Константин Константинов

Беше почти висок, строен; някога рус, а по-късно вече винаги гладко избръснато лице и глава; зеленикави очи, малко хлътнали, въздълъг нос. Ходеше изправен, с отмерени, почти маршови стъпки. Беше облечен винаги спретнато, чисто. Гласът му - приятен, ясен; не се смееше, а се усмихваше. Живееше по ергенски с високоинтелигентната си сестра Донка Кон стантинова, художничка - другата му сестра загина заедно със съпруга си през време на бомбардировките. Сливнелия, от учителско семейство, родееха се с Добри Чинтулов. Кога съм се запознал с него? Не помня, но - всеки случай - бях още млад автор; той беше между малкото възрастни писатели, които обичат да дружат с млади писатели. Помня първото ми гостуване у тях. Беше след вечеря. Живееха на ул. „Аспарух" у Тодор Г. Влайков, когото уважаваше като човек и ценеше като писател. Жилището им - мансардния етаж - имаше уютен, интимен вид. Седнах и забелязах на масичката пред мен наскоро излязлата ми книжка с разкази. Това ме направи неспокоен. Не издържах и по едно време казах: „Тая книга не мога да я търпя пред себе си", взех я и поставих някъде на рафта зад себе си; те леко се извиниха. По-нататък не помня какво съм приказвал. След това той писа статия за една друга Моя книжка с разкази във в. „Мир“, където беше поместен по негово внушение един от разказите на тая книжка. Станахме доста близки; ходехме си, дори ходехме заедно на екскурзии с такси до Коприв щица, до Бояна. Когато пък през 1938 г. бяхме на конгреса на ПЕН-клуба в Прага и там беше пълномощен министър негов приятел, който пожела да го отведе с колата си за един ден до Дрезденската картинна галерия. Константинов взема и мен с тях. През време на бомбардировките се евакуираха при нас в с. Мировяне до София, където жена ми беше учителка. После го мобилизираха и се преместиха в Момина клисура. Ние пък в моето родно село. От Момина клисура той ми написа едно писмо, което искам да цитирам като интересно и докато не се е още загубило.