Илия Волен

Страшимиров? - Буен, неспокоен, встрастен темперамент; изобразителкоментатор; будна обществено-политическа отговорност; непрекипяващ талант, посветен предимно на съвсем съвременни, в развитие още теми; забързан, понякога прибързан; писател, винаги събрал около себе си млади хора, с които работи. Има нещо обединяващо всички тези негови основни черти. Темперамент? - Човек има впечатление, че той никога не е в застой, че винаги нещо в него е в движение, че е носител на непримиримото, неорганизирано хайдушко начало у българина отпреди Освобождението. Още в първите си разкази той се бунтува против „злата земя", против тоя „проклет свят", против хората, които си докарват един други „толкова горчивини, че и пъкъ лът не може ги побере“. „Страдах много от страданията на хората“... „Аз се връщах тъжен“ и вече „обичам хората само когато са нещастни". А животът все пак е хубав - ето красив вечерен пейзаж. „Не струва ли да се роди и умре човек дори за такава една минута?" И Страшимиров застава на страната на хубавото, на правдата и изказва готовност „да сложи глава за нея". Темпераментът на автора не му позволява да се скрие зад героите си, да действува чрез тях - излиза напред, води разказа, меси се в събитията, коментира ги. Драматично устроеният му характер личи във всяко негово произведение: постройка, сблъсъци, напрежение. В книгата си „Творчество и живот“, като говори за произведенията си, почти за всяко едно от тях казва: „разказът е точна снимка на живота“. Натурализъм и горещ лиризъм често необичайно са в съвместно мирно съжителство. По тоя точен начин е даден животът ни веднага след Освобождението, войните, септемврийските събития, македонските борби; бит, градски живот, интелигенция. Неговият талант винаги е поставен върху пулса на времето; сякаш възбудено приема парада на събитията и ги хроникира. Нещо светкавично има в тоя талант. Бърза да определи състоянието; той е писател-диагностик - лечението трябва други да проведат. Като говори за съвременност, за гражданската насоченост в творчеството си, позовава се на Ботев: „Аз никога не съм забравял, че Ботев е постигнал това, без да накърни могъщото си поетическо вдъхновение. Значи, това е постижимо." И с тоя ботевски темперамент казваше за обществената си дейност като млад учител по селата: „Голобрадо още, водех тълпи." Подбутван и от своето огромно самочувствие, обичаше да казва: „Ако не преминах Дунав (алюзията е за Ботев), то е, защото не се изпречи пред мен." Прочее неговият Дунав беше знаменитата му фраза, изречена по време на Септемврийското въстание: „Клаха народа, както и турчин не го е клал."

Беше почти висок, строен; някога рус, а по-късно вече винаги гладко избръснато лице и глава; зеленикави очи, малко хлътнали, въздълъг нос. Ходеше изправен, с отмерени, почти маршови стъпки. Беше облечен винаги спретнато, чисто. Гласът му - приятен, ясен; не се смееше, а се усмихваше. Живееше по ергенски с високоинтелигентната си сестра Донка Кон стантинова, художничка - другата му сестра загина заедно със съпруга си през време на бомбардировките. Сливнелия, от учителско семейство, родееха се с Добри Чинтулов. Кога съм се запознал с него? Не помня, но - всеки случай - бях още млад автор; той беше между малкото възрастни писатели, които обичат да дружат с млади писатели. Помня първото ми гостуване у тях. Беше след вечеря. Живееха на ул. „Аспарух" у Тодор Г. Влайков, когото уважаваше като човек и ценеше като писател. Жилището им - мансардния етаж - имаше уютен, интимен вид. Седнах и забелязах на масичката пред мен наскоро излязлата ми книжка с разкази. Това ме направи неспокоен. Не издържах и по едно време казах: „Тая книга не мога да я търпя пред себе си", взех я и поставих някъде на рафта зад себе си; те леко се извиниха. По-нататък не помня какво съм приказвал. След това той писа статия за една друга Моя книжка с разкази във в. „Мир“, където беше поместен по негово внушение един от разказите на тая книжка. Станахме доста близки; ходехме си, дори ходехме заедно на екскурзии с такси до Коприв щица, до Бояна. Когато пък през 1938 г. бяхме на конгреса на ПЕН-клуба в Прага и там беше пълномощен министър негов приятел, който пожела да го отведе с колата си за един ден до Дрезденската картинна галерия. Константинов взема и мен с тях. През време на бомбардировките се евакуираха при нас в с. Мировяне до София, където жена ми беше учителка. После го мобилизираха и се преместиха в Момина клисура. Ние пък в моето родно село. От Момина клисура той ми написа едно писмо, което искам да цитирам като интересно и докато не се е още загубило.