Писма на професор Луиджи Салвини

През първата половина на юни 1957 г. почина след тежко и мъчително боледуване в един санаториум край Рим, едва 46-годишен, младият и талантлив италиански славист и българист проф. Луиджи Салвини. Малко време преди да завърши своя кратък живот, Салвини бе назначен като редовен доцент по български език и литература при катедрата по славянска фило логия в университета в Рим (на овакантеното след предивременната кончина на проф. Енрико Дамиани място). Така в сравнително кратко време редовният курс по български език и литература загуби своите двама първи преподаватели. Загубата беше двукратна, защото Енрико Дамиани водеше и катедрата по български език при Неаполския университетски Източен институт, където курсът по славистика се пое по-късно от днешния титуляр проф. Нулло Миниси. Крайно отзивчив, темпераментен и пословично трудолюбив, Луиджи Салвини остави като българовед и преводач от български покрай другите свои многостранни занимания (с езици като сърбохърватски, чешки и словашки, руски, румънски, унгарски, финландски, вън от големите западни езици) значителен брой очерци, статии, рецензии, както и преводи от бъл гарската литература, които запознаха в един широк план италианското общество с произведенията на редица наши класически и съвременни писатели: от Ботев и Вазов до Смирненски, Гео Милев и Вапцаров.