„Съвременност и наследство” от Пантелей Зарев

Вече свикнахме с активното участие на П. Зарев в литературоведческия живот. Като феномен в това отношение той почти няма предходници и съперници. Но плодовитостта като че ли е в „кръвта на последните две десетилетия - откриваме я в поезията, бе летристиката, публицистиката. Да се носиш на вълните на непрестанното, повседневно участие в събитията на литературния процес, да си свързан и непосредно да отразяваш многото му страни и същности, с избързваща във времето упоритост да подемаш и осмисляш многоезичието на идейно-тематични, стилови и жанрови дислокации, неосъзнато следваната потребност да си постоянно във вчерашния и днешния ден на литературата 150 стана съдба на критиката и литературната наука, съдба е и на П. Зарев. Очевидно е, че не се сблъскваме с единичен случай, с индивидуални творчески възможности и т. н. Пред нас е обективен в реализацията си, в практическите си измере ния процес - независимо от засилената или съвсем скромна въздействена роля на кри тиката - нейните прояви стават внушителен факт, те се открояват в обемите и развръ щанията, познати досега само от отделните насоки на самата художествена практика. Това ни прави свидетели на равностойните начала, въз основа на които емоционалното и аналитичното се успоредяват, взаимно обо гатяват и насочват към една цел - духовността и емоционално-интелектуалните силови полета на човека, на съвременника. Нали пак, следвайки и логиката на художественотворческото, и литературнокритическото начало, настъпиха значителните промени в стилистиката, в жанрово-организиращите, в аналитико-осмислящите форми на самата лите ратурна критика и наука, с които бързо за живяхме, без да отчетем плюсовете и мину сите на отдалечаването от академизма. Не за „двубой" се уравновесяват правата и изда телските прояви на литературоведческото мислене - а като постигната външна форма на едно нормално състояние. Разбира се, и изискванията при една такава ситуация следва да са по-големи. В уточняването им голям дял се пада на изследователското дело на П. Зарев. С петтомното издание на „Панорама на българската литература", с усилията си в литературнотеоретическото поле („Народопсихология и литература“, „Аспекти на стила“, „Структурализъм, литературознание и естетически идеал"), с очерковите си и опе ративнокритически статии и материали той действително дава представа за положителните страни, свидетелствува за нивото на литературоведческото мислене у нас през последните две десетилетия. А кой би казал - при тия темпове и смяна на вкусове, на творческа умора и похабяване, - че това емалко и е лесно?