Книжка-9

1978, Книжка 9 - Съдържание

Толстой започва творческия си път през 50-те години - времето на разцвет на руската проза, на социално-психологическата повест и роман. Още пър вото свое отпечатано произведение „Детство“ той нарича и роман, и повест. Същата съдба в жанровото си определение има и завършеното в края на 50-те години „Семейно щастие“, споменавано от автора като разказ, повест и роман. Това не би обърнало особеното внимание на изследователите, ако през 1865 г., изпращайки в сп. „Руски вестник“ на М. Н. Катков готовата за печат първа част на „Война и мир“, Толстой не се обръща с настойчивата молба ... .. в обявлението да не се назовава моето съчинение роман. За мен това е много важно..." (61, 67). А само след три години той пише и „обяснение“, както нарича статията си „Няколко думи по повод книгата (курс. м.) „Война и мир", в която отбелязва: „Какво представлява „Война и мир“? Това не е роман, още по-малко поема, още по-малко историческа хроника. „Война и мир“ е това, което авторът е искал и могъл да изрази в тази форма, в която то е изразено" (16, 7). Толстой посочва тази особеност още от времето на Пушкин - че нито едно истински художествено произведение на руски автор не би могло да се вмести във формата на роман, поема или повест. Историята на руската литература „не само дава много примери за отклонение от европейската форма, но не дава нито един пример за обратното“ (16, 7). Същата мисъл се съдържа и във вариантите на предговора към „Война и мир“: „Ние русите въобще не умеем да пишем романи в оня смисъл, в който разбират този род съчинения в Европа..." (13, 54). Роман - „първият в живота ми роман“ (62, 25) - така Толстой нарича едва „Ана Каренина". Но и тук жанровото определение е съпроводено от уговорката „роман, широк, свободен..., в който без напрежение би влязло всичко, което ми се струва, че съм разбрал от нова, необичайна и полезна за хората страна" (64, 235). Още Пушкин, създателят на първия руски реалистичен роман, отбелязва, че в наше време под роман се разбира историческа епоха". В последните строфи на „Евгений Онегин" той нарича своето произведение „свободен роман". Чрез съдбата на героя да се разкрие характерът на епохата - този белег на „Евгений Онегин" е едно от пушкинските „начала", създало традиция. От първата „енциклопедия на руския живот“ до края на века руският роман е „епопея на времето". Повествованието за героя, за отделната личност разширява своя съдържателен обхват до степен, в която се откроява „противоречието между обществените форми на живот и неговото дълбоко субстанционално начало" според думите на Белински за романа-поема „Мъртви души“. Съзнанието на героя се изследва тясна връзка с народностното начало на руския живот, с народните идеали.

В нашата литературна наука неведнъж се е прокрадвала мисълта, че Йордан Йовков е най-талантливият ни писател от „школата“ на Лев Толстой. В същност тук не може да става дума за „школа", тъй като авторът на „Война и мир“ не създава такава. Но повечето от големите ни учени са чувствували, че в светоусещането на Йовков, в отношението му към човека и най-вече в изображението на войната има нещо „толстоевско". Струва ми се, че те не грешат! Военната тема заема изключително важно място в творчеството както на Толстой, така и на Йовков. Тя вълнува двамата писатели през целия им съз нателен и творчески живот и определя до голяма степен тяхната физиономия на творци. В повечето от белетристичните им произведения се чувствува полъхът от войната или споменът от нея. Неслучайно Толстой е обичал да се шегува, че не е дослужил до генерал от артилерията, затова пък станал генерал в литературата“. Но едва ли би станал такъв, ако не беше минал през тежките изпитания на войната. Войната разкрива пред него нравствено-етичните измерения на човека и го сближава с руския народ. Тя му позволява да надникне в най-съкровените тайни на човешката душа, да я опознае и обикне. А колкото до Йовков, войната наред с всичко друго обръща погледа му към творчеството на великия писател свой C и му помага да открие в негово лице предходник и учител. Аз няма да разглеждам как и върху какви фактори се формира мирогледът на нашия писател, каква е неговата класова същност, какви са връзките му патриархалното селячество и т. н. - въпреки че това би могло да ни подскаже много по отношение на предпоставките, които определят интереса на Йовков към Толстой. Но аз искам да посоча, ако не друго поне фактите, които потвърждават този интерес. Още преди войната като учител в Добруджа Йовков се „увличал“, както съобщава някогашният му колега д-р Стефан Мартев, по художествените произведения на Толстой. Привличала го е тяхната „антимилитаристична пропаганда". По-късно в едно писмо, датирано от 25. III. 1916 г. от фронта, Йовков моли своя приятел Сп. Казанджиев да му изпрати повестта „Казаци" на Л. Толстой.

Тези думи на големия полски романист отдавна би трябвало да станат отправна точка на редица изследвания от контактологично и типологическо есте ство, които на сравнителна база биха хвърлили светлина върху някои централни проблеми, чието решение в историческите романи на Толстой и Жеромски е свързано с цялостната им творческа концепция. В това отношение сравнителното изследване на „Война и мир“ и „Пепелища", двете най-значими произведения на руската и полската литература, отразяващи епохата на Наполеоновите войни, крие богати възможности за сравнително-литературна интерпретация на проблеми, чийто философско-исторически характер и особено художественото им решение от двамата големи славянски романисти дава категорично основание да бъдат квалифицирани техните романи като историческа проза от нов тип. Широтата на философския поглед върху историята, идейната дълбочина на историческото мислене, което почива на основния философски тезис за решаващата роля на народните маси в историческото развитие, схващането за зависимостта на действията на историческите личности от обективните закономерности, значението на моралния фактор във войната и пр. - това са едни от най-съществените завоевания от философско-историческа гледна точка на Толстой и Жеромски в областта на историческия роман. Разбира се, различните исторически епохи, в които са създадени двата романа, характерът на литературния живот, националният поглед върху събитията, философските и психическите диспозиции на авторовите индивидуалности и т. н. неминуемо слагат своя отпечатък в една или друга степен при художественото решение на посо чената проблематика. Но когато се потърси решението на явленията в тяхната обща, типова характеристика, не може да не се съгласим, че като цяло творческите концепции на Толстой и Жеромски, особено що се отнася до проблемата за ролята на народните маси и на личността в историята, носят белезите на дълбоко сходство. Несъмнено редица сходства между романите „Война и мир“ и „Пепелища" идват като резултат на конкретно влияние на Толстой върху Жеромски.

Между „Звездите са мои“ (1957) и „Изход (1976) лежат две десетилетия - дълъг, изнурителен „път през годините“. Особено за поета, който - по думите на самия Левчев - . .. . следва своята поезия цял живот, както Санчо следва своя Дон Кихот“ („Рецитал"). Както много Левчеви метафори и сравнения, наглед плод единствено на смели асоциации, и това крие няколко смислови пласта. В прякото си значение то е естествено израз на магнетичната сила, която води твореца през житейската проза към духовни висоти. Но в друг аспект същото сравнение ни се струва непривично - българската поетическа традиция ни е привикнала да търсим в живота на големите поети тъждество между слово и дело, как тогава да приемем подобно „разпределение на ролите“: поезията - Дон Кихот, а нейният автор - Санчо Панса? (В скоби казано, тук се оглежда една от драматичните дилеми в творческия път на априлското поколение - на нея ще се спрем понататък; както и постоянната „раздвоеност“ на Левчевата лирика между романтичния устрем и отрезвяващата му проверка в делника.) и същевременно, ако вникнем по-дълбоко в тези образи-символи, каквито отдавна са станали героите на Сервантес, ако си припомним думите на Дон Кихот: „Като те гле дам, Санчо, и ти не си по-малко луд от мене“ - ще доловим и синтеза на двата смислови плана. Сякаш се отклонихме в многопластовото съдържание на едно единствено сравнение. Но само привидно. Стиховете на Левчев изобилствуват с такива образи, които в сгъстен вид съдържат — както семето „съдържа“ в себе си вековния дъб - централни в творчеството му проблеми, отразяват същностни страни на поетическото му мировъзрение. И въпреки всички превъплъщения на поета, въпреки яростно отстояваното „право да бъдеш нов" неговата лирика потвърждава думите на Корней Чуковски, че поезията е една фанатично дълга мисъл, която творецът следва до гроб. Именно въплъщенията на тази мисъл - било в зърното на отделния образ, било в разклонената цялост на завършената творба - са гръбнакът на Левчевото поетическо творчество, те му придават вътрешно единство. Само че неговото вътрешно единство е особено. Редица поети, имам пред вид големи поети, го постигат с цената на известно самоограничение: тяхното творчество гравитира около едно ядро от теми и проблеми - постоянно вариращи, разкриващи се в различна светлина от стихотворение в стихотворение и от книга в книга, - които очертават границите на поетическия им свят. При Левчев, струва ми се, не е точно така.

Външният вид на човека играе немалка роля за самочувствието му. Антон Страшимиров е бил красив човек. Ето как са го видели неговите съвременници: „Тогава Страшимиров беше едва на 20 години. Той беше едно бяло и стройно, с възхитителна красота младо момче, с гълъбови очи и буйна къдрава, дълга руса коса, с весел и пъргав нрав и с едно рядко красноречие. Той беше тогава с касторена шапка с голяма периферия... Ние всички се възхищавахме от неговата красота. А когато се разхождахме с него из бургаските улици, младите еврейки икрасиви гъркини се захласваха да го гледат и лудееха по него..." (Иван Калинкоев. Антон Страшимиров, Йордан Йовков, Елин Пелин в спомените на съвременниците. С., 1962, с. 20). И по-късно през годините на зрелостта: „Едър, винаги с черна шапка, с малко наведена глава, с тъмна брада, с болно свити устни и полупритворени очи, които се тъмнеят и горят, загледани колкото навътре, толкова и към света. Особено към живота на общата родина..." (Цветан Петков. Юбилеен сборник по случай 60 г. от раждането на Антон Страшимиров - 1931 г., с. 55). И най-после през годините на старостта: „Антон Страшимиров бе на вид хрисим човек. Закачил бастуна между лакътя и китката си, той носеше спокойно деликатното си тяло и в напреднали години. У него правеха впе чатление зорките му, бляскави очи, които не изпускат нищо и на този, и на отсрещния тротоар, и влажните му младежки устни. Имаше една благородна триъгълност в главата му поради широкото му открито чело и заострена брада. Казваха, че бил лют, а имаше вид на човек, когото лесно можеш да разплачеш“ (Петър Мирчев. София от завчера. С., 1969, с. 183). Тази външна представителност, за която говорят всички автори, индиви дуализирана и одухотворена от постоянен вътрешен огън, несъмнено е правила впечатление навсякъде, където се е появявал този човек през дните на младостта му. Но нас ни интересува повече доколко той е осъзнавал привлекателността на своята личност и доколко това съзнание е влияело на самочувствието му. Красивият учител несъмнено е улавял женските погледи, които са проследявали високата му фигура, когато е пресичал бургаските улици.

Първата статия (реч-есе) на Гьоте По случай деня на Шекспир е написана и прочетена през 1771 г. - когато двадесет и две годишният автор е завършил едва първия вариант на Гьоу фон Берлихинген. Последната статия на Гьоте Доброжелателен отговор е написана през 1832 г. - когато осемдесет и две годишният всеобщо признат поетически кумир на света вече е завършил втората част на Фауст. Шест десетилетия продължава дейността на Гьоте - теоретика, историка и критика на изкуството. Почти точно толкова, колкото продължава и дейността на Гьоте-художника - поета, драматурга и прозаика. Гьотевата естетика рефлектира неговата поезия. Може би и поради това Гьоте не е създател на естетика, чието място е точно определено в една система, както например Кант, Шелинг или Хегел, нито се домогва до такава естетика подобно на своя поетически събрат Шилер, нито пък се стреми към относително стройна система от възгледи по определен кръг въпроси, каквато вече е могъл да наблюдава при Винкелман и Лесинг. Възникващи много често по повод на собствени и чужди художествени произведения, както и в реплики и полемики, следващи потребностите на деня, Гьотевите естетически възгледи носят нещо поетично - и в смисъл на спонтанно, импулсивно, неподредено, а понякога и вътрешно противоречиво. За своята рецензентско-критическа дейност например Гьоте сам казва, че вместо да дава преценка за книгите, предпочита да изразява впечатлението, което те са му направили. През една повече от полувековна дейност, разположена в епоха, отличаваща се със световноисторически събития и катаклизми (Седемгодишната война, отделянето на Америка от Англия, Френската революция, цялата Наполеонова B епоха до гибелта на героя, Юлската революция) не могат да не се сменят много от най-основните художествени принципи на творчеството: от младежката необузданост на движението Sturm und Drang през уравновесената съзерцателност на ваймарския класицизъм до трезвото възприемане и пресъздаване на социалния космос от реализма на първите десетилетия на XIX в. Но въпреки всички промени художествените принципи на творчеството и в неизбежно свързаните с тях принципи на теоретическата естетика през повече от полувековната епоха, в тях - в принципите на естетиката - по-лесно се открива и една относителна неизменност. Колкото и да се епроменяло през десетилетията мнението на Гьоте за античното и средновековното, за гръцката и германската митология, за класическата и готическата архитектура, в най-общите му понятия за природата на изкуството могат да се открият вътрешно постоянство и стабилност, които дават достатъчно основание да се говори за естетика на Гьоте.

Диалектическото взаимодействие между пародията и иронията понякога само приема иронично-пародиен характер. Възможно е един вид ирония да се пародира с друг, както и пародията да се иронизира. Докато Бенжамин Франклин е дописвал и публикувал последните притчи от „Алманах на простака", неизвестен пародист вече е осмивал техния буржоазно-прагматичен дух. Докато Т. Ман вижда в пародията универсално средство за съвременна интерпре тация на архаичен сюжет, швейцарският литературовед В. Мушг иронизира големия писател, че за него пародията е хитрост, с чиято помощ той прикрива неумението си да говори с езика на поета". При класическото и реалистическото изкуство иронията и пародията под лежат на разграничаване, а при употреба се диференцират съобразно с художест вения замисъл. В съвременната ситуация това става все по-трудно, а в редица случаи невъзможно: иронията и пародията не само преливат една в друга, но дотолкова рефлектират в модерното естетическо съзнание, че влияят върху цялостната му нагласа. Тъкмо последният аспект представлява интерес за на шето изследване: как пародията от художествена форма се превръща в същно стен белег на модернизма, а самопародирането се лансира като единствен начин за оцеляване на изкуството. Пародията е повторно възвръщане към остарели, унаследени или преодолени исторически и естетически форми, за да се провери още веднъж техният смисъл, да се разграничат представите за тях в миналото инастоящето чрез преакцентирането им и накрая - да се символизира многозначността на връзката „приемственост - опозиция“ между поколения и епохи. Още Ницше и Киркегор прозряха тенденцията към комизъм, присъща на тях ното време, а Т. Ман обобщи, че при късните епохи културата и пародията са вече твърде сродни понятия". Ф. Дюренмат отбелязва в „Театрални проблеми", че във века на атомната бомба само комедията може да изрази трагизма на нашата епоха“, а в пиесата „Физици“ демонстрира нейната абсурдност. Дю ренмат има също пред вид, че в наше време все още върху историята влияят диктаторите, които стават по-зловещи пред вид огромната власт, с която разполагат. И все пак диктаторите в известен смисъл са безсилни, понеже зависят от сляпо функциониращия апарат". Модерният художник се интересува не толкова от тяхната индивидуалност, колкото от начина, по който работи апаратът". Т

Поезията на парнасците е изкуство на пластичното изящество, на хармонично конструираната строфика, на визуалното съвършенство. Но това е и поезия разсъдъчна, описателна, предметна. Тя е еднообразна като тематика, образност, поетика: Красотата, Изкуството, Красотата на изкуството, преклонение пред гръцките богове и герои, увековечени в скулптурите на Фидий и Пракси тел. Ако искаме да я охарактеризираме с най-точната дума, тази дума несъм нено ще бъде естетизъм. И елитарност. Елитарността характеризира литературата в епохи субективни, епохи, в които като правило личността противостои на обществото. Но по-често творецът се задоволява само с презрение към тълпата" - оная самодоволна буржоазна „публика", която трупа капитали, но, от друга страна, е особено ревнива към „творческите странности" на художниците и има претенциите на арбитър към техните произведения. Дилемата: творец - общество принадлежеше на романтизма, тя бе негова. Поради обществената апатия на парнасците, поради емоционалната „неутралност" на тяхното творчество дори и там, където се явява (в поезията на Теодор дьо Банвил, на Льоконт дьо Лил), тя не акцентува върху неравноправното положение на твореца в буржоазното общество, не засяга онези социални и психологически механизми, които са причина за неговата самота, за едно почти тотално неразбиране от страна на заобикалящите го. Хладната увереност на парнасците беше реакция на екзалтираната чувстви телност и разточителната емоционалност на романтиците. Но ако в това отношение парнасизмът бе отрицание на романтизма, то той също подготви своето отрицание в лицето на символизма (някои най-ярки представители на сим волизма - Верлен например - минаха през парнаската школа). Символизмът, който се зароди почти паралелно с парнасизма, имаше много по-дълготраен живот. Нещо повече. Въпреки че родината му е Франция, той стана общоевропейско явление - появиха се и други национални школи на символизма Русия, в Полша и с основание може да се твърди, че символизмът стана наймогъщото и най-изявеното течение на модернизма.

Както е известно, Хр. Ботев познава добре творчеството на своите предшественици Д. Чинтулов, Л. Каравелов, Г. С. Раковски, както и на колосите на руската литература в ориги нал.1 Но сравним ли неговите огнени стихове с най-добрите образци на Пушкин и Лермонтов, веднага ще видим, че и интонационно, и по образна система - с една дума, във всяко отноше ние, те коренно се отличават. Пушкин е винаги изящен. Но определението изящен не приляга на нито един Ботев стих. Дори прочутата строфа, започваща с „Настане вечер...", не може да се категоризира като изящна (не това е най-точното и определение) - нейният заключителен стих, толкова контрастен, буен, борчески извисен и темпераментен, не извиква тази дума съзнанието ни. И най-вълшебните природни картини в Ботевата поезия се чуждеят от една изтънченост или цизелиране - те по-скоро са съзвучни на четката на Стоян Венев с нейните груби, едри мазки: И самодиви в бела премена чудни, прекрасни песен поемнат тихо нагазят трева зелена и при юнака дойдат, та седнат. B В тая строфа самодивите са обобщени от единственото число на бела премена (то ги синтезира). Тонално картината е крайно пестелива (бяло и зелено), липсват визуални детайли за тях, а простонародните думи на газят и дойдат, та седнат правят цялата строфа твърде проста, земна. Съзнанието ни я възприема като съновидение в бяло-зелена цветна гама, без подробности. Не са изящни и Ботевите рими - те са по-скоро жилави, резки, темпераментни, само не изящни. Силна кръв тече в тяхната система. Никакви специални грижи, никакво вглеждане в тях, никакво цизелиране ... И същевременно те навсякъде правят впечатление на спонтанно избликнали, изпети на един дъх. Те с нищо не отклоняват стиха от революционната му същ ност. Те са и напълно подчинени и въпреки това навсякъде тежат на мястото си, не биха могли да бъдат заменени с по-добри. Ако българските народни песни бяха римувани, като че ли именно те биха били най-близки по характера на своята рима до римите на Ботевите стихотворения. Едва ли за друг световен поет от ранга на Ботев би могло да се каже такова нещо. Дотолкова Ботевите рими, както ще покажем по-нататък, са близки по строеж, характер, безизкуственост и редица други признаци до спорадичните рими в народните песни и до римите в римуваните пословици. Дори инверсията заради римата е също тъй рядка в неговите стихове, както и в римуваните пословици.

През есента на 1928 г. Димитър Димов става студент във Ветеринарномедицинския факултет. Съучениците му били изненадани. Едни от тях очаквали той да запише химия и до днес изказват предположение, че за това не му е достигнал за класиране бальт на дипломата - през 1928 г. химиците влезли в университета с най-висок успех. Други били учудени поради обстоятелството, че ветеринарномедицинското образование на времето не било на уважение в средите, към които се числят Димов и неговите съкласници. Тази специалност се свързвала с идеали и обществени пориви, нехарактерни за тези обществени кръгове. Към нея се ориентирали предимно синове на бедни родители - селяни, дребни еснафи, чиновници, учители. На запитванията на приятеля си Борис Койчев, защо не е записал хуманна медицина, Димов дава немного убедителни отговори: не искал да тежи като студент много години на втория си баща (а продължителността на следването в хуманна медицина у нас било само с един семестър повече в сравнение с ветеринарна медицина), имал намерение да замине за Аржентина (това той есподелял и с други свои приятели и близки), където тази специалност ще му даде най-добра възможност за препитание. В тия обяснения очевидно се преплитат болезнената чувствителност на сирака, който изпитва някакво неудобство под семейния покрив, с романтично-приключенческите увлечения, родени от съответно четиво и стимулирани от ограниченията, които му налагат лошото зрение и майчи ният контрол. Според някои негови съученици през училищните си години Димов проявява известна неуравновесеност на характера - лесно става жертва на различни, често съвсем неподходящи пристрастия. Така въпреки късогледството си и свързаната с него несръчност той по едно време се запалва" да става каубой. Вече естудент във втори или трети курс, когато учудва своя аси стент д-р Христо Русев с признанието, че мечтае да отиде в Аржентина, в Гран Чако, да живее като ловец, и то предимно на ягуари. „Аз съпоставях това - пише в спомените си, които се пазят в музея на Димитър Димов, д-р Русев - с неговото късогледство и със спортната му И да неподготвеност, но това не го смущаваше никак. Той продължаваше да изучава испански, пуши и да пие силно кафе." Много е вероятно към увлечението на Димитър Димов по Аржентина по-късно по Испания да имат отношение „Писма от Южна Америка" на Борис Шивачев, излизали продължително в Литературен глас" през 1930 и 1931 г. и събудили голям интерес сред нашата интелигенция. През 1929 г. испанското списание „Гасета летерария" отпечатва отговора на Борис Шивачев на френския писател Анри дьо Монтерлан, който предизвиква възхищението на испанската прогресивна общественост от големите познания за вековната испанска история и култура на един българин, обявил се в защита на испанския народ. В кръ говете на българската интелигенция се знае за личната кореспонденция на Б. Шивачев с Унамуно, известен като проникновен тълкувател на любимия роман на нашия писател - „Дон Кихот". В своите спомени за Д. Димов проф. Ал. Тошков сочи пътеписа на Б. Шивачев като едно от произведенията на българската литература, занимавало бъдещия писател през неговите студентски го дини. Той споменава и творчеството на испанските писатели като интригуващо Димитър Димов четиво. Сред тях се откроявали Бл. Ибанес и някои модерни съвременни творци. Проф. Койчев, който за пръв път научава от Димов за желанието му да живее в Аржентина във връзка с един разговор за неговото постъпване във Ветеринарномедицинския факултет, обаче предупреждава, че на тези факти не трябва да се гледа с увеличително стъкло. Аржентина екриела някаква съблазън за Димитър Димов, но не чак толкова силна и определена. Първопричината той да се ориентира към ветеринарната медицина трябва да се търси другаде. Някои смятат, че бальт в хуманна медицина се е оказал недостъпен за него. Но една справка показа, че със своята диплома Димов е можел спокойно да влезе в тази специалност. Не е представлявало за него за труднение и изискването да държи през лятото на 1928 г. приравнителен изпит по латински език.

етейки преводи от древноегипетска лирика, попаднах на едно произведение, ми се стори твърде познат. Това беше темата за оставащото след смъртта на човека, за сътвореното и имащо определено значение за поколенията след него. Един неизвестен поет, един писар, творил по времето на Рамзес II, един представител на съсловие, записало историята на своя народ в многобройни папируси, излага мнението си така дълбоко философски осмислено, така добре лирично изразено, че не остава съмнение в качествата на автора. Рамзес II е от интересните фигури в египетската история. Неговият баща Сет 1, а и самият той водят открито експанзионистична политика, политика на засилване влиянието на Египет. Възстановява се властта над Южна Сирия, Финикия, Палестина. Тежките войни с хетите завършват с подписването на договор и женитбата на Рамзес II с дъщерята на царя на хетите. 2 Но в този период, характеризиращ се със засилване на абсолютизма в държавната власт (обожествяването на фараона), в Египет се провежда и невиждано по мащаби строителство. Рамзес II, който управлява през XIV и XIII столетие пр. н. е. цели 67 години и даже надживява много от децата си, построява прочутата резиденция Пер Рамзес (Дома на Рамзес) - на североизток в Делтата. Издига огромни храмови комплекси навсякъде из страната (Египет, Етиопия), а най-големият от тях е Абу Симбел - също в Етиопия. На фасадата му има 4 изваяния на Рамес - с височина 20 м всяко. И в този момент, когато страната се намира в зенита на своето могъщество (става дума за епохата на Новото царство), когато живият бог на земята (фараонът) властвува, когато до нас ще се запазят само няколко имена на видни политически фигу ри - всичко изчезва във всеобемащата сянка на личността на владетеля - намираме лири чески произведения от най-добра проба. Те са резултат от един по-дълъг период на развитие, те са степен в това развитие, но те са и образец за по-късните гръцки и римски майстори на перото. И между тези малко на брой запазени образци на древноегипетската лирика е и „Прославата на пишещите" - великолепна апология на силата на записаното слово.

През първата половина на юни 1957 г. почина след тежко и мъчително боледуване в един санаториум край Рим, едва 46-годишен, младият и талантлив италиански славист и българист проф. Луиджи Салвини. Малко време преди да завърши своя кратък живот, Салвини бе назначен като редовен доцент по български език и литература при катедрата по славянска фило логия в университета в Рим (на овакантеното след предивременната кончина на проф. Енрико Дамиани място). Така в сравнително кратко време редовният курс по български език и литература загуби своите двама първи преподаватели. Загубата беше двукратна, защото Енрико Дамиани водеше и катедрата по български език при Неаполския университетски Източен институт, където курсът по славистика се пое по-късно от днешния титуляр проф. Нулло Миниси. Крайно отзивчив, темпераментен и пословично трудолюбив, Луиджи Салвини остави като българовед и преводач от български покрай другите свои многостранни занимания (с езици като сърбохърватски, чешки и словашки, руски, румънски, унгарски, финландски, вън от големите западни езици) значителен брой очерци, статии, рецензии, както и преводи от бъл гарската литература, които запознаха в един широк план италианското общество с произведенията на редица наши класически и съвременни писатели: от Ботев и Вазов до Смирненски, Гео Милев и Вапцаров.

През ноември 1977 г. в Съюза на писа телите от Германската демократична репуб лика, чийто печатен орган е сп. „Нойе Дойче Литератур", бе проведена дискусия на тема Становища в литературата". В кн. 1 и 2/1978 на списанието са публикувани материали от дискусията, които представляват определен интерес, тъй като разкриват важни моменти от състоянието на литературата в ГДР в настоящия момент. В кн. 1 намираме изказването на писа теля Волфганг Колхаазе под заглавие „Писането като действие". Литературата като обществено явление, смята Колхаазе, се включва в споровете на света особено активно в епохата на конфронтацията и на средствата за масова манипулация. За се бе си писателят твърди, че се стреми да развие чувство за историята - история не като теорема или школско четиво, а като сума на човешките усилия. Ежедневно връхлитан от историята, аз се опитвам да намеря онова поведение, което все пак позволява някаква дистанция, за да може да се размишлява върху историята", отбелязва Колхаазе. Нещата изглеждат по-лесни, когато се хвърли поглед назад в миналото - там не е трудно да се вникне в изключителността на дадена епоха. Но когато човек сам е участник в събитията, историята се сравнява с времето на живота ни или - още по-точно - с времето на младостта ни. Защото въпросът, какво става в момента, е може би най-вълнуващият, въпрос, който един човек си задава, когато е млад. Така погледнато, не съществуват въпроси с веднъж завинаги намерен отговор; полето, върху което израстват надеждата и отчаянието, се засява отново и пак отново“, отбелязва писателят. „Струва ми се, че условията, сред които съществуваме, не могат да бъдат проумени от само себе си. Според мен и след шестде сет, и след тридесет години социализмът все още ще бъде нещо съвсем ново. Когато размислим върху състоянието на нещата, можем да разберем, че социализмът е нещо твърде младо, нещо, родено в ума, срещу което старото, хилядолетното из142 глежда като нещо природозаконно и то се защищава с претенцията, че е именно такова. Но онова, което не се разбира от само себе си, изисква застъпничество, а онези, които полагат усилия в тази насока, се нуж даят от окуражаване, както и критично разбиране, защото проектът не е завършен, а трябва да бъде осъществен в много глави по целия път между реалност и утопия." Така Волфганг Колхаазе определя необ ходимостта от заемане на политическо становище в литературата. „Застъпничеството, продължава писате лят, не трябва да се схваща схематично като създаване на книги, които помагат» за разлика от книги, които не помагат. Ли тературата въздействува преди всичко косвено, а тя съдържа такива категории като чувство, фантазия, подход, настроение, разбира се, също и мисли. Как би могло да се определи какво тук помага и какво не? Човек не пише, струва ми се, преднамерено критично или некритично, човек пише от твърде лични подбуди, иначе не би могло и да бъде. Ако сред нас има колеги, които са разочаровани, обезкуражени, раздразнени или дори отчаяни, трябва честно да поже лаем да разберем защо е така, преди всичко поради причината, че писателите или кни гите им рядко съобщават само нещо, отнасящо се до тях самите. Една истина може да се съобщи неясно или дори объркано, тя може да представлява и частична истина. Понякога към нас, а това ще рече към нашето общество, се отправя в тази връзка упрек, който ми изглежда кокетство или спекулация, защото твърде много е съобразен със западногерманската пазарна стойност на някои изгубени илюзии в Източна Германия. Разкрасяването на действителността в литературата не е ликвидирано, обаче според порядъчните хора се смята за престъпление. Но и едно разбиране за литературата, което се стреми да извлече литературната стойност от степента на политическата конфронтация със социализма, довежда по съвсем противоположни причи ни до подобна деформация на реалността. Да се нарисува действителната картина на нашия свят или да се помогне за неговото саморазбиране естествено не е само проб лем на литературата.

Акад. Георги Цанев трябваше да напише своите литературни спомени. Съвременниците ги очакваха, защото знаят с каква всеотдайност и с какво чувство за отговорност той се отдава на литературата и как и досега, продължава да свещенодействува в храма на критическата муза. Неговите мемоари - Среща с миналото" - са вече в ръцете на читателя. Те са в същност своеобразна равносметка на изминатия път в литературата от края на Първата световна война до социалистическата революция. Равносметка, осмислена от съвременни позиции. Всеки факт или явление, към които авторът е съпричастен, получават съответната научна оценка - на отминалото време и на съвременността. В този смисъл прежи вяното от нашия известен и заслужил критик, историк и литературовед има строго познавателно и възпитателно значение. „Среща с миналото" е произведение с твърде специфична жанрова структура. Спомените съдържат фрагменти с критически анализи и синтези, но не са критическа творба. Включват и историко-литературни оценки, но не са и литературна история. Мяркат се по-рядко и постановки от теоретико-есте тическо естество, ала не са и научнотеоретичен трактат. . . Къде е тяхната сила? Основното в тях е отношението на мемоариста към индивидуалността на отдел ните творци и към естетическите стойности, сътворени от поети, новелисти, белетристи, композитори, драматурзи, художници, графици, есе исти, артисти, карикатуристи, философи и общественици. В тях (в мемоарите) - отбеляз ва в предговора авторът - се смесва отношението ти към поета с впечатленията ти от човека - и дори преди всичко от човека. Ти мислиш както за особеностите на таланта, така и за склонностите на личността, за характера на автора, така както се проявява той при всекидневните си срещи и връзки със своите колеги и с хората изобщо - и най-вече, както ти си го усетил. Оттук и субективизмът на мемоарите“ (с. 460). Смисълът на цитираните редове, свър зани пряко с характера и творческата участ на Кирил Христов („Кирил Христов без ретуш"), докосва характерологията и на останалите творчески личности и има безспорно принципно значение. Поетът, за когото си спомня авторът, си остава пак същият 10 Литературна мисъл, кн. 9 поет, с неподценен ни на йота талант, но не би могло да се каже същото и за нравствеността му, особено когато човек е имал възможност да се запознае със същината на неговите осемтомни дневници „Време и съвременници" (запазени в Архивния институт на Чехословашката академия на нау ките в Прага). Всеки, който е чел, макар и откъслечно, страници от тези огромни томове, пределно ясно разбира колко противоречива и колко прекомерно субективна е творческата фигура на автора на „Жени и вино, вино и жени!" Като взема под внимание негативните аспекти на подобни документи, авторът на „Среща с миналото“ е крайно етичен към своите съвременници, изключи телно коректен и деликатен, а на места е и дори скрупольозен към личности, факти и събития. Въпреки законното му право да се защити и да се прояви с основание „пристрастие" той се въздържа с достойнство. И с това печели. Читателят разбира, че не е потребна манифестация на етичност със задна дата, а духовно равнище, което естествено внушава благородство и красота на жестовете. В своя откровен и сериозен разговор със съвременника Георги Цанев му гласува найвисоко доверие - щом му разкрива собствената си душевност; ръководните си принципи в живота и в литературата; доверява му дълбоко съкровените си тайни, личната си кореспонденция (писмата от него и до него); непознати досега епизоди от интимния си и обществен живот...Цялото многообразие от конкретни факти, разказани епизоди от спорове и диспути, случки и картини от обществено-политическите и литературните борби, очертават границите на четири линии от проблеми: гражданското и творческото възмъжаване на мемоариста, микрокосмоса на родния край и макрокосмоса на света на съзиданието, творческата квалификация в университетите на София и Прага; ярката литературнокритическа (трудова) дейност - като автор на критически етюди, рецензии, литературни портрети, сту дии и статии, като сътрудник на „Работнически вестник“, „Нов път“ и „Наши дни“, като редактор на „Съвременник“, „ЛИК“, а малко по-късно и на антифашисткото списание

Вече свикнахме с активното участие на П. Зарев в литературоведческия живот. Като феномен в това отношение той почти няма предходници и съперници. Но плодовитостта като че ли е в „кръвта на последните две десетилетия - откриваме я в поезията, бе летристиката, публицистиката. Да се носиш на вълните на непрестанното, повседневно участие в събитията на литературния процес, да си свързан и непосредно да отразяваш многото му страни и същности, с избързваща във времето упоритост да подемаш и осмисляш многоезичието на идейно-тематични, стилови и жанрови дислокации, неосъзнато следваната потребност да си постоянно във вчерашния и днешния ден на литературата 150 стана съдба на критиката и литературната наука, съдба е и на П. Зарев. Очевидно е, че не се сблъскваме с единичен случай, с индивидуални творчески възможности и т. н. Пред нас е обективен в реализацията си, в практическите си измере ния процес - независимо от засилената или съвсем скромна въздействена роля на кри тиката - нейните прояви стават внушителен факт, те се открояват в обемите и развръ щанията, познати досега само от отделните насоки на самата художествена практика. Това ни прави свидетели на равностойните начала, въз основа на които емоционалното и аналитичното се успоредяват, взаимно обо гатяват и насочват към една цел - духовността и емоционално-интелектуалните силови полета на човека, на съвременника. Нали пак, следвайки и логиката на художественотворческото, и литературнокритическото начало, настъпиха значителните промени в стилистиката, в жанрово-организиращите, в аналитико-осмислящите форми на самата лите ратурна критика и наука, с които бързо за живяхме, без да отчетем плюсовете и мину сите на отдалечаването от академизма. Не за „двубой" се уравновесяват правата и изда телските прояви на литературоведческото мислене - а като постигната външна форма на едно нормално състояние. Разбира се, и изискванията при една такава ситуация следва да са по-големи. В уточняването им голям дял се пада на изследователското дело на П. Зарев. С петтомното издание на „Панорама на българската литература", с усилията си в литературнотеоретическото поле („Народопсихология и литература“, „Аспекти на стила“, „Структурализъм, литературознание и естетически идеал"), с очерковите си и опе ративнокритически статии и материали той действително дава представа за положителните страни, свидетелствува за нивото на литературоведческото мислене у нас през последните две десетилетия. А кой би казал - при тия темпове и смяна на вкусове, на творческа умора и похабяване, - че това емалко и е лесно?

Животът и делото на В. Друмев никога не са съсредоточавали около себе си изследователските амбиции. Нито новият труд на Д. Леков върху жизнения и творчески път на възрожденския автор има претенцията за преоткриване на художественото му наследство, нито за прилагане на нови методи за научна интерпретация. И въпреки това Васил Друмев - живот и дело" (1976) има свое определено място както сред проучва нията, посветени на създателя на новобъл гарската повест и драма, така и в съвременното наше литературознание. Последица от един дълготраен интерес към живота и творчеството на В. Друмев, както и на цялостните занимания на изследователя с възрожденската белетристика, книгата на Д. Леков концентрира в себе си грижливото издирване и систематизиране на литературните факти, с прецизното им интерпретиране и със стремежа за поставянето им на фона на литературния живот от съответната епоха. В тези три насоки могат да се търсят силните и слабите страни на този труд. Водеща линия в изследването е жизненият път на българския общественик и книжовник. В него се оглеждат някои от най-важните събития на предосвобожденската и след освобожденската епоха. Помощникът на Доброплодни“, „Семинарията не съответствува на нашите надежди“, „Поради липса на средства", „Ти беше за пример труженик", „В свободна България" - в тези глави се съдържат основните моменти от биографията на твореца. Обществената и културната атмосфера на Шумен и Одеса, търсенията и лутанията на младия автор, всичко е основно издирено от литературния историк. Особено внимание е отделено на въздействието на С. Доброплодни и най-вече на това на Г. С. Раковски върху Васил Друмев. „Среща с хора като Раковски е събитие.

На 7 юни 1978 г. Предраг Матеич (САЩ) защити пред Специализирания научен съвет по литературознание докторска дисертация на тема „Българският химнописец Ефрем от XIV в. Дело и значение". На защитата присъст вуваха специалисти по старобългарска литература от Института за литература, от СУ „Климент Охридски", от Института по балканистика, научни сътрудници, преподавате ли, студенти. Заседанието беше ръководено от председателя на Специализирания научен съвет по литературознание и директор на 156 Института за литература проф. д-р Тончо Жечев. В уводните си думи той поясни, че по предложение на Факултета по славянски филологии към Софийския университет е открита процедура за защита на кандидатска дисертация, представена от редовния аспи рант при факултета Предраг Матеич. Тъй като дисертационният труд по мнение на катедрата по българска литература надхвърля изискванията за кандидатска дисертация, Специализираният научен съвет по литературознание е взел решение да се открие проце дура за защита на докторска дисертация. Предраг Матеич прочете автореферата си, след което беше дадена думата на първия рецензент проф. д-р Куйо Куев. Той определи дисертацията като принос както за старобъл гарската, така и за другите славянски литератури. Американският учен открива неизвестен досега старобългарски книжовник от края на XIV в. и посочва шест негови произведения - три канона и три цикъла стихири. Рецензентът се спря на проблемите, засегнати в труда, подчертавайки правилната им постановка и изпълнение. Предраг Матеич предлага цялостно изследване в областта на старобългарската химнична поезия, чието изучаване е започнато наскоро от Стефан Кожу харов. В заключение проф. Куев обобщи, че дисертантът е успял да разбере нашата история, да вникне в особеностите на литературата ни, показвайки задълбочени познания, използувайки богата библиография, опирайки се на солиден фактически материал. Проф. Куйо Куев препоръча на Специализирания научен съвет по литературознание да избере Предраг Матеич за доктор на филологическите науки". И другите двама рецензенти проф. Боню Ангелов и ст. н. с. Божи дар Райков изказаха становището, че на Предраг Матеич заслужено трябва да се присъди научната степен доктор на филологическите науки".