буржоазна

Можем съвсем определено да кажем, че съвременната буржоазна литературна наука се намира в едно своеобразно statuquo di compromesso e di increatività, което се дължи на няколко фактора: динамичното развитие на точните науки, девалвацията на буржоазната идеология, консолидирането, развитието и поголямата гъвкавост на материалистическите концепции, кризата в еклектичната структура на буржоазната наука и в нейния оперативен апарат, отнемането на „откривателската инициативност" на тази наука, която тя си бе присвоила в различните сфери на човешката дейност, и т. н. Разбира се, трудно бихме могли да обхванем в рамките на една студия всички елементи на това статукво“, както и неправилно би било да се смята, че всичко, което протича в територията на буржоазната литературна наука, принадлежи само на нея и е нейно откритие. Внимателният поглед лесно би забелязал перифразата на много марксически наблюдения, чийто исторически живот е не само по-продължителен, но и по-богат на инвенции и оригинални находки, обясними за революционната природа на всяка прогресивна и постоянно развиваща се наука. Ето защо нашата цел ще бъде откриването на ония основни посоки, които очертават границите на търсенията и амбициите, на постиженията и слабостите, даващи облика на съвременната буржоазна литературна наука. При изследване от подобен информативно-критически характер, поставящо си като задача да даде систематизирана представа за това, което става на Запад след Втората све товна война, са естествени и допустими известна незадълбоченост и пропуски в наблюденията. Основен обект на изследване за съвременната буржоазна литературна наука е предимно формата на художественото произведение, неговият текст, стилът на „образно-езиковото“ изразяване. Всички по-известни направления - като немската, испанската и швейцарската „стилова" критика, течението „упражнение върху написаното“, обединено около тезисите на френския поет Пол Валери, англосаксонската нова критика и др. - гледат на литературната критика като на техника, която е затворена в продължителния и единствен контакт с художествения текст. За тях самостоятелна цел се оказва „органическата формална същност" на произведението, „безличните структури“, които нямат нищо общо с психологическото, идейно-естетическото и социалното съдържание, защото само те са способни да материализират видимия конфликт между „структурата и линеарния пласт на текста“, вътре в който се намират „двойствените значения на образите“. Познанието за тези значения е от особена важност за критическото изследване, тъй като (по думите на Ришард) те и само те могат да обединят „тоталността“ на художествената форма, която е определяща за едно произ ведение.

Когато през нощта на 3 септември 1786 г. тайно от Ваймарския двор и под чуждо име Гьоте тръгва от Карлсбад за Италия, в багажа му заедно с фрагментите на „Фауст“, „Егмонт", „Тасо“ и „Ифигения" се намира и „Прамайстер". Това е романът-фрагмент „Вилхелм Майстер - театрално призвание“, започнат през пролетта на 1776 г., в който Гьоте е вложил непосредственото си изживяване на театралния живот и нрави в Германия от средата на 70-те години. На 2 октомври 1787 г. той пише от Италия: „Имах възможност много да размишлявам върху себе си и другите, върху света и историята, от което ще съобщя по мой начин нещо полезно, макар и не ново. Накрая всичко ще бъде обхванато и включено във Вилхелм." Четири месеца по-късно, на 6 февруари 1788 г., Гьоте съобщава от Рим за предстоящата работа над „Вилхелм Майстер". Минават обаче цели шест години, преди Гьоте да се заеме с преработката на „Прамайстер". Едва през пролетта на 1794 г. той пристъпва към романа-фрагмент и през юни 1796 г. новият роман „Вилхелм Майстер - години на учение“ е завършен. Какво принуждава Гьоте през 1788 г. да се откаже от намеренията си, а шест години след това отново да се върне към тях и само за две години да създаде от театралния роман монументалното епическо произведение „Години на учение"? Това са очевидно събитията в съседна Франция - остава обаче непонятно защо Френската буржоазна революция, която предизвиква възторжената поетическа възхвала на немските писа тели, не само не стимулира, а, обратно - спира работата върху „Вилхелм Майстер", Отговорът на този въпрос трябва да се търси в творческата история на „Години на учение", която започва в същност не от „Прамайстер", а още с първите творби от годините на Бурните устреми. Гьоте е автобиографичен автор, или по-точно казано - творец на самоизявата, на саморазкриването, защото той решава собствените проблеми чрез своите герои - въплъщавайки в даден образ своята лична духовно-емоционална същина и проблематика. Прометей и Вертер, Гьоц фон Берлихинген, Егмонт и Торквато Тасо - тази великолепна галерия автопортрети - могат да разкажат много неща за своя създател, защото той ги е „хранил подобно на пеликан с кръвта на собственото си сърце" (Гьоте за Вертер), защото те са плът от плътта ми и кръв от кръвта ми" (за Тасо).