Иван Радев

Става дума за паралел. Защото проблемът за връзките и взаимодействията между прояви от литературоведческо естество се изявява в специфични форми. Механизмът му може да включва елементи, които да свидетелствуват за непосреден контакт, резултатът - може да ни ги разкрива в духа на типологическото родство. За съжаление нямаме разработена методика за проучването на тия страни от духовното общуване. А проявите на литературознанието, особено в областта на литературната история, ни предлагат много сложна картина на пресечни точки и насоки на обобщения. 1 У й Че е така, ни убеждава погледът към състоянието на литературната наука нас и в съседна Сърбия от края на XIX и началото на ХХ в. Проблематиката не е осъзната все още като нещо обособено от интереса към художественотворческите връзки и взаимоотношения. А те са сравнително добре изследвани в книгите на Ил. Конев, Б. Ничев, Дж. Игнятович, в статии на Т. Маркович, Б. Пенев, Ил. Николич, Г. Веселинов, К. Йорданова, Л. Кирова и др. И по своему изискват вникване в развоя на литературоведческото мислене. Още повече, че тогава се създават условия за по-активен духовен обмен. Той се отразява и върху насоките и характера на литературната наука и критика. Свидетелство са сходствата в подхода, в типа прояви и в насочеността на редица нейни предста вители у нас и в Сърбия. Ще напомня, че засега работим с констатации като вярната, но обща констатация на Ил. Конев: „За активизирането на българо-сръбските литературни взаимоотношения през интересуващия ни период имат подчертан принос също литературната наука и славистиката в България и Сърбия. Но сходствата между литературната наука у нас и в Сърбия покрай ролята си да активизират взаимоотношенията имат и други измерения, които се оказват не по-малко показателни за изясняване характера и насочеността на литературоведческата реконструкция на двете близки литератури. Знаем, че обикновено историко-литературният вариант на естетическия развой е основата, върху която се съди за неговата същност. Успоредиците в тази насока със своя резултат се превръщат в показател и за пълноценността в изявата на даден изследвач, на неговата методологическа концепция и подход към литературата.

За големите събития днес много от човешките дейности са призвани да оставят документ, да свидетелствуват с оценките и обобщенията си за тяхната същ ност. По-друга съдба има ставащото в интимния свят на съвременника - твърде малко са следите, въз основа на които можем да съдим за неговия характер, за опорните точки и съмненията, за нравствено-етичния му потенциал. В тази насока запазва своите периметри все още литературата, интимната лирика... Там припламват и угасват желанията, там зреят съмненията, там пускат корените си упованията, там се оглежда цялото това вътрешно движение и размествания, там пулсират биотоковете на доброто и злото, на човечността и безсърдечието, които резонират във външни жестове и позиция. Но тяхното начало гънките на вътрешнопсихологическото съдържание на човека - а интимната лирика като отглас на всичкото това, малко или много, художествено овладява B неговата същност. В деловия и напрегнат ритъм на съвременността като че ли голямо място e за интимната лирика няма. Но в такава житейска ситуация усещането за необходимостта от нея е не по-малко, не по-малко е и показателна тя за „наличното“ и липсващото" в духовността на днешния българин. Ето защо българската поезия на интимна тематика днес ни предлага една доста разноречива картина, в която се естетизират полюсни чувства, вълнения и тип свето усещане, наситено както с тръпките на изнервеност и зреещо съмнение в интимното чувство, като път към хармония и естествени преживявания, така и с искрена носталгия по тяхната необходимост. Интимната ни лирика сега се създава от твърде различни „гласове" - сред тях са трепетите на улегнало поетическо обглеждане на погаснали пориви и жажда за задържане на техния смисъл, сред тях е дрезгавият тембър на младите, които, недоволни от себе си и от несъвършенствата на света, с подчертана самовзискателност и критичност поставят на съд своята неулегна лост, променчивост и невъзможност да ги видят като трайна връзка и себеизживяване. „Вина“ за това имат както старите - Дора Габе, Крум Пенев, Елисавета Багряна, така и Божидар Божилов, Дамян Дамянов, Евтим Евтимов, Андрей Германов, а и по-младите: Калина Ковачева, Борис Христов, Миряна Башева, Екатерина Йосифова... Поетическият отговор на младите е свързан обикновено с освобождаването на интимното чувство от илюзиите и романтич ната приповдигнатост, свързан е с неговото оголване и безпощадно разнищване, при старите, напротив - с трогателна настойчивост се преоткриват корените, опората и сила на интимното чувство. духовно-стимулиращата Но тук искам да се спра на интимната лирика на Евтим Евтимов и нейното място за овладяване вътрешния свят на съвременника. Основанията ми са глав 105 но две. Първото е, че Ев. Евтимов в момента като че ли най-цялостно и със за видно постоянство разработва интимни теми и мотиви в творчеството си, за да се наложи изводът, че няма съперници в тази насока. При другите наши поети това е тематика, която е епизодично застъпвана, с отделни творби и т. н. А Ев. Ев тимов, ако в началото на творческия си път по собственото му признание следва принципа - във всяка своя книга имах по един цикъл с интимна лирика", - през последните години няколко от стихосбирките му идват с уточняването лю бовна лирика" и са издържани в духа, тематиката и насочеността на така очер тания им профил: „Нощи" (1972), „Обич за обич“ (1966), „Цвят от кестен" (1972), „Горчиво вино" (1 изд. 1975, II изд. 1978), „Нощи“ (1980) и др.