише в своето болнично легло в 1886-87 г. Самият той неколкократно сочи слабостта на тая своя поезия, за да изтъкне „Епически песни" като зряло начало на своето творчество. Но и у Славейков, както в нашата поезия в нейното начало (до Каравелов и Ботев), можем да забележим, че там, където това начало е в духа и формата на писаната поезия, то е още тромаво и неумело - а докоснал ли се е поетът до живия извор на всяка поезия, народната, стиховете му зазвучават със силата на свежия художе ствен образ. Така, още преди да е стъкмил по книжен образец своите литературни опити („Момини сълзи"), Славейков в 1885 г. се вдъхновява от фолклорно-поетични образи и написва своето стихотворение „Луд гидия". Не случайно, когато по-късно събира свои стихове за „Епически песни", на първо място в тоя сборник той слага „Луд гидия".... Народът в продължение на няколко столетия е създавал образа на жизнерадостния човек на изкусството, който свири на тамбура с упоение от естетическата наслада. Живописен е тоя образ: младият Стоян е обвесил на пояс тая пуста тамбура" и като свири, „невести разбой скършиа - старите хурки здробиа" - и дори кадията, комуто хората са се оплакали, че от „пуста тамбура“ не могат да си гледат работата, се увлича по силата на изкуството. Вместо да съди младия гидия, „стана кадия да играт - си фърли биниш в камара - си фърли шапка на греди"....При така вече релефно очертания и изработен фолклорен образ, младият поет, едва 19- годишен, написва вдъхновено с в о е стихотворение. Стихът, близък до народно-силабичния, лесно му се е поддал.

Още приживе Светослава Славейкова успя да издири и събере спомени от множество роднини, приятели, писатели, артисти и общественици, с които Пенчо Славейков е бил в контакт. Повечето от тия хора днес вече са покойници и техните спомени, които преди десет години ни изглеждаха недостатъчно интересни, днес далеч не отговарят на тогавашното ни виж дане. Напротив. Макар и написани не съвсем „литературно“, в тях живее духът на времето, те говорят с езика на епохата. Особено интересни са ония от тях, които засягат родната среда и атмосфера, в които е живял поетът, интересния образ на неговата майка - Ирина Славейкова, последните години от живота на баща му, къщата и всекидневието им в Трявна, Търново и София. Незаменимо е оставеното от Екатерина Каравелова, която характеризира майката на поета само с една дума - добра българка. И това наистина като че ли е най-типичното и качество. Във всичко тя е българка - и в гордото си търпение, и в упоритата си работоспособност, и в непреклонния си характер. За съжаление обаче спомените, които тук обнародваме от Каравелова, представляват само откъс-чернова от една нейна статия, предназдначена за сборника, който трябвало да излезе по случай 35-годишнината от смъртта на Пенчо Славейков. Сборникът не видял бял свят. Спомените пропаднали. След време, когато Светослава Славейкова посетила Каравелова с молба да и разкаже нещо от живота на нейната баба, тя, която вече била към края на живота си, отговорила: „Вече нищо не мога да си спомня, аз всичко написах тогава." Съобщаваме това, с надеждата, че все още е възможно спомените на Екатерина Каравелова да се открият случайно забравени в някой архив или редакция.