Книжка-2

Знаем вече, че естетиката е частна или специална наука за изкуството. Това не само не отрича, а предполага нуждата да съществува и филосо фия на изкуството. Философията на изкуството обаче е съставна част, раздел или аспект на философията изобщо, която изпълнява роля на най-обща теоретическа и методологическа основа по отношение на частните науки и по-специално на естетиката като частна наука. Естетиката от своя страна, като конкретизира и разработва основните философски понятия за отражението (усвоението) на света по законите на красотата, може да оказва обратно влияние върху самата философия и по-специално върху философията на изкуството. При това при определени обстоятелства естетиката като частна наука може да предизвика известни изменения и във формата на самата философия.

Както човек представлява единство на обществено и лично, т. е. жива, неповторима съвъкупност от обществени отношения, така и художественият образ е единство на типично и индивидуално, а не просто нагледно изразяване на едни или други идеи. Индивидуализацията на образа не съвпада с неговата конкретност и нагледност, защото конкретни и нагледни са не само художествените образи, а и илюстрациите към научните трудове, и фотоснимките и пр. Не всеки, който постига нагледност на образа, е майстор на инвидидуализацията, макар всеки майстор на индивидуализацията да постига нагледност на образа. Ако белетристът успее да обрисува живи човешки личности, неповторими характери, неговите художествени образи естествено ще бъдат нагледни, ще имат, така да се каже, плът и кръв - като своите прототипове в живота. Но всекиму се е случвало да се сблъска с такива литературни субекти, на които някаква нагледност не липсва, т. е. можем да си представим поне тяхната Външност и все пак са по-скоро книжни построения, отколкото живи хора, жизнени характери. Това са фасадни, кухи герои, които се явяват на бял свят тогава, когато писателят не е доловил нищо съществено от човешките характери и отношения, занемарил е или е извършил нескопосно психологическата характеристика.

Някога всички го смятаха за символист - макар че някои виждаха дълбоко жизнения извор на неговата поезия. Външен повод за това определение даваше обстоятелството, че в литературната си дейност, както и в живота си изобщо, той е свързан с ония поети, които представят символистичното течение у нас. Но по-важен е друг факт: че и в самото му творчество действително има произведения, които носят типичните белези на символистичната школа. Един внимателен преглед на неговата поезия обаче би показал, че това са отделни моменти в нея и че в найхубавата, в най-значителната си част тя си остава реалистична, родена от конкретна жизнена почва. Тежката действителност, която Дебелянов познава от рано и в която се развива като поет до края на дните си, изостря неговото чувство за света и хората. Романтичните поетични видения придават само специфичен дъх на неговата искрена, завладяваща поезия, пред която никой не може да остане равнодушен. Затова след Първата световна война, когато новата революционна действителност ликвидира символизма като школа, Димчо Дебелянов израсна в съзнанието на нашия прогресивен читател и стана особено популярен и любим поет.

Интересът към творчеството на Яворов в Съветския съюз се повишава с всяка измината година. В превод на руски език излизат все повече и повече произведения на бележития български поет, които се посрещат топло от съветските читатели. Към Яворов проявяват интерес и съветските литературоведи, една от задачите на които е да помогнат на читателите по-дълбоко да почувствуват красотата и силата на големия художник на словото. Работейки върху книгата си за българската поезия от края на XIX и началото на ХХ век, аз отново и отново препрочитам произведенията на Яворов и всеки път те, подобно на редки скъпоценности, които блестят с нови багри и отблясъци, оставят силно, винаги вълнуващо впечатление. Неспокойна, тревожна, изпълнена с противоречия, Яворовата поезия предизвиква естествено много размисли. За съжаление, за нея (дори за нейните основни черти) и до днес няма единно мнение.

В 1922 година поетът Гео Милев - разстрелян три години по-късно от фашистите - нарече Маяковски „болшевишки тръбач на революцията". Той сам се увличаше от футуризма и не правеше разлика между дореволюционното и по-сетнешното творчество на Маяковски. Той очевидно смяташе, че футуризмът е законен наследник" на всичко старо в изкуството и че правилно съжителствува с революцията. В неговата поема „Септември“ се чувствува влиянието на ранния Маяковски, но при все това ние я смятаме за творба на социалистическия реализъм. Появата на Маяковски в периода, когато в Западна Европа господствуваше духът на символизма, футуризма, експресионизма, можем да смятаме за „щастливо знамение" - доколкото той внасяше във футуристическата форма ново, революционно съдържание - защото голям брой значителни поети на Запад видяха в негово лице новатора, човека на новия живот, на новия хуманизъм — и го последваха.

Ако Ви отговарям, то моля вземете под внимание, че не съм нито литературовед, нито литературен критик, а само обикновен писател, разказвач. Вие и Вашето уважавано списание не трябва да очаквате от мен дълги и задълбочени теоретически отговори. 

Въпрос: Какво да разбираме под понятието реализъм"? Може ли да се разпростре това понятие върху цялото литературно развитие или се отнася само към един по-късен негов период? 

Отговор: Не смятам, че понятието реализъм се разпростира върху цялото развитие на литературата. Правилно еда се каже, че реализмът се е появил заедно с буржоазното развитие, следователно неговото пълно проявление трябва да търсим през Ренесанса. Трябва да направя уговорката, че реалистически черти има безсъмнено също и в древната поезия, например в поезията на Омир, в персийската литература, при китайците, а не по малко дори в стария завет, който аз отнасям също към изящната литература. Но с тези специални въпроси трябва да се занимават повече специалистите Художественият реализъм е достъпен за всички хора. Той се отличава от другите разновидности на творчеството по това, че е пълноценно отражение на действителността. На мнение съм, че понятието реализъм не трябва да се схваща в тесен, а в по-широк сми съл.

Разговорите ни с писателя продължават да следят в най-общи линии градежа на творческата личност. През детството, както видяхме, се слагат някои от съществените черти на характера. Очертават се емоционалните, мисловни и волеви страни на личността. Проявява се с особена сила въображението, още не подчинено достатъчно на разсъдъка. Юношеството и ранната младост са време, когато всички енергии бликват с неудържима сила, когато мечтата иска да покори света. Същевременно тъкмо през тези години укрепва познанието за света и живота. Личността определя постепенно своето съзнателно отношение към заобикалящата я действителност. Изграждат се основите на нейния мироглед. „Това са годините - отбелязва в дневниците си Фр. Хебел - когато всичко у човека е стихия. Ако стихиите не се канализират, ако не им се постави една голяма морална задача, те могат да се изродят в тъмна, рушителна сила."

Като Ви представям докладната записка на постоянния стенограф г. Василиев, чест ми е да Ви доложа, че и аз имах случай да констатирам, че временният стенограф г. Де белянов е репортьор на някой вестник, и че той е влязъл в бюрото повече от желание да услужва на вестника си, отколкото на бюрото, защото, от една страна, не взима смени редовно, както другите стенографи, а, от друга, взима преписи от оригинални книжа, цитирани в Събранието.

от Началника на Стенографското бюро. Уважаеми Господин Председателю, Като Ви представям докладната записка на постоянния стенограф г. Василиев, чест ми е да Ви доложа, че и аз имах случай да констатирам, че временният стенограф г. Де белянов е репортьор на някой вестник, и че той е влязъл в бюрото повече от желание да услужва на вестника си, отколкото на бюрото, защото, от една страна, не взима смени редовно, както другите стенографи, а, от друга, взима преписи от оригинални книжа, цитирани в Събранието. Поради това, моля Ви да уволните от длъжност временен стенограф г. Дебелянова. София, 4 ноември 1909 г.

Познавах го преди да съм го виждал. Живеех във Видин - крайдунавски град, който се отделяше от полето с грамадна подкова от ровове и насипи, чиито два края опираха плътно в реката. Там, сред обрасналите с троскот и бучиниш Насипи, вечно свърталище на змии и гущери, в длъбнатините, които ни криеха от всеки поглед, ние - членовете на комсо молските кръжоци в гимназията - се събирахме, когато правехме общи срещи на повече кръжоци (за такива общи срещи малките ни ученически квартири бяха и тесни, и опасни). Живо си спомням как на една наша среща кръжочничка-уче ничка, като държеше синята си барета в ръка, се изправи веднъж до висока, цъфнала глогина - и, обгърната от нашите очаровани погледи, издекламира с ясен, звънлив глас: Аз скитница съм вечна, безстрашна, вездесъща, за мен предели няма, прегради аз не знам, аз нивга не оставям да не споходя къща, човек щом в нея влезе - и аз съм вече там.

Стремежът на Г. Константинов да стъпи на здрава идейно-методологическа основа е най-важното достойнство на новата му книга „Писатели-реалисти", посветена на белетристичното дело на Любен Каравелов, Захари Стоянов, Иван Вазов, Михалаки Георгиев, Тодор Влайков, Елин Пелин.1 Този стремеж е помогнал на критика, от една страна, да потърси нови факти от живота и творчеството на разглежданите писатели, а от друга - да очертае в една или друга степен повярно техния писателски облик, отколкото в предишните си работи. Г. Константинов подхожда към литературните факти и явления като литературен историк и критик с подчертани публицистични интереси. Художествените произведения той изя снява предимно откъм идейно-тематична и морално-обществена страна. Не е случаен фактът, че в неговите очерци се отреждат тройно повече страници тъкмо за публициста-мемоарист Захари Стоянов, отколкото за всеки от другите писатели в книгата, взети поотделно; че за публицистичния „трактат" на Л. Каравелов „Из мъртвия дом" е отделено почти двойно повече място, отколкото общо за найхудожествените му повести „Българи от старо време“ и „Маминото детенце" и пр.

В своята книга „П. Р. Славейков и руската литература" С. Русакиев изследва влиянието на руската литература върху творчеството на първия голям български поет Петко Славейков. Това е важен и интересен проблем, свързан с началото и развитието на новата българска литература. Като проучва и установява силата и значението на руското литературно влияние върху П. Р. Славейков, авторът ни помага да разберем как се заражда новата българска поезия, кои жизнени сокове я подхранват и какви са пътищата, по които тя се развива.

Повестта „Семейство Ласкови“ е найзначителната творба на младия белетрист Л. Станев. Тя привлича вниманието с интересната съвременна проблематика, с някои вярно доловени психологически портрети и главно с критичния дух, с който е пропита. В нея най-добре проличават както силните, така и слабите страни в метода на Л. Станев. Тази повест е интересно явление в нашата съвременна социалистическа литература. Тя не е сатирично произведение в класическия смисъл на думата. В нея няма силно хиперболизиране на образите, а хуморът като изобличително средство почти отсъствува. Но по обект на изображение, по целенасоченост, повестта е сатирична. В нея Л. Станев е изобличил основни човешки недостатъци като лъжата и лицемерието, подлостта, безпринципността, кариеризма.

Продължавайки традициите на прогре сивната руска славистична мисъл, в последните години все по-голям брой съ ветски учени проявяват интерес към бъл гарската литература. Трудовете на такива учени като: Н. С. Державин, К. Н. Державин, К. А. Копержински или на помладото поколение литературоведи - Н. Кравцов, Д. Марков, В. Злиднев и др. засягат важни проблеми от нашето литературно наследство. Благодарение на тях ната научно-изследователска и преводаческа дейност, българската литература - минала и съвременна - добива все поголяма популярност сред съветските народи. За да отговори на нарасналите интереси на съветските читатели към нашата национална литература, колектив от научни работници в Института по славяноведение при Академията на науките в Москва се е заел с отговорната, но благородна задача, да напише очерци по история на българската литература от средата на миналия век до наши дни. Ръководени от голямата си любов към българския народ и литература, съветските литературоведи-бълга ристи са преодолели големи трудности, за да ни поднесат един труд, в който за първи път нашата национална литература се обгръща по-цялостно, проследяват се основните линии в нейното развитие, разглеждат се по-значителните факти и явления от позициите на марксистко-ленинската научна методология.

Асено в, Драгомир. Съвест. Разкази. С., Бълг. писател, 1956. 140 с. Българска драматургия. ч. І. Сборник. С., Бълг. писател, 1957. 600 с. Василев, Орлин. Съчинения в пет тома, т. I и II. С., Нар. култура, 1956. Генов, Кръстьо. Елин Пелин. Живот и творчество. С., БАН, 1956. 452 с. Геров, Тихомир. В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов. Спомени. С., Бълг писател, 1957. 263 с. Дебелянова - Григорова, Мария. Димчо Дебелянов. Спомени, писма, документи. Под ред. на Кръстьо Генов. С., Бълг. писател, 1956. 208 с. Димов, Георги. Иван Д. Шишманов - литературен историк и критик. С., БАН, 1956. 268 с. Динеков, Петър. Петко Р. Славейков. Творчески път. С., Бълг. писател, 1956. 104 с. Динек о в, Петър. Литературни образи. С., Нар. култура, 1956. 332 с. Дичев, Стефан. За свободата, ч. II. С., Нар. младеж, 1956. 828 с. Джагаров, Георги. Лирика. С., Бълг. писател, 1956. 124 с. Загорчинов, Стоян. Бразди. Очерци, портрети, статии. С., Бълг. писател, 1956. 352 с. Калчев, Камен. Прозорец на друж бата. Пътеписи. С., Бълг. писател, 1957. 240 с. Калчев, Камен. Семейството на тъ качите. Роман. С., Профиздат, 1956. 367 с. Каранфилов, Ефрем. Войникът в строя и в литературата. Литер, критич. статии. С., Държ. воен, изд., 1956. 64 с. Караславов, Георги. Избрани съчинения в десет тома т. I и II. С., Нар. култура, 1956-1957. Караславов, Георги. Обикновени хора ч. II, С., Нар. култура, 1956. 828 с. Константинов, Евгени. Тлееща жарава. Исторически роман. С., Нар. Младеж, 1957. 576 с. Константинов, Георги. Писателиреалисти. Л. Каравелов. Зах. Стоянов. Ив. Вазов. Мих. Георгиев. Т. Г. Влайков. Елин Пелин. С., Нар. култура, 1956-270 с. Корал о в, Емил. Спътници. Роман. С., НСОФ, 1956. 478 с. Лама р. Зора зазорила. Поеми и сонети. С., Бълг. писател, 1956. 246 с. Мартинов, Иван. Новият град. Ро ман. С., Профиздат. 1957. 412 с. Марчевски, Марко. Тихо пристанище. Повест. С., Профиздат, 1956. 256 с. Нешко в, Величко. Настъпление. Роман. С., Държ. воен, изд., 1956. 508 с. Нинов, Николай. Големият огън. Разкази. С., Нар. младеж, 1957. 200 с. Петров, Емил. Поезия и псевдопое зия. Лит. критични статии. С., Бълг писател, 1956. 227 с. Петров, Ивайло. Нонкината любов. Повест. С., Нар. младеж, 1956. 264 с. Понде в, Петър. Догматизъм и правда. Лит. статии. С., Бълг. писател, 1956. 344 с. Пондев, Петър. Никола Вапцаров. Литер. критич. очерк. С., Бълг. писател, 1956. 208 с. Радевски, Христо. Избрани произведения в три книги. Кн. І, С., Нар. култура, 1956. Ралин, Радой. Строго поверително. С., Профиздат, 1957. 136 с. Русаки е в, Симеон. П. Р. Славейков и руската литература. С., БАН, 1956. 276 с. Софокъл. Трагедии. Преведе от ста рогръцки в стихове Александър Ничев. С., БАН, 1956. 511 с. Станев, Емилиян. Избрани разкази. С., Бълг. писател, 1957. 148 с. Станев, Любен. Студена къща. Разкази. С., Бълг. писател, 1957. 148 с. Стефанов, Първан. Соколови пера. Стихотворения. С., Нар. младеж, 1956. 72 с. Тодоров, Ангел. Стоян Михайловски. Баснописец и сатирик. С., Бълг. писател, 1956. 244 с. Цанев, Георги. Страници от историята на българската литература. И попр. и разш. изд. С., Бълг. писател, 1956. 587 с. Чавдар о в-Челкаш, Димитър. При