Николай Дончев

В края на 1961 г. излезе „панорама" на съвременните литератури в света, твърде луксозно издадена в Париж на френски език от познатата издателска къща Ашет. Книгата е включена в една поредица, озаглавена „Из света", под редакцията на Жан-Клод Ибер, с предговор от известния френски есеист Роже Кайуа, директор на отдела за литеparvoa и изкуство при ЮНЕСКО. „Съвременните литератури в света" е колективно дело, осъществено със сътрудничеството на двадесет и един писатели, между които фигурират имената на изтькнати френски критици и познавачи на чуждите литератури.

1963 Книжка 3 Анри Барбюс, писател-хуманист и войник на мира

Поетите са по-малко щастливи от прозаиците в това отношение, че поради строеж на тяхната оригинална реч, те са по-мъчно достъпни на чуждия читател. Преводът на една поема далеч надхвърля трудностите, които преставлява преводът на едно художествено произведение в проза. Тъкмо затова има голямо не съответствие в популярността на поети и прозаици. Докато един Алберто Моравия е преминал поет от величината отдавна границите на своята родина чрез преводите на романите му, един на Джузепе Унгарети е познат в чужбина на съвсем тесен кръг читатели, предимно поети. Смятам, че можем да си представим по-лесно съвременната италианска литература без Моравия, отколкото днешната италианска поезия без Унгарети. Защото авторът на „Погребаното пристанище", на „Усет за времето", на „Алегрия" еедин момент в развитието на съвременната италианска и европейска поезия.

Последните три месеца от всяка година са едни от най-оживените във френския литературен живот. През тези три месеца френските издателства се надпреварват да обнародват нови книги, предимно романи, които участвуват в голямото състезание за наградите „Гонкур“, „Теофраст Рьо нодо“, „Фемина“, „Ентералие“, „Медиси"... Това оживление на литературния пазар създава немалко грижи на литературната критика в страниците на меродавните парижки вестници и седмичници като „Льо Монд“, „Льо Фигаро литерер“, „Ле нувел литерер“, „Ле летр франсез", „Карфур“, „Експрес". Често пъти на страниците на тези вестници се извършва онзи „триаж", който в значителна степен улеснява крайните решения на многобройните жури, призовани да опре делят измежду големия брой кандидати щастливите лауреати. Разбира се, в опреде лянето на лауреатите влияят понякога и фактори, които са заинтересовани поскоро от материалната страна - това са издателите, които имат свои връзки в състава на самите комисии. Естествено това не е тайна. Съревнованието в това отношение е голямо, напрежението - силно. Защото - какво значи за един автор, за неговия роман и следователно за неговия издател удостояването с наградата „Гонкур", чиято парична стойност е само пет хиляди стари френски франка или днешни петдесет... Това значи шеметно покачване на барометра на тиража: от първоначалните пет хиляди екземпляра „наградената" книга почва да излиза в последователни издания всяко едно от по хиляда бройки, за да достигне тираж над сто, двеста и често пъти триста хиляди екземпляра. Нима една Франсоаз Саган - въпреки рекламата на нейния издател Жюлиар - щеше да стигне половин милион тираж и повече дори, ако тя не бе получила наградата на критиците и ако - това също има голямо значение във Франция - за нейната първа книга „Добър ден, тъга" не бяха се явили в печата похвалните слова, на Франсоа Мориак и на покойния именит литературен критик Роберт Кемп! Действително Франсоаз Саган бе рядко изключение по отношение на тиража на своите книги, тъй като не само награденият неин роман отбеляза рекордна цифра в продаж бата (810 хиляди), но и следващите нейни книги: „Една известна усмивка“ и „След един месец, след една година" отбелязаха внушителни цифри по своя тираж: първата 500 хиляди, втората 400 хиляди.

Синдикатът на литературните критици във Франция публикувал един том от материалите на Първия международен разговор на литературните критици, съ стоял се в Париж от 4 до 8 юни 1962 г. Синдикатът на литературните критици е сдружение, основано през 1948 г. от покойния виден литературен критик Роберт Кемп, който бе до смъртта си в 1959 г. негов председател. На този синдикат принадлежи инициативата за първата международна среща на литературните критици, при участието на представители от шестнадесет страни, вклюичително СССР и САЩ. На срещата са присъствували и представители от социалистическите страни: Чехословакия, Полша и Унгария. Срещата е била открита на 4 юни с приветствено слово от главния директор на отдела за литература и изкуство при министерството на културата Гаетан Пикон, сам изве стен литературен критик и есеист, автор на редица трудове като „Панорама на новата френска литература“, „Панорама на съвременните идеи“, „Увод в една естетика на литературата" и др. В приветственото си слово Гаетан Пикон е развил и някои мисли около ролята и мисията на литературната критика, като е заявил между другото: „Човек е поразен от проницанието и глъбината на съвременната критика. Нашите добри учители от миналия век биха се учудили, ако прочетат някои от днешните критици. Рембо не би изпи тал никаква изненада пред Рьоне Шар, нито Бодлер - пред Анри Мишо, но Жюл Льометр, разбира се, или твърде прозорливият Сент-Бьов биха изпитали известна изненада пред етодите на Жорж Пуле, на Морис Бланшо, на Ролан Барт, идори - въпреки бистротата на изра за - пред писанията на един Курциус или на един Марсел Ремон.

Не може да се каже, че българската литература е позната в западноевропей ските страни. За това най-ярко показват понякога твърде странните бележки, които се появяват в някои западни издания, и то сериозни, като „Ларус мансюел" например за нашата литература, в които освен груби фактически грешки, намираме и такива оценки, които направо будят и недоумение, и усмивка. Нима не беше действително просто комичен краткият очерк за българската литература в разкошното издание на голямото парижко издателство Ашет „Съвременните литератури в света", което своевременно беше отбелязано и на страниците на „Литературна мисъл "? Но дали тук, в статията на този автор, Бернар Жорж, нямаше и някаква умисъл? Много неща, които съдържаше този текст, ни дават решително основание да предполагаме известна умисъл.

Първата световна война беше приключила вече, когато към средата на 1919 г. свалих пагона на набързо произведен подпоручик. Тогава, през време на тази злополучна война, донесла толкова страдания и лишения на народа, от така наречената „школа за запасни подпоручици" в Княжево излизаха, след няколко месечно обучение, кандидат-офицери, които биваха разпращани веднага по фронтовете и в ариергарда. От Русе, където се демо билизирах, в полуцивилни дрехи, се озовах в София, за да се запиша в университета. В София остро се чувствуваха сетнините от катастрофално завършилата за България война. Нищета в материалния живот, покруса и отчаяние в духовния! Народът реагираше силно, обладаван от гняв срещу виновниците за катастрофата. Из улиците на столицата марширу ваха чужди войски, в страната се разпореждаше френският генерал Кретиен... Народният поет Иван Вазов бе обнародвал малка сбирка стихотворения под надслов „Не ще загине!", за да окуражи своя народ, да внесе ведрина в дълбоко смутената негова душа, да въз върне вярата му за по-честити дни:

През 1922 г. двадесетгодишният кази под наслов „Синята хризантема". Светослав Минков публикува първата си книга с раз димир Полянов, роден три Той дебютира успоредно със също младия тогава Вла години по-рано. Сборникът с разкази на втория беше озаглавен „Смърт". Не след дълго време техните имена се появиха на страниците на списание „Златорога, около което бяха групирани едни от най-известните на времето писатели. Приятели на Минков обичаха да се шегуват с наслова на книгата му, питаха го в коя градина е видял „синя хризантема", когато хризантемите са обикновено жълти и бели. Разбира се, шегата не дразнеше, нито сърдеше Минков, той приемаше закачката с онази типична минковска усмивка, в която имаше и свян, и загадачност. Не отговаряше с думи, беше по пр ирода мълчалив, бих казал дори затворен в себе си. В ония години Минков обичаше все пак срещите в прихлупените софийски кръчми, и там сред приятели, в мъглата на тютюневия дим, пред чаша вино, той ставаше словоохотлив и говореше, разказваше по-скоро неща, понякога твърде причудливи, невероятни, в които сякаш вярваше, защото това, което казваше, имаше акцент на вяра, на убеждение. Но беше забавен.

Последните два-три месеца от годината внасят особено оживление във френския литературен живот. Многобройните издателства са в надпревара с пускането на нови книги и главно на книги от млади писатели, от дебютанти, които участвуват в състезанието за литературните награди. Напрежението достига връхната си точка през втората половина на ноември, когато се оповестяват първите литературни награди. Преди това се правят най-различни „проностици", догадки за един или друг автор, за една или друга книга. Разбира се, тия подсказвания също ориентират и често пъти литературните награди се присъждат на някои от лансираните вече имена. Установила се е в това отношение вече една здрава традиция, която извиква през този малък отрез от края на годината известно повишаване на интереса сред обществото към предложената му литературна продукция. Литературните барометри показват коефициента на продажбата на различните книги, между които първо място заемат романите. На състезателното поле, тъй да се каже, те са на преден план.

Знаем при какви обстоятелства и кога Никола Вапцаров пише своите две предсмъртни стихотворения: „Прощално", посветено на жена му, и „Борбата е безмилостно жестока". Поетът енаписал под тях датата 23 юли 1942 г. и часът - 14, сир. в самото навечерие на неговия разстрел. Неотразимо е вълнението, което ни обзема, когато четем тези две стихотворения от по две строфи: те звучат в сърцето и паметта ни, вибрират, сякаш всеки стих е струна, непрестанно трептяща под напора на едно чувство, неизмеримо по глъбината си, сублимация на един разтръсващ лиризъм. Може би преди Вапцаров само у Ботев - в неговото „На прощаване" - намираме такова драматично напрежение и чувствуваме такава покоряваща сила на лириче ската вълна.

Да се избере ноември за пребиваване в Париж има, от една страна, удобството, че там вече е започнал културният живот, хората са по местата си, театрите и различните институции, свързани с наука, литература, изкуство са отворени; от друга страна, това е - по отношение на времето - най-непостоянният месец, при това неприятно хладен, неприветлив, с мъгли и дъжд, който ти обвързва едната ръка с чадъра, ако с другата трябва да стискаш под мишница чантата с адресника, с всевъзможни бележки, с една или друга купена книга... Картата на „метрото" също трябва да е налице, защото, макар и увеличени таксите, то си остава все пак най-удобното и евтино превозно средство.

Френските моралисти, на които покойният Жерар Боер посвети преди няколко години книга с проникновено написани очерци, са спрямо други френски писатели слабо познати у нас. В миналото, единствен може би от нашите крупни писатели, Стоян Михайловски проявяваше постоянен и жив интерес към френските моралисти, с чиито Максими и размисли", обичаше да окичва свои оригинални писания. Но Михайловски не се занимаваше с преводи, за да ни даде „избрани страници" най-малко от тези автори, в които той намираше богат извор за творческо вдъхновение. По нашите периодични издания в миналото се срещат от време на време фрагменти от творчеството на френските моралисти, между които Ла Брюйер и Франсуа дьо Ларошфуко са найизвестните. Жубер, Шамфор и Вовнарг, които са живели по-късно от първите двама, са сравнително много по-слабо познати У нас. Дори Михайловски, който се увлича повече от „размишленията" на една Мадам Свечин и която цитира често в собствените си писания, като че не е проявявал по особен интерес към Жубер и Вовнарг. Последният, който е имал кратък живот, тъй като е починал едва 32 годишен (1715-1747), в сравнение особено с Ла Брюйер и Ларошфуко, е най-оптимистичният: Вовнарг е вярвал в благородните пориви на човешкото сърце и в чистотата на неговите страсти. Миналата година един млад френски есеист и критик Анри Боние публикува при издателство Ашет в Париж в два тома съчиненията на Вовнарг. Любопитно е да се отбележи пъ тьом, че Вовнарг в един свой текст критикува някои от „максимите" на Ларошфук.

Един от интересните факти, които характеризират развитието на нашата национална литература в периода след Девети септември 1944 г. и особено през последните две десетилетия е все по-растящият интерес в чужбина към творчеството на нашите писатели и заедно с това все по-активният обмен между НР България и другите страни - социалистически и несоциалистически - в областта на културата.

Годишнините от рождената дата или от датата на смъртта на крупни и бележити личности, свързани чрез творчеството си с определена епоха от историята на културните завое вания на човечеството, са добър повод да ни поставят в „диалог с миналото", както е озаглавил едно свое съчинение видният френскил итературен историк проф. Жан Помие, и да ни позволят да погледнем от позиции на нашата съвременност техните идеи, концепции, влия ния с оглед на това да видим мястото, което те имат в панорамата на своята национална лиратура, както и в общата панорама на световната литература.

В прегледите и оценките на чужденци българската литература рядко е намирала, ако не напълно то приблизително поне, ония измерения, които покриват нейните реални стойности. В повечето случаи, за съжаление, отзивите на чуждите автори съдържат не само бегли, повърхностни преценки, но и груби фактически неточности, конкретни непълноти и дразнещи грешки в имена на писатели, в заглавия на книги, в наименования на географски и исторически места, във фолклорни названия и пр. И ако в по-далечното минало в писания върху българската литература сме срещали, под перото на чужди автори, дори „развеселяващи понякога неща, казани за един или друг наш писател, или по друг повод, което в една или друга степен може да бъде извинително, макар и неоправдано, поради недостатъчна на тогаваш ното време осведоменост, то по-късно, в наши дни, когато връзките и сношенията между народите - близки и далечни - са улеснени от свръхмодерни технически средства и личните контакти непрестанно се разширяват, допускането на груби фактически неточности и грешки един литературен текст не намира и не може да намери никакво извинение.

След като служи дълги години като дипломатически представител на България в различни столици на европейския и американския континент - в Букурещ, Хага, Анкара, Ва шингтон, Лондон и Брюксел, - Симеон Радев бе оставен след 1935 г. известно време като „пъл номощен министър на разположение" в Министерството на външните работи и изповеданията, след което мина в пенсия. Именно през тези години, непосредствено почти преди Втората све товна война, аз се запознах с него и между двама ни се установи пряка връзка. По онова време аз работех в излизащия като издание на Външното министерство всекидневник на френски език „Ла Бюлгари". Като дългогодишен публицист С. Радев обичаше атмосферата на вестника и той започна да идва все по-често в редакцията на „Ла Бюлгари“, където оставаше понякога продължително време на разговор. Бивш възпитаник на прочутия френски лицей в Цариград „Галата-Сарай", френският език имаше за него особена притегателна сила и разговора, който обикновено се отнасяше до един или друг френски писател, до едно или друго произведение на литературата, С. Радев обичаше да си служи с този език съвсем спонтанно, B понякога дори и тогава, когато събеседникът му не знаеше френски.

На 27 април 1937 г., след единадесет го дини тежък затворнически живот, мъченически издъхна в една римска болница едва 46-годишен Антонио Грамши. Заедно с Палмиро Толиати Грамши положи марксисткоЛенинските основи на Италианската комуни стическа партия и се утвърди като неин теоретик с редицата си забележителни съчинения. Главното съчинение на Грамши, което обхваща 32,куадерни" (тетрадки), са неговите „Писма от затвора". В тях той засяга разнообразни проблеми: политически, социални, икономически, психологически, литературнокритически и исторически. От 23 до 27 април 1967 г. институтът „Антонио Грамши" (Рим) устрои в Каляри (Сардиния), родината на Грамши, между народен симпозиум, посветен на творчеството на автора на „Писма от затвора". Докладите и съобщенията, прочетени на този симпозиум, бяха публикувани миналата година в два внушителни тома под наслов „Грамши и съвременната култура". В симпозиума са участвували близо двеста италиански и чуждестранни учени, специалисти в различни области на науката и марксистко-ленинското учение, между които и неколцина съветски представители - Валериан Бондарчук, Борис Лопухов, Евгений Амбарцумов. За да дадем само една представа за диа пазона на темите, разисквани през четирите дни на симпозиума, ще съобщим заглавията и имената на докладчиците: Политика и култура у Грамши (проблемът за интелектуалците)" от Еудженно Гарин; „Грамши и концепцията за гражданското общество" от Норберто Бобио; „Грамши и теоретич ното разискване в международното работ ническо движение" от Ернесто Раджиониери; ..Възпитание и училище у Грамши" от Ламберто Борги; „Грамши и проблемите на Литературата" от Наталино Сапеньо; „Грамши и проблемите на италианската история от Джузепе Галасо; „Грамши и въпросн за Юга" от Масимо Л. Салвадори; „Грамши и сардинският свят" от Джузепе Фиори; „Наследството на Грамши и сардинската култура" от Антонио Пиляру. Към тези доклади трябва да се прибавят и дебатите, които са се развили по изнесените проблеми. Вторият том от 544 страници съдържа научните съоб щения, групирани в следните осем глави: 1. Грамши и марксистката теория; 2. Историцизъм и научен анализ на обществото; 3. Генезисът на политическата концепция; 4. Перспективи на историческата интерпре тация; 5. Проблемът за възпитанието и организацията на културата; 6. Анализ на литературните факти и езиковата концепция; 7. Между народното разпространение на съчиненията на Грамши; 8. Състоянието на изучаванията на Грами. Към този том е прибавена подробна библиография върху Грамши.

През втората половина на месец юни 1938 г. в Прага се състоя международният конгрес на Федерацията ПЕН. Политическата обстановка беше напрегната: надвисналата над Чехословакия нацистка опасност придаваше особено значение на тази международна среща на писатели от много европейски и извъневропейски страни. Централното ръководство на Федерацията, възглавявано от видния френски писател акад. Жюл Ромен, беше отправило енергичен и вълнуващ апел към отделните клубове на ПЕН да участвуват с многочислени делегации на конгреса в Прага. Самият Жюл Ромен бе предприел за тази цел пътуване из много страни. Дойде през април и в България, където има срещи с членове от ръководството тогава на бъл гарския ПЕН. И нашата страна бе представена в чехословашката столица с многобройна делегация (към двадесетина души). Официални делегати бяха писателите Стефан Костов и Кон стантин Константинов. В групата беше и Светослав Минков. По онова време той готвеше книгата си с пътеписи от Южна Америка. Минков бе представлявал като делегат българския ПЕНклуб на международния конгрес на Федерацията в Буенос Айрес. По време на пътуването и пребиваването си в Аржентина той се бе свързал с известни писатели, между които Стефан Цвайг и финландеца Ханс Руин. Желанието на Минков бе книгата му да излезе и в превод на френски език. Това негово желание можа да се осъществи и пътеписът му се яви като издание на тогавашното издателство. Хемус“ в превод на Игор Астров, млад русин, който се бе заловил през време на пребиваването си у нас да превежда руски и български поети на френски и ан глийски език. По желание на Минков написах предговор към френското издание. Книгата бе представена който задоволяваше тънкия усет и естетически вкус на в твърде угледен вид, Минков, проявяващ винаги особена грижа за художественото оформление на книгите си. В Прага се настанихме в хотел „Беранек“. Беше пристигнал и финландският писател Ханс Руин, добър приятел на Минков от съвместното им пребиваване в Буенос Айрес. Минков беше открил доста допирни точки с този северен човек - двамата заедно опитваха с видимо задоволство чешките специалитети" на коктейлите в градините Храдчани, в двореца Чернин, в дома на славянските дружества, при излетите вън от столицата... Чешките писатели начело с Карел Чапек, подпомогнат в грижите си на домакин от съпругата си, известната артистка от Пражкия национален театър Олга Шайнпфлугова, бяха непрекъснато между гостите, разговаряха, беседваха, умножаваха срещите. Минков, с когото неразделно бяхме и на засе данията, и в срещите, се свързваше драговолно с писатели от различни страни и охотно разговаряше. Той бе особено развълнуван, както и всички присъствуващи, от речта, която гене ралният секретар на ПЕН Френският писател Бенжамен Кремо, загинал през войната в наци стки лагер, произнесе с подкупващо и трогателно красноречие в защита на чехословашкия на род срещу грозящата го хитлеристка опасност. Пестелив на думи, сдържан по темперамент, в онези минути на вълнение, което идваше сякаш от самия въздух, наелектризиран от психозата, създадена от готвещата се за война нацистка Германия, Минков иронизираше остро и забиваше сякаш с всяка изречена дума една стрела... В реплчките с финландския писател, с 109 когото бе почувствувал не знам по какви невидими мостове силен афинитет, както и с други писатели, с които разменяше думи на немски или френски, Минков учудваше с необикнове ните си хрумвания, с находчивостта си да намира най-точната дума - лапидарна и фрапи раща, за да изрази една мисъл, да подчертае едно мнение... Между Минков и Ханс Руин се бе установила здрава приятелска връзка още при завръщането им през океана от Южна Америка. Тази връзка е запечатана с едно „Писмо до Ханс Руин“, с което завършва пътеписната му книга, озаглавена „Другата Америка“, в която Минков бе вложил свойствения на перото му тънък хумор, яркост и дълбочина на погледа, чудна пъстрота от впечатления, които, макар и калейдоскопични, поради краткото пребиваване на писателя в аржентинската столица предла гат на читателя живописни картини от един интересен маршрут, видени с окото на худож ник с творческо въображение, остра наблюдателност, богата и тънка култура. Малко позната, книгата „Другата Америка" не е банален пътеписен очерк, а произведение с качества, определящи аспекта и измерението на един оригинален писател. Завършвайки писмото до финландския си приятел Ханс Руин, Минков се пита: „Какво остава от нашето пъ туване освен спомените и два-три албума с изгледи? - и отговаря: най-напред едно топло и трайно приятелство между тези, които са пътували заедно. "

Под този наслов Ив Гандон, поет, романист и критик, председател повече от едно десетилетие на Синдиката на френските ли- тературни критици, е публикувал неотдавна един труд от 256 страници, посветен на осем френски класически писатели: Паскал, Волтер, Босюе, Дидро, Ла Брюейр, Жан-Жак Русо, Мадам дьо Севинье, Мадам дю Дефан. Този труд не е първият на Ив Гандон в досежната област, но той утвърждава още веднъж сериозния дял, който критиката за1 Yves Gandon. Du style classique. Albin Michel, Paris, 1972. 148 ема в значителното творческо дело на пи сателя. Своите схващания и оценки като критик Ив Гандон излага още през 1938 г., когато публикува след Литературни маскаради", Критически гравюри“ и „Пастиши" най-известното си съчинение в областта на критиката - Демонът на стила". В един обширен предговор, който предшествува това негово съчинение, са изложени ясно и отривисто теоретичните положения, на които почива критическият апарат, с който Гандон си служи в оценките си на един или друг писател. Качеството, същността, непредаваемата материя на стила произтичат от самата природа, пише Гандон на с. 3 в предго вора си, или, както се казва от петдесет години насам, от физиологията на писателя. Още Бюфон беше казал, че стилът е самият човек". Какво в същност разбираме под това? Реми дьо Гурмон, казва Гандон, ще ни от говори: „Стилът е самият човек“ е изказване на натуралист, който знае, че песента на птиците се определя от формата на тяхната човка, от мускула на езика им, от диаметъра на тяхното гърло, от обема на дробовете им. Въпросът за стила не еот обсега на граматиците, освен ако те искат да се опрат на солидни психофизиологични понятия..." „Нашата критика, уви! - възкликва Гандон, и най-добрата, разбира се, е все повече и повече критика на моралисти, и все помалко и малко критика на артисти. Тя се грижи много да знае защо дадено произве дение е създадено и твърде малко разкрива как то е било създадено. Критиката на стила най-често се съдържа в една фраза..." В поредицата мисли върху стила, които определят твърдата позиция на Гандон по проблема, заемащ средишно място в теоретично-кри тическите му размишления върху литерату рата, срещаме следното изказване: „Един голям писател създава свой език, което не ще рече, че изнамира основните данни. Лексиката и граматиката са дадени на всички. Стилът на един гениален писател принадлежи само нему. Отдето и крайното разнообразие на Оригиналните стилове. Едните разширяват своя обсег откъм архаизма, другите - откъм техническия език (говоря за съвременниците ни), други пък откъм фамилиарния език и пр. Вярна е мисълта на Гандон, че иде ите могат да измамят, стилът не". Вярно е също, че едно произведение на литературата не живее може би единствено чрез своя стил; но то продължава да съществува чрез него. Защото ако стилът есамият човек, той е също и преди всичко писателят. С „Демонът на стила", съчинение вече кла сическо в досежната област, Ив Гандон повиши значително интереса у читателя към езика и стила на писателя и нему заслужено бе присъдена на времето „Голямата награда на Критиката". „Това, което наричаха толкова дълго време ясния френски език", е в опасност - пише Гандон в предговора към новия си труд. Пишейки „За класическия стил", аз се опитах да реагирам, доколкото е по силите ми, срещу деградацията, която го заплашва всеки ден повече. Все в страниците на предговора към новото си съчинение Гандон ни дава известни пояснения, които представляват интерес. Той пише: „Методът, с който си служа В тази поредица от етюди, не се отнася до никаква система на мода днес. Не става въ прос тук ни за тематична критика, ни за пси хоаналитична критика, ни за структуралистична критика, ни за марксистка или екзистенциалистка критика. Не че съм против съз нателните изследователи, които в различните дисциплини са се постарали да дадат на кри киката един нов образ. Колкото необосновани и тьмни да изглеждат понякога някои от техните подробни анализи, те имат най-малко заслугата, че се опитват да се приближат до преценки, за каквито не се емислило преди тях... Вярвам, че критикът има за главна функция да въведе читателя в интимния свят на автора, да му позволи да види оригиналното в неговата мисъл, както и в израза, да го накара особено да почувствува онази трылка, онази „аура“, които придружават и ограждат всяко завършено творение. Жан Кокто, който беше човек с фантазия, включваше част от своето творчество под наиме нованието „критическа поезия"; този термин не беше неточен, за да дефинира висо ката наслада, която критикът има като мисия да сподели с тези, които го четат." Ив Гандон ни поднася съчинението си За класическия стил" със следните встъпи телни думи: „В настоящия си труд аз се занимавам само със стила на осем класически писатели и моята главна работа е да ги пре прочета внимателно, с молив в ръка. Не съм изненадан, задето преоткривам тяхната чудна младост. Колко тези големи класици - въпреки или по причина на училищните ръководства, на лекциите „екс катедра", на беседите и на полемиките - са зле познати! Имаме ли право да казваме, че Паскал е весел автор, Волтер - нежен, че величестве ният Босюе е обикновен селски свещеник, че буйният Дидро е по-сантиментален от автора на „Езерото“, че Ла Брюйер е превъз хождал Алфонс Але, Единствен може би Жан-Жак в похвалата, както и в порицанието, ебил верен на своето измерение. Колкото до Мадам дьо Севинье и до Мадам дю дефан, които са били без съмнение най-духовитите жени на Франция, не трябва да се смя таме задължени да напомняме, че четенето на тяхната кореспонденция е днес още найприятното за един добре устроен ум. Тези шест мъже и две жени не са зарити в праха на библиотеките. Те живеят, трептят от жизненост: не остава нищо друго, освен да отидем и ги видим." Препрочитането с молив в ръка, както казва Гандон, на включените в сборника му осем автори е позволило на критика да види покрай стилните особености в техния маниер на писане и други черти от творческата им физиономия, защото това са творци, съз дали, всеки от тях, един нов свят, който ни поразява с върховете, до които се еизвисила човешката мисъл. Един Паскал е цяла вселена с онова неповторимо богатство, което откриваме в неговите „Мисли“ и „Провинциални писма", за които Волтер пише, че е „първата гениална книга, която светът има в проза". Гандон привежда редица пасажи от „Провинциалните писма", за да изтъкне, от една страна, глъбината на мисълта, и, от друга, Паскаловия стил и диалектика, дъл бокото му красноречие на религиозен мислител, който между многото мисли, които с врязал в паметта на потомството, е и след ната: „Човекът е една тръстика, най-слабата в природата, но една мислеща тръстика."

Повод за настоящия поглед върху найкрупния представител на френската лите ратурно-критическа мисъл през XIX в. ни дава един забележителен труд на Роже Файол, преподавател в „Екол Нормал Сюпери Бор" - „Сент-Бьов и ХVIII в., или как ид ват революциите“. В една предварителна бележка, като бла годари на всички, които са го подпомогнали в усилието му да изготви своята докторска теза, изградена върху дълги и търпеливи проучвания главно в библиотеката „Ловенжул", съхраняваща ръкописите на знаменития критик, Роже Файол казва: „Като слаб философ и посредствен диалектик дължа много в мои те изследвания на приятелската помощ на Луи Алтюсер, на работите му върху идеоло гията, на разговорите ни върху трудните и спешни задачи на една марксистка критика." Трябва да се признае от всеки, който би се заловил да прочете, по-скоро да проучи обемния труд на Роже Файол (458 големи страници), че последният е положил огромно усилие в своя подход на литературен историк към внушителното дело на Сент-Бьов. Сам Файол признава в първите още редове на своя предговор": „Първоначалната идея за този етюд произтичаше от една прекалена амбиция. Тя бе възникнала от въпроса за произхода на литературните ни мнения. Безпокоях се, прекалено в очите на някои от моите учители, заради причините, поради които произведенията, които ни се предла гаха да изучаваме, бяха смятани като хубави. и Исках да зная основанието за това хубаво, отговорите, които ни се предлагаха, ми се струваха най-често съвсем недостатъчни." В тези думи на Роже Файол можем да съзрем позицията му към делото на Сент-Бьов, ко- ментирана и от буржоазния критик Робер Кантерс, в чиято рецензия („Фигаро литерер" от традките 19 януари 1974) върху първия том от „Те- на Сент-Бьов" четем: „Сент-Бьов има много противници, има прочутия очерк га ги Пруст като „Против Сент-Бьов“, има още дру неотдавнашната теза на Роже Файол. Като професор и като воюващ комунист той се е опитал да покаже, че Сент-Бьов е вар- диянин (в текста е казано „chien de garde"!) на реакционната буржоазна критика и че умиш- лено е изопачил перспективите на нашата ли- тературна история." Робер Кантерс очевидно е против такова едно схващане. „Тезата, която представям - пише Роже Файол, - би могла да изглежда като продъл жение на тезата на Гюстав Мишо „Крити- ческият метод на Сент-Бьов преди Понеделниците." В същност нищо подобно. Мишо е предприел по-скоро един пълен етюд върху живота и литературната дейност на Сент- Бьов като поет, критик, романист, историк до 1849 г., отколкото едно истинско проучване на неговия критически метод. Отдаден на изучаване важната роля, играна от Сент- Бьов в изработването на определен образ на френската литература, аз се залових главно да видя как критикът е можал да го пре даде на своите почитатели, голям брой от които са основателите на преподаването на литературата и на литературната история. Аз не изучавам неговото влияние. То е изумително и дискусиите или резервите, които то е предизвиквало периодически, само потвърждават неговото значение. Аз изучавам - добавя Файол - начина на работа на СентБьов. Опитвам се да разгледам под лупа изработването на неговите беседи." Изтъквайки характеристичните черти на техниката на Сент-Бьов като литературен критик, Роже Файол изтъква, че главната Новост у него лежи в постоянната грижа да показва човека посредством делото, да смята последното не като визиращо опреде лена красота и достигащо я повече или помалко според съблюдаване на известни реторични или поетически правила и принципи, но като изразяващо известна хуманност. С повече постоянство и повече талант, отколкото тия, които го бяха предшествували по този път, Сент-Бьов въвежда в критиката чувството за оригиналност на творчеството и на човека, който го е създал. Той е обладан от постоянната и главна грижа да характе ризира индивида и търси да окачестви всяка творба, всеки автор по начин, който им подхожда и който подхожда само на тях. Тази аналитична и прецизна грижа за точно и подчертано определение е съпроводена от внимателна на преценка на обстоятелствата и момента: Сент-Бьов иска да покаже как всяко произведение е свързано не само с ед но лице, но с една епоха и с една история. Нему се струва невъзможно да го изучава абстрактно, единствено според литературните му белези. Изхождайки от произведенията, за да характеризира индивидите и ги постави в тяхното време - такава е - и отдавна изразена - съществената оригиналност на Сент-Бьов като критик.

След кратко, но тежко боледуване на 12 януари 1975 г. почина в Париж видният френски писател, председател на Международната асоциация на литературните критици и председател на Синдиката на френските литературни критици Ив Гандон. През 1967 г. Ив Гандон гостува на нашата страна начело на френска писателска делегация. В 1974 г. изд. „Народна култура" публикува в превод един от последните негови романи „Господин Миракл". Динамичен и темпераментен, страстно отдаден на литературата и нейните обществени функции, Ив Гандон бе последователно единодушно избиран за председател на Съюза на френските писатели, на френския ПЕН-център, на Националния съвет за литература, който, както казва подпредседателят на Синдиката на литературните критици Роже Жирон, е нашият малък Парламент". На тези постове Гандон разви обширна и полезна организационна и творческа дейност, осъществи редица инициативи, между които една от последните, инициативата му да се свика в Париж през 1960 г. една международна среща на литератрните критици с участието на 16 страни, в това число СССР и социалистическите страни. Активната роля на Ив Гандон доведе до основаването на Международната асоциация на литературните критици и до няколко между народни срещи (в Италия, Испания, СССР) при едно все по-нарастващо участие на литературни критици от различни страни. Заслужено Ив Гандон бе единодушно посочен за председател на но 138 вата асоциация. Той прие този пост с голямо въодушевление и му се отдаде с пълно упование в успеха на задачите, които си поставяше новата международна творческа организация. Думите му: да търсим това, което обединява, а не което разделя" бяха златно правило за политиката и идеологията на асоциацията, подчертано на първата среща на литературните критици от съвет ския представител В. Озеров.

Христо Ботев епървият от българските поети, чието име преминава рано границите на родината и влиза в пантеона на европейските и световни поети. Трудно е да се установи една точна хронология на проникването на Ботевата поезия във Франция. Ботеви стихотворения в превод се явяват на страниците на едно от старите и известни френски списания „Меркюр дьо Франс", основано от групата на поетите-символисти в 1889 г. и излизало до 1965 г. Името на нашия поет е отбелязвано по различни поводи във френския периодичен печат. Енциклопедичният речник „Ларус" отбелязва накратко името на Христо Ботев с пояснението, че е автор на поезии с революционно и патриотично вдъхновение". По-значително е писаното за Ботев в Универсалния речник на литературата под редакцията на Пиер Кларк от 1961 г. Биографичните данни за Ботев са по-подробни, към тях е прибавено следното: Сборникът „Поезии", които поетът пише между 1868 и 1875, съдържа двадесетина стихотворения, но силата им сро дява Ботев с Пушкин, с Лермонтов, и особено с Байрон, който като него умира за свободата." По-значителен очерк за Ботев намираме в излязлата през 1937 г. „Панорама на българската литература" на проф. Жорж Ато (издание „Сажитер" - Кра, Париж). След като очертава накратко живота на Ботев, авторът пише: „В двадесетината стихотворения, които е оставил, публикувани през 1875 г. в Букурещ, както и в статиите, печатани във вестниците на българската емиграция, се утвърждава една могъща индивидуалност. „Поет на свободата“, казва за него критикът Боян Пенев. Без съмнение. Но най-напред и по-точно, натура на бунтовник, на антиконформист. Очевидно, той още от юношески години, в семейната среда, както и сред общест вото, е от тези, на които тегне всяка принуда, способна, както той казва, да причини мъки на онези, които биха искали да имат полета на орли". Като се позовава на съдържанието на Ботевите песни, авторът Жорж Ато подчертава с откъси из тях основния характер и дух на творчеството на Христо Ботев, с когото се затваря, кръгът на писателите, педагози или поети, които черпят вдъхновение изключително от грижата да пробуждат националното съзнание на народа си и да подготвят освобождението на страната". И в заключение френският автор казва: „На ционалните и патриотични теми ще вдъхновяват дълго време още... Все повече и повече споме ните за миналото ще имат стойност на документи, които ще озаряват, дисциплинират, организират настоящето. Романтизмът и реализмът ще черпят с еднакъв жар от изворите на националната традиция." Проф. Роже Бернар еавтор на очерка за Ботев в тритомния „Речник по литература" под редакцията на видния учен-компаративист Филип ван Тигем (издание на „Прес юниверситер". 1968 г., Париж). В биографичните данни за поета проф. Бернар пише: „През март 1871 г. Ботев изпраща вълнуваща телеграма, с която изразява симпатията си към Парижката комуна, чиято трагична съдба го вдъхновява да напише една от най-ярките си журналистически статии. Ботев, казва по-нататък видният френски българовед, е прочут главно с поетическото си творчество. израз едновременно на неговия патриотичен, революционен и хуманитарен идеал, на омразата му към тиранията, на антиклерикализма му и на вярата във възшествието на един по-добър свят. Особено вълнуваши са стихотворенията, в които Ботев дава израз на своята вътрешна драма 70 когато трябва да се отрече от всичко, което ескъпо на сърцето му, за да изпълни своя дълг на патриот, или ония от песните, в които възпява български герои, загинали мъченически за народното дело. Ботев, подчертава френският автор, далеч надминава другите поети на Българското възраждане по силата на вдъхновението си, по пламъка, който го въодушевява, по бодростта на образите, по техниката на стиха и по съвършенството на езика. Неговите стихове, често твърде близки на народната песен, са дълбоко внедрени в душата на всички българи и няма друг българин толкова популярен в родината си като Ботев."

През първата половина на юни 1957 г. почина след тежко и мъчително боледуване в един санаториум край Рим, едва 46-годишен, младият и талантлив италиански славист и българист проф. Луиджи Салвини. Малко време преди да завърши своя кратък живот, Салвини бе назначен като редовен доцент по български език и литература при катедрата по славянска фило логия в университета в Рим (на овакантеното след предивременната кончина на проф. Енрико Дамиани място). Така в сравнително кратко време редовният курс по български език и литература загуби своите двама първи преподаватели. Загубата беше двукратна, защото Енрико Дамиани водеше и катедрата по български език при Неаполския университетски Източен институт, където курсът по славистика се пое по-късно от днешния титуляр проф. Нулло Миниси. Крайно отзивчив, темпераментен и пословично трудолюбив, Луиджи Салвини остави като българовед и преводач от български покрай другите свои многостранни занимания (с езици като сърбохърватски, чешки и словашки, руски, румънски, унгарски, финландски, вън от големите западни езици) значителен брой очерци, статии, рецензии, както и преводи от бъл гарската литература, които запознаха в един широк план италианското общество с произведенията на редица наши класически и съвременни писатели: от Ботев и Вазов до Смирненски, Гео Милев и Вапцаров.

През 1935 г. младият българин Стоян Цонев, студент по литература в Гренобълския Университет, представя докторска дисертация на тема „Финансистът във френския театър до Революцията" (L'Homme d'argent au thieatre français jusqu' à la Revolution), един грижливо и документирано изработен труд, който спира на времето вниманието на видния френски литературен критик Емил Анрио (днес покойник). Във водената от него руб рика „Курие литерер" на големия парижки всекидневник „Льо Тан", излизал до Втората световна война, Анрио посвещава обширна обзорна статия на труда на младия бълга рин. „Приносът на младия българин - пише френският критик - е сам по себе си прекрасен и внася с въведението си няколко нови разсъждения, които могат да послужат като жалони за едно по-задълбочено изследване на този твърде сложен проблем." Анрио изтъква, че сюжетът на труда е нов и би могъл да бъде подхванат и разработен по-основно и изразява пожелание към автора на дисертацията да продължи изследванията си върху подхванатата интересна тема. Стоян Цонев, когото темата за финансиста във френската литература беше силно въодушевила, както за това свидетелствува солидно изработената му докторска дисертация, се залавя да продължи работата си, макар често пъти с цената на едва преодо лими трудности във връзка с предварителните консултации и с издирването на съответната документация. Но с амбиция и труд се превъзмогват и непреодолими спънки. Така нашият трудолюбив и упорит труженик в ли- тературата ни дава своя принос, в който продължава по същия изследователски път развитието на темата, този път под заглавие Финансистът във френската комедия при стария режим".

През лятото на 1964 г. големият италиански поет (Нобелов лауреат) Салваторе Куазимодо гостува в страната ни по покана на Съюза на българските писатели. Той посещаваше за пръв път България, която му бе позната само като географско понятие; за нея той бе слушал обаче да му говори известният прогресивен италиански публицист и художествен критик Марио Де Микели, негов близък приятел, който бе гостувал в нашата страна, беше превеждал стихове от Вапцаров и от други наши поети-антифашисти, загинали в Съпротивата. Преди това, през 1957 г., на една среща между съветски и италиански поети в Рим Салваторе Каузимодо бе изнесъл беседа на тема „Поезията на нашето време", в която италианският поет бе поставил на висок пиедестал поетареволюционер и комунист Никола Вапцаров, прочитайки в превод на своя език известното Вапцарово стихотворение „История“. За Куазимодо Вапцаров олицетворяваше духа, ритъма и атмосферата на поезията на новото време, обгорена от пламъците на световния конфликт, очертал ярка идеологическа линия в световната поезия.

Дружбата ми с видния италиански славист и българовед професор Енрико Дамиани датира от 1938 г. Но още пред тази дата ние бяхме разменяли писма и връзките ни ставаха все по-сърдечни и приятелски. През 1938 г. по предложение на проф. Дамиани бях поканен на едномесечно гостуване в Италия, което ми позволи да се запозная с италиански писатели и културни дейци, с които впоследствие разширих връзките си и чрез тях с литературния печат. Драговолно бих назовал тук имената на Марио Пучини и Арналдо Фратеили, на Корадо Алваро Корадо Говони, на Франческо Йовине, автор на преведения и у нас роман „Прокълнати зе ми", и публициста Джорджо Проспери, на видния критик и англицист Емилио Чеки, на Антонио Бруерс, секретар и изследовател на Габриеле Д'Анунцио, на Адриано Тилгер, първия криИ тик на Пирандело, и на поетесата Едвидже Пеше Горини. . . По онова време Енрико Дамиани водеше първия официален курс по български език и литература при Катедрата по славянска филология в Римския университет. Като преподавател влагаше заразяващо увлечение в работата си, четеше лекции и водеше практически упражнения по езика, които го изпълваха с видимо въодушевление. Непрекъснато молеше за литература - научна и художествена, както това се вижда и от писмата му - официални и приятелски. Курсът му по български разрастваше, броят на студентите се увеличаваше, а липсваше подръчна литература — помагала, речници, граматики, подходящи четива из нашата класическа и съв ременна литература. Със своя ентусиазъм, с любовта и грижите, които полагаше в работата си, Дамиани преодоляваше трудностите, успехите го радваха и насърчаваха. Педагогическата му и преподавателска работа вървеше успоредно с научните му трудове, с преводите, които правеше от български и публикуваше в италианския печат - в списания и вестници. Енрико Дамиани бе първият пионер на българознанието в Италия и с многобройните си публикации и преводи широко трасира пътя на българистиката в своята родина.

„Славяно-романски литературни студии" - такъв е насловът на един значителен труд по сравнителна литература на видния италиански славист и компаративист проф. Рикардо Пикио, който от няколко години насам работи и преподава в Йелския университет (САЩ). Трудът на проф. Пикио, към двеста страници, представлява сборник, който обхваща следните единадесет студии: 1. За едно сравнително славяно-романско изучаване по формирането на славянските литературни системи. 2. Няколко формални съвпа дения между латинската проза на Петрарка и литературните техники на балканските славяни през XIV в. 3. Хуманистична интерпретация на историята на Рагуза от Джовани Марио Филелфо. 4. Руският хуманизъм - Филологическо възраждане. 5. „Куртизан", според Горницки. 6. „Елегичният цикъл" на Ян Кохановски в рамките на поетиката през XVI в. 7. Е. М. Манолесо, А. Вимина, Полша и Украйна. 8. Полският „Гофред“ и „Освободеният Йерусалим". 9. Алфиеровски мотиви в трагедията „Argivjane" от В. К. Кюхелбекер. 10. Данте и Малфилатр - литературни извори на еротичния сън на Татяна (по повод гл. III от „Евгений Онегин"). 11. Увод в едно сравнително изучаване на въпроса за езика у славяните. Текстът е съ проводен накрая с една библиографска бележка и съдържа подробен показалец на име 157 ната на авторите, цитирани в съчинението на проф. Пикио. Първото впечатление от прочита на този интересен и грижливо изготвен труд на неуморния и усърден италиански учен е, че е плод на сериозна и задълбочена научна подготовка, на старателно и всеобхватно проучване на огромния материал, въз основа на който авторът прави изводи с доказателствена сила, които му позволяват да утвърж дава убедително паралелизми, текстови срав нения и критически оценки. Увереността, с която проф. Пикио навлиза в анализа на б гатата документация, издирвайки аргументи в подкрепа на тезата си, иде да ни убеди в предварително извършената изследователска работа, в задълбоченото филологическо и литературно опознаване на досежната научна Литература, която проф. Пикио цитира с ригорозна точност в текста на своите научни издирвания.

Под този наслов именитият италиански учен-славист и русист проф. Етторе Ло Гатто, навършил наскоро своята 90-годишнина, публикува неотдавна един внушителен том с очерци, в предговора към който пише: „Пре ди да поднеса тази книга на вниманието на свентуалните читатели, желая да отбележа, че не съм държал никога дневник, нито съм си поставял за цел да пиша спомени" из моя живот, преди да бъда поканен... Дължа да кажа, че заглавието „Моите срещи с Ру сия", под което книгата епредставена на чи тателя, ми беше внушено; онова на първата част „Среща с мене, русиста“, е собствено мое и заслужава следователно да бъде поя снено. Не се касае в същност до автобиогра фия в обичайния смисъл на думата, макар изразът, тълкуван широко, да навежда на такава мисъл..." Ще си позволя, преди да навляза в съдър жанието на книгата, да дам кратка бележка за автора проф. Етторе Ло Гатто. Последният ероден през 1890 г. в Неапол. От четири десетилетия насам е преподавател по руска литература и славянска филология в университетите в Неапол, Падуа и Рим. Тази продъл жителна преподавателска и педагогическа дей ност е съпроводена и с активна научна дейност, плод на която са редица основни съ чинения като: „История на руската литература" (преведена на френски и испански), „История на Русия“ и „История на руския театър" (преведена на испански). Успоредно с тези основни трудове, плод на дългогодишни проучвания и на най-обширна документация, трябва да отбележим между най-значителните публикации „Пушкин - история на един поет и на неговия герой“, „Митът на Петер- бург", „Руси в Италия“, както и редица историко-критически очерци върху Лесков, Салтиков-Шчедрин, Тургенев, Достоевски, Прус, Реймонт, Каспрович - последните трима - видни представители на полската литератуpa. Проф. Етторе Ло Гатто е член на италианската „Академия деи Линчеи", дописен член на редица други академии. Чел е лекции в Университетите във Франция, Англия, Холандия, Чехословакия, участвувал е в между народни конгреси и срещи в много славянски страни. Широк дял в неговата дейност има делото му като преводач от руски език на проза и стихове. Ученици на проф. Етторе Ло Гатто са почти всички днешни италиански слависти и русисти (професорите Рикардо Пикио, Санте Грачоти, Нуло Миниси и др.).