Бончев

Бащата на съвременната българска лите- ратурна критика Нешо Бончев често е привличал интереса на литературните историци. Публикувани са множество статии и студии, разглеждащи както неговата биография, така и творчеството му. Може да се каже, че и мястото му в родната литература е отдавна определено и няма опити за омаловажаване на делото му. Нещо Бончев е класик в българската литература, чиито идеи и критическа практика изиграват особено важна роля в развоя на възрожденската литература. Не съм сигурен обаче, че днешните поколения литератори познават добре живота и статиите на Нешо Бончев. Ето защо трябва да приемем като похвален опита на известния наш литературнокритически очерк за първия български професионален критик. Очеркът има попу ляризаторски характер и това личи най-вече в подчертания стремеж на Сестримски да преразказва статиите на Бончев, да цитира пространно негови писма или изказвания на негови приятели и съвременници. В крайна сметка мисля, че целта е постигната: очеркът дава представа за същността, интересите, идеите и творческите намерения и осъществя вания на Бончев. Авторът е изследвал печатни текстове и архивни документи, което му е дало възможността да борави с повече факти, да разкрива неизвестни страни от лицето на възрожденския деец. Нешо Бончев не е просто значима фигура в българската история. Той е изразител на определена съставка на тогавашната интелигенция в емиграция. Бончев съвсем малък напуска родния си град Панагюрище и се заселва в Русия. Там учи, там работи, там написва и публикува първите си литературнокритически статии. Руският обществен и литературен живот, българите, живеещи тук, оказват своето решаващо влияние върху младия литератор.

Книжовното наследство на Нешо Бончев, значението и мястото му в българската ли тература са добре изяснени. Принос за това имат изследванията на Недьо Горинов, Геор ги Марков, Петър Динеков, Георги Димов и др. Литературнокритическият очерк на Иван Сестримски за Нешо Бончев идва да отговори на нуждата от цялостен систематизиран труд върху живота и творчеството на възрожденския критик. Нешо Бончев е един от първите възрож денски дейци, който проявява истинско призвание, подготовка и качества за професионална критико-оценъчна дейност. Георги Марков го определя като културен деец, който свързва общественото и културното развитие на българите". Според него Нешо Бончев продължава онези насоки и принципи на литературната ни критика, които са вече заслуга на Бончев като литературен критик (Възрожденски писатели. С., 1962, с. 375). Изследванията на посочените литерату роведи засягат основни проблеми от критическата дейност на Н. Бончев или характери зират отделни съществени моменти при изя сняване на литературното му наследство, естетическите му и идейни позиции. Техните постановки стават верни ориентири за Ив. Сестримски и усилията му да създаде ця лостно самостоятелно проучване за Н. Бончев. Изследвачът е намерил свой път при изграждането на творческия му портрет. За първи път е използувана така богато ко респонденцията на Н. Бончев, най-вече с М. Дринов, за да се очертаят характерът и преживяванията му и да се осмислят първите му талантливи опити в областта на критиката. Като значителен книжовен труд се разглеж да и дипломната работа на Бончев. В първата част на литературнокритиче ския си очерк Сестримски изгражда нрав изградени от Л. Каравелов и П. Р. Славей ствено-психологическа характеристика на криков. Просветителските му възгледи не пре чат за тази близост с революционната емигрантска критика, тъй като той е прогресивна личност, хуманист и патриот. Просветителството му има демократична основа и се насочва към социални проблеми" (Лит. ми съл, 1958, кн. 6). Георги Димов обръща вни мание на факта, че Н. Бончев се разграничава от критиците революционни демократи, които изискват от литературата да подготви народа за националноосвободителната борба по това, че е „привърженик на изкуството, което има повече общоестетически, откол кото действено практически характер" (Бъл гарската литературна критика през Възраждането. С., 1965, с. 239). В идейния свят на Н. Бончев „демократично-реалистичните схващания за характер и значение на художествените и културни ценности се пре плитат с идеалистични възрения за обществе ното развитие, с религиозни предразсъдъци за битието на човека" (с. 232). Максимали стичните изисквания на Бончев по отноше ние на възрожденската ни литература според Георги Димов изхождат от верни естетически позиции и от стремежа да способству ва за създаването на строга и компетентна критика. Това безкомпромисно отношение Петър Динеков приема като опит да се постави развитието и върху здрави и правилни принципи и в това той вижда историческата 162 на неговата тика, проследява оформянето индивидуалност и интелект в родната среда, при тригодишното учителствуване в Панагюрище, в Русия, където учи и преподава. Сестримски невинаги спазва хронологиче ския принцип, когато привлича и осмисля биографичните факти. Често цитира писмата на възрожденския деец при изясняване основ ните моменти от неговия живот. Това му позволява и да анализира приятелството между Н. Бончев и М. Дринов, да търси измерения та на тяхната дружба, импулсите, които зареждат с енергия сродните им души. Ав торът подчертава плодотворното въздейст вие на М. Дринов - вече изтъкнат и фор миран учен-историк, върху Н. Бончев. „Мене ми се струва - пише изследвачът, - че без тази упорита приятелска настойчивост Нешо Бончев едва ли би написал двете си големи статии, едва ли би превел „Разбойници" и „Тарас Булба", с които той влезе в историята на българската литература и култура. Те са зрелите плодове на едно приятелство, никога непомрачено от сянката на каквото и да е недоразумение, покрита корист и недо верие" (с. 56). Ив. Сестримски дири отраже нието на това въздействие и в развитието на културния живот в България.