cultura

На 27 април 1937 г., след единадесет го дини тежък затворнически живот, мъченически издъхна в една римска болница едва 46-годишен Антонио Грамши. Заедно с Палмиро Толиати Грамши положи марксисткоЛенинските основи на Италианската комуни стическа партия и се утвърди като неин теоретик с редицата си забележителни съчинения. Главното съчинение на Грамши, което обхваща 32,куадерни" (тетрадки), са неговите „Писма от затвора". В тях той засяга разнообразни проблеми: политически, социални, икономически, психологически, литературнокритически и исторически. От 23 до 27 април 1967 г. институтът „Антонио Грамши" (Рим) устрои в Каляри (Сардиния), родината на Грамши, между народен симпозиум, посветен на творчеството на автора на „Писма от затвора". Докладите и съобщенията, прочетени на този симпозиум, бяха публикувани миналата година в два внушителни тома под наслов „Грамши и съвременната култура". В симпозиума са участвували близо двеста италиански и чуждестранни учени, специалисти в различни области на науката и марксистко-ленинското учение, между които и неколцина съветски представители - Валериан Бондарчук, Борис Лопухов, Евгений Амбарцумов. За да дадем само една представа за диа пазона на темите, разисквани през четирите дни на симпозиума, ще съобщим заглавията и имената на докладчиците: Политика и култура у Грамши (проблемът за интелектуалците)" от Еудженно Гарин; „Грамши и концепцията за гражданското общество" от Норберто Бобио; „Грамши и теоретич ното разискване в международното работ ническо движение" от Ернесто Раджиониери; ..Възпитание и училище у Грамши" от Ламберто Борги; „Грамши и проблемите на Литературата" от Наталино Сапеньо; „Грамши и проблемите на италианската история от Джузепе Галасо; „Грамши и въпросн за Юга" от Масимо Л. Салвадори; „Грамши и сардинският свят" от Джузепе Фиори; „Наследството на Грамши и сардинската култура" от Антонио Пиляру. Към тези доклади трябва да се прибавят и дебатите, които са се развили по изнесените проблеми. Вторият том от 544 страници съдържа научните съоб щения, групирани в следните осем глави: 1. Грамши и марксистката теория; 2. Историцизъм и научен анализ на обществото; 3. Генезисът на политическата концепция; 4. Перспективи на историческата интерпре тация; 5. Проблемът за възпитанието и организацията на културата; 6. Анализ на литературните факти и езиковата концепция; 7. Между народното разпространение на съчиненията на Грамши; 8. Състоянието на изучаванията на Грами. Към този том е прибавена подробна библиография върху Грамши.

Този труд има двойствено значение. По същество той е антология на теоретични размисли и концепционално завършени проучвания на румънски автори за спецификата на литературата въобще и за изследователските аспекти на румънската литературна история специално. Това е основното му предназначение и главното, което предопре деля отношението ни към него. Същевременно трудът съдържа и една обширна студия, за която ни най-малко не може да се каже, че се отличава с качествата на обичайния (и очаквания) в подобни случаи пояснителен преглед към поместените материали. Тя е задълбочено изследване върху развитието на този клон от световната и румънската литературна наука. Искам още в самото начало да подчертая, че с изпълнението на подобна задача днес може да се нагърби учен, който притежава богати познания както за родната литературна наука, така и за развойния път на литературоведческата мисъл в повече европейски и други страни. Такъв именно учен е Паул Корня, познат с многобройните си трудове и чрез своето активно участие в международни конгреси и конференции по литература. Антологията, за която става дума, следва с право да бъде наречена образец. Главно поради три принципни съображения. Найнапред поради обстоятелството, че тя няма свой предходник и поставя началото на нов тип антология. В този смисъл тя запълва една празнина в съвременната румънска литературна наука и улеснява по-нататъшното изясняване на румънската литературовед ческа мисъл. На второ място, подобно значение имат използуваните методологически критерии за профила на антологията. Нейният съставител тръгва от решението да под бере такива статии или откъси от по-големи проучвания, които по своя предмет са чисто теоретични, но засягат малко разглеждани аспекти на литературата като форма на общественото съзнание и органична част на румънската култура. Разбира се, така набе лязаната граница е условна. Нейното абсо лютно спазване е невъзможно и Паул Корня има нужното съзнание за евентуалните отри цателни последици от извършената chirurgia estetica“, както сам той се изразява. Последователното прилагане на защитения и с тази есеистична формулировка методоло гически критерий завършва с безспорни и положителни резултати. Красноречиво доказателство са избраните текстове, в което впрочем е заложено и третото основание антологията да бъде наречена образец в найхубавия смисъл на думата. В нея са застъпени 39 румънски автори. Произведенията им характеризират в найголяма степен развитието и постиженията на Румънската литературоведческа мисъл от сре Дата на миналия век до наши дни. Те дават представа за еволюцията на процесите във времето, за отстояваните в Румъния станови ща по въпроси на литературната наука и на литературната история в частност. При това очевидци са също динамиката на еволюцията, нейната вътрешна взаимовръзка с румънския литературно-обществен контекст и с движе нието на литературоведческата мисъл изобщо. Докато поставената в началото на анто 153 логията статия на Д. Густи от 1852 г. „Какво е литературна история" означава все още единичен факт от такова естество, то появи лите се три десетилетия по-късно публикации на Арон Денсушиану, Александру Фелипиди, К. Доброджяну-Геря и други разширяват теоретичните и чисто тематични измерения на един важен клон от румънската литературна наука. Става ясно, че на оня етап актуалност придобили вече въпросите за целите на румънската литературна история, за специфи ката на литературната история като филологическа дисциплина, а също и за литературните течения. Както и трябва да се очаква, през следващите периоди процесът е несравнимо поинтензивен и разностранен, теоретично повече углъбен и осмислен, тематично обхватен и целенасочен. Подбраните текстове илюстрират извисената литературоведческа култура на своите автори, търсенията на румънската литературоведческа мисъл и постигнатите от нея резултати. Наистина, много от текстовете и дори най-значителните, познаваме по други издания. Но особеното е в изменения контекст на въприемането им - сега те ни интересуват като паралелен или следващ по време момент от теоретичните разработки на румънското литературознание. Показателни в това отношение са публикациите на Н. Йорга, Е. Ловинеску, Т. Виану, Дж. Къ линеску, Д. Попович, Ш. Чьоколеску, Р. Мунтяну, Г. Сореску и други, за да не споменавам всички поименно. Естествената линия на възход преминава от „Ce este istoria literară" („Какво е литературна история") през „Istoria literară ca operă de stiință şi de artă în aceeasi vreme“ („Литературната история едновременно като изкуство и научно творчество") до аспектите на новото време, т. е. до „Меtoda de cercetare în istoria literară" (Методът на изследване в литературната история) „Cronologie sau model temporal“ („Хронология или съвременен модел“), „Marxismul şi istoria literară“ („Марксизмът и литературната история"). Това са в същност основни теоретични координати на литературоведческата мисъл в Румъния, които сега възприе маме преди всичко с оглед на обединяващата ги историческа последователност, методологическа взаимозависимост и тематично раз- нообразие. Едва ли е необходимо да се поставя тук неизбежният в такива случаи въпрос за под- бора и тематичната пълнота на изданието. По принцип една подобна антология може да бъде допълвана с нови имена и заглавия. Не искам обаче и да отмина напълно тази страна на въпроса. Прави впечатление на- пример, че насоките и постиженията на ру- мънската компаративистика като аспект на Литературната история днес почти не са застъпени. Независимо от съображенията, които обясняват решението на въпроса, за- белязаното е несъмнен пропуск. Защото се касае за публикации от последните 20 години, 154 вземат отношение по този важен въпрос - литературна история и компаративистика. Още повече, че те са свързани с изявени преди принципи, но възникнаха върху основата на съвременната марксическа и литературна наука въобще. Незапълнена остава и страницата за „Шкоала арделяна." Паул Корня твърди, че нейните представители не формират концепция за литературната история. Колкото и вярно да е това становище, общото им присъствие в антологията със съответен текст е желано и оправдано. Очевидна е впрочем възможността за компетентни препоръки и нови виждания. Принципно значение има фактът, че съставената от Паул Корня антология дава ясна представа за еволюцията на процеса във времето и по същество, за динамиката на развитието му, за неговата вътрешна взаимовръзка с обстоятелствата на родната история и насоките на световната литературоведческа мисъл. И още едно достойнство, което отбелязвам накрая единствено по формални съображения. Антологията е необходимо условие за историко-сравнителното изследване на обхванатите в нея етапи, тенденции и научни постиже ния. Главно в две основни посоки. От една страна, творческото акцептиране на характерни за даден период становища и новите нюанси, които изтъкнати румънски литературоведи им придават в своите разработки. От друга, системното развитие на румънското литературознание и отличаващите го методо логически направления. Засега такъв род проучвания са все още неактуални и литературната компаративистика почти не излиза от сферата на художествените процеси и яв ления, на литературната критика. В близкото бъдеще обаче усилията на специалистите ще се насочат към чисто теоретичната литературоведческа мисъл в отделните страни или през отделни периоди и така ще се очертае по-пълно сравнителната панорама на изслед ваните литератури. Разглежданото издание служи на такава задача и е необходимо условие за нейното изпълнение.

Така е озаглавен сборникът, който отразява докладите, изнесени на една ползотворна двустранна среща, посветена на 1300-годишнината от основаването на българската държава. През последните няколко години бяха организирани редица съвместни конференции, посветени на обществено-политическите, културно-историческите и пр. връзки между Апенинския полуостров иБалканите, и по-конкретно - между Италия и българските земи. Сборникът, който представяме тук, дава добра представа в колко широк обхват могат да се разглеждат българо-италианските връзки през средновековието. Публикуваните доклади са на брой двадесет и един, а към тях трябва да се прибавят и уводното слово на акад. Ив. Дуйчев, както и заклю чителният доклад на проф. С. Грачоти. Към тома са прибавени и кратка хроника на самия конгрес, програма и списък на участниците. Ив. Дуйчев е озаглавил уводния си доклад „Изток и Запад в българската цивилизация през Средновековието" („L'Occidente e l'Oriente nella civilta bulgara del Medioevo"). В няколко страници бъл гарският учен дава един вид извлечение от множеството свои проучвания върху посочената тема тика. В рамките на своето виждане за средновековните „Изток" и „Запад" той разглежда явления, които са позволили на прабългарските степни пле мена, както и на земеделските уседнали славянски множества да усвоят по свой начин византийското наследство и да изградят своя, българска култура през средновековието. Спирам се на другите доклади не по азбучен ред на авторите им, както са дадени в съдържанието, а приблизително по тематика, която се доближа ва до начина, по който те са били подредени в програмата на конгреса. А. Кариле разглежда ненадминатата „История" на Йоан Кантакузин в нейното значение за бъл гарската история. Затова докладът му е озаглавен „Йоан VI Кантакузин и България" („Giovanni VI e la Bulgaria"). Авторът е съумял да подбере найинтересните моменти от Кантакузиновите мемоари във връзка с поземлените отношения в Бълга рия и европейските земи на империята, социалните сблъсъци, които са особено изострени в навечерието на османското завладяване, демографските пробле ми и пр. - всичко това, пречупено през политиче ското верую на този бивш император, приел монашеското расо, след като е отстранен от престола. Към изследването на италианския учен бихме добавили няколко заглавия на български автори, кои то са се занимавали с някои от разглежданите проблеми - на първо място трябва да се спомене Л. Йончев, който преведе големи откъси от Кантакузин, отпечатани в „Гръцки извори за българската история", т. Х. С., 1980, с. 218-396. Два от докладите са посветени на българската църковна история, а именно - докладите на Г. Фе далто „Българската църква между Византия и Рим. От Борис I (853-888) до Калоян (1197-1207); съв падения и противоположности" („La Chiesa bulgara tra Bisanzio e Roma, Da Boris I (853-888) a Kalojan (1197-1207): convergenze e contrasti") и на М. Лац ко „Инокентий III и България“ („Innocenzo III e la Bulgaria"). В първия доклад прави впечатление добрата теоретична постановка на българския църковен въ прос, разгледан от юридическа гледна точка, например положението на източните патриарси в общоцърковната юрисдикция и мястото, което заема българският патриарх между ІХ и XIII в. Интересни сравнения могат да се направят в духа на авторовата постановка между другите народностни" цър кви и българската. За съжаление вмъкнали са се някои груби грешки - например годините на управлението на Калоян (в съдържанието), роднин ските му връзки с Иван Асен II; има и пропуски в библиографията. А в доклада на М. Лацко (вече покойник) заслужава да се отбележи добрият ана лиз върху гъвкавата политика на Инокентий II, разгледана на по-общ фон, а за българската стра на главно във връзка с прочутото изречение „У нас патриарх и примас имат почти еднакво значе ние". От църковно-юридическа гледна точка тази постановка е съчетана добре с тълкуването, което дава самият Калоян, за да постигне политическите си цели.