владичество

Руско-турската освободителна война от 1877—1878 г. представя предел в цялото развитие на българския народ, включително и в литературното му развитие. С нея отминава една епоха, която се отразява в литературата със свой облик, свои идеи, свои стремежи, и настъпва друга епоха, която се отразява в литературата с друг облик, други идеи, други стремежи. И литературата се изменя не само по своето съдържание, но и по начина, по който отразява действи телността. Приключва епохата на романтизма и на прехода от романтизъм към реализъм и реализмът става господствуващо направление. Вярно е, че още преди Освобождението - в 60-те и 70-те години на XIX в. - реализмът е завоювал терен - с творчеството на Любен Каравелов и на Христо Ботев и отчасти на Петко Славейков. Необходимостта да се изобразят изостаналостта от общото развитие и феодалните още форми на живот в азиатската империя, както и изискванията на националноосвободителната борба, която налага да се отворят очите на народа за ужасното му положение, водят по доста широк път към него, при което руската литература хвърля снопове светлина върху тоя път. Но още е рано за него да стане господствуващо направление, повечето от писателите не могат да скъсат с романтизма, националният възход се нуждае от романтичната идеализация на всичко народно-българско, нацията укрепва с историческата романтика, националноосвободителната борба трябва да разпалва пламъка на бунта с революционния романтизъм. Реализмът намира благоприятни условия за развитието си като господствуващо направление тепърва в новоосвободена България. Кои са главните пътища, по които се отправя българската литература от епохата, българската реалистична литература? На първо място трябва да мислим, разбира се, за едно радостно оглеждане към свободния живот. Под слънцето на свободата се разтапят облаците на робството, на страданието, на скръбта. По ред причини романтиците живеят в сянката на тези облаци и естествено поетът романтик трябваше да напише стиха, прозвучал като максима на романтизма: „Колкото една песен е по-тъжна, толкова е по-хубава." Най-хубавата поетическа книга на „първите часове на свобо дата“ е несъмнено стихосбирката „Избавление“ от Иван Вазов. Колко радост, щастие, ведра любов има в нея! Елегията от литературата на Възраждането - нека си припомним предишната Вазова сбирка „Тъгите на България" - е отстьпила място на одата.

Освобождението на България от османско владичество представя предел в обществено-историческото развитие на българския народ. След Освобождението българският народ тръгва по нов път. Нека припомня определението на Васил Коларов, че освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г. изиграва ролята на буржоазнодемократична революция. Биват ликвидирани феодалните форми на живот и на тяхно място се установяват по-високите форми на живот, които вече отдълго господствуват на Европейския континент - буржоазно-капиталистическите. Създал своя държава, българският народ има много по-големи възможности през тая епоха в сравнение с епохата на османското владичество да ускори развитието си, за да догони равнището на напредналите страни както в областта на обществено-историческото, така и в областта на културното изграждане. И това той върши с пълен ход. C Върши го и в областта на литературата. Тя се разгръща в съответствие общия възход на културата в страната, с развитието на образователното дело, с организирането на културни институти, с обогатяването на другите изкуства и на науката. И изоставя възрожденската тематика на предшествуващия период, вълнува се от проблемите, които издига новият живот, търси да задоволи нарасналите нужди на освободеното отечество и усъвършенствува своята поетика. В своето движение тя следва общото развитие в страната и съгласно това развитие се очертава нейният процес и могат да бъдат определени неговите нови периоди. В продължение на шест десетилетия и половина тя се развива в условията на установената след Освобождението капиталистическа формация. Не може да се каже, че с големите си писатели и добрите си произведения тя я обслужва. Но не съмнено животът и борбите, характерни за тая формация, поставят върху нея своя ярък печат. Поради антинародния, експлоататорския характер на капиталистическата формация тя, общо взето, отстоява позициите на правдата и хуманизма, а от едно сравнително ранно време проправя пътя и на социализма.