агиографската

Всички изследователи на т. нар. „високи“ жанрове в старобългарската литература отбелязват, че агиографията и ораторската проза като жанрови явле ния не само се оказват изключително продуктивни, но са особено типични за средновековния тип художествено мислене. В тяхната структура се отразяват всички промени на естетическия вкус, а в съдържанието им се откриват ценни извори за историята на нашия народ. Като правило в центъра на интересите към агиографията стоят житийно-панегиричните творби на Евтимий Търновски. Те се изучават в най-различни аспекти - от строго езиковедски до теоретико-литературни. Въз основа на направените досега проучвания биха могли да се обобщят някои изводи за литературното дело на Евтимий, а също така да се поставят въпроси, които са разглеждани по-бегло или са засягани само периферно. Интересуващите ни въпроси по същество се отнасят към един проблем - какво е мястото на Евтимий като творец на агиографски произведения в историята на агиографския жанр. Какво ново внася той в житийната традиция и с какво се откроява сред съвременниците си така, че да заслужи онази оценка, която му дават неговите следовници: „По-добре слънцето да беше угаснало, отколкото да замлъкне Евтимиевият език.“ Всеизвестно е, че всеки творец отразява своята епоха или по-точно - нещо от духа на своята епоха. Това „нещо" може да бъде по-цялостно или тясно, да се докосва до същността или да „сече" перифериите, да маркира затихващи, кулминиращи или едва начеващи процеси. Ако трябва да характеризираме найобщо отношението на Евтимий към времето, коего го вмества хронологически, то той може да бъде определен като личност - аналог на своето време. Мястото на неговото дело в културното развитие е адекватно на мястото, което XIV в. заема в историята на Югоизточна Европа. Това последно в многовековната византийска цивилизация столетие обобщава нейните най-типични черти.