Венцеслав Константинов

В своята поредица „Епоха и култура" Партиздат възнамерява да предложи на бълтарския читател трудове на наши и чужди автори, в които ще се изследват и разясняват различните аспекти и страни на културата, ще се разглеждат съществуващите теории за културата и ще се осветляват в тяхната обществено-историческа обусловеност. Като първа книга на поредицата е отпечатан трудът на Атанас Натев „Изкуство и културна конфекция", в който са събрани статии и студии, писани през последните години - някои от тях вече публикувани в периодичния печат или като послеслови към произведения на драматурзи. Така книтата няма характер на цялостна монография, а по-скоро излага различни подстъпи към Няколко трудни и щекотливи теми от съ временния културен живот, като събужда надеждата за една бъдеща монографична разработка, което впрочем е надежда и на самия автор. Със своята „мозаична структура (очевидно увлечението по структурните описания не отминава и рецензента) книгата обаче доставя необходимия поглед върху проблемите, предлага на критичния читател съавторство в свързването на отделните компоненти в цялостна система, а повторението на няколкото „лайтмотива" в различните дялове създава нужните акценти при проследяването на сложните и нелишени от литературно изящество ходове на мисълта на автора. Като гост-професор по театрална есте тика в Свободния университет в Западен Берлин и лектор в различни европейски университети Атанас Натев е имал възможността да обгледа „от натура“ пъстрата картина на културния и художествения живот на Запад, да улови неговия естетически живец и да усети политическия му привкус, да ги анализира, свободен от догматични пристрастия, невъзможни при една тъй широка осве Доменост и висок научноизследователски кръгозор. В предговора към книгата си авторът отбелязва, че разчита на критичното сътрудничество на читателя - с настоящите редове ще се опитаме да поведем желания диалог, в който в същност се корени смисълът на всяко писание, наречено за удобство рецензия. Три са основните теми, около които гравитира аналитичната мисъл на автора на „Изкуство и културна конфекция“ - темата за т. нар. „масова култура", темата за съдбата на изкуството, за неговите специфични възможности и бъдещо развитие в условията на научно-техническата революция, в епохата на „ техническата възпроизводимост на художествената творба“ и темата за възмож ностите на естетическата мисъл да обхване научно художественото своеобразие на изкуството. Първите две теми се разглеждат в дяловете „Пресечни точки“ и „Изкуство против себе си". Анализират се задълбочено съще ствуващите съвременни теории за бъдещето на изкуството и съотношението между естетика и идеология. Деидеологизацията на изкуството, неговата „емиграция върху гледищата без гледна точка“, по думите на Т. Адорно се съпътствува с разрастване на „масовата култура" и с нейната псевдоидеологизация. Съвременната западна естетика не е в състояние да се справи с художествените и антихудожествените феномени на своето време - от една страна, „масовата култура" се подлага на остра критика, а, от друга, се подкрепя всячески. И това е характерен белег, смята Ат. Натев, за идеологическата хипертония на западната естетическа мисъл. А „абсурдизмът" в съвременното изкуство създаде и силни художествени творби. Но тъй като абстрактното изкуство изоставя „всяка гледна точка", пази се да не се превърне в „пощальон на идеи", неговите произведения внушават, че злото е непоправимо, че единственото „защитно средство на човека в буржоазния свят е неговото бездействие. Силата на абстрактното изкуство, отбелязва Натев, е в безпощадността на критиката, в неговото противопоставяне на потребителските ламтежи, поощрявани от „масовата култура“.

Да се даде преценка на едно преводно дело е начинание, обречено по начало на трудни решения. И то не защото историята и теорията на превода не предлагат достатъчно опорни точ ки за обоснован критически анализ, а поради друго, твърде специфично обстоятелство: каче ствата и недостатъците на един превод зависят в немалка степен от особеностите и значимостта на пресъздавания първообраз. И ако съмненията, които една автентична литературна творба буди, с годините сами се опровергават или доказват, то за нейния превод времето е винаги враг; колкото и да е съвършен за историческия етап на културно и езиково развитие, колкото и майсторски да претворява оригинала, един превод старее - редките изключения, например Луте ровият превод на Библията, идват сякаш да потвърдят това правило. Ето защо като временен посредник, като заменим медиум между духа на автора и една чуждоезикова читателска публика, преводачът се осъществява в своето творчество не толкова като писател, колкото като актьор-интерпретатор - неговото изкуство е това на превъплъщението. Затова определенията на Дидро за комедианта в прочутия му „Парадокс за актьора“ важат с пълна сила и за преводача: „Актьорът е също такъв майстор и творец, както и всички художници на словото, на звука, на четката. (...) Той е самостоятелен тълкувател на драмата, трагедията; в тях той привнася неща от себе си. На сцената той не е просто изпълнител, творец и оригинален създател. " ce Така че, от друга страна, сходството на преводаческия труд с този на писателя съвсем не изчерпва с еднаквостта на работния материал - словото. Художественият превод не е занаятско дело, а „произведение на духа" - така го окачествява конгресът на Международната феде рация на преводачите в Дубровник през 1963 г.3 - той представлява своеобразен „опит", критическо есе върху оригинала. Неслучайно латинското „interpretor" означава едновременно1. тълкувам, обяснявам - 2. превеждам - 3. оценявам, схващам, разбирам - 4. произнасям се. решавам. Та преводачът не възсъздава думи, словосъчетания и препинателни знаци (това може да извърши далеч по-ефективно всяка машина за превод!), а пресътворява цял един свят от идеи и образи, написва наново, с нови изразни средства една литературна творба, която носи всички белези на уникалност и неповторимост, понеже е резултат на житейския му и духовен опит, на неговата култура, интелигентност, чувствителност, умение, вкус - с една дума: на неговия талант. Тази е в същност причината, поради която на практика е невъзможно да възникнат два напълно еднакви превода на един и същ художествен текст. (Това проличава най-ясно при превода на поезия.) Нещо повече, колкото личността, индивидуалността, талантът на преводача са по-развити, по-многостранни, толкова и неговият превод ще бъде по-своеобразен, по-необик новен, по-изненадваш, но заедно с това художествено по-верен и по-значим, защото духът на първообраза ще бъде максимално разкрит, ще бъде освободен от духа на тълмача. В това Впрочем се заключава „парадоксът на преводача.…

Всяка година от филологическите факултети на нашите университети изли зат млади хора, на които предстои да намерят попрището си в живота. Известна част от тях било за да изпробват силите си, било от по-сериозни подбуди или просто в търсене на препитание се залавят с превод на художествена литература. А нерядко те самите имат свои литературни опити и в съприкосновението със света на големия чужд писател дирят стимул и път за собственото си осъществяване. И ето че постепенно преводът става тяхна съдба, тяхно всекидневие и насыщен хляб, тяхна радост и болка. Защото най-добрите сред тези малцина на брой по правило влюбени в литературата хора скоро разбират, че художественият превод е нещо далеч по-трудно, по-голямо, по-отговорно, но и по-засищащо дело, отколкото те са предполагали. Оказва се, че да проникнеш в една чужда творческа вселена, да откриеш там съзвучна на твоята душевност творба и да я пресъздадеш на родния си език, да я напишеш наново - това е мъка, но и блаженство, което често надвишава удовлетворението от личното, обаче ограничено до нас самите творчество. Писателят трябва да бъде в своите произведения „самият себе си"; преводачът е в състояние да се превъплъщава артистично в множество роли, да влиза в кожите на различни писатели - и то какви писатели! Така преводът в най-добрите си прояви се превръща в све щенослужене. А това е вече награда сама по себе си. През последните няколко години редица млади преводачи от немски език издадоха „свои" книги, а мнозина от тях участвуваха и в отделни сборници с разкази. Това са хора, които очевидно имат амбицията да наложат едно потрайно присъствие в преводната ни книжнина. Творческото им развитие е симп томатично за състоянието на младите преводачески кадри изобщо. И може би разглеждането на техните постижения, сполуки и неудачи ще даде известен отговор на сериозния въпрос, защо „книгите стават все повече, а добрите преводачи - все по-малко".