Виден

Българският народ се среща с Шекспир за първи път преди сто години, когато е била поставена на наша сцена Ромео и Жулиета. Оттогава неговото име и неговото творчество стават част от културното наследство и от българската културна действителност. Драматичните произведения на Шекспир се превеждат, поставят се на сцената, изучават се и се проучват. В началото за Шекспир са писали главно преводачите. Първата критическа статия за великия английски драматург е предговорът на И. П. Славейков към направения от него превод на Юлий Цезар (януари 1880 г.). Първи български изследовател е в известен смисъл Б. Райнов, който е превел дванадесет от Шекспировите драми и е на писал сравнително обширни уводи към всяка една от тях. Неговите преводи са придружени с многобройни бележки и обяснения. Друг един от ранните преводачи на Шекспир, Т. Ц. Трифонов, също пише уводи, в които дава оценка на съответните пиеси. Това са работи, в които се срещат някои наблюде- ния и мисли, но те са главно популяризаторски и подражателни.

Дистанция от половин век ни дели от времето, когато Христо Радевски първата си книга „Към партията извърши безпрецедентна демонстрация: с поетическо слово високо декларира кръвната си свързаност с партията на бъл гарските комунисти. У нас никой дотогава не беше правил това. Естетите от буржоазния лагер, чийто слух беше свикнал на „изтънчени“ слова, направиха иронична гримаса и мълчешком я отминаха: „болшевишка пропаганда"... А хората, от чието име говореше поетът, приеха поезията му като откровение. Лявата критика я отбеляза като новаторско явление. Георги Бакалов писа: „Радевски разрешава на практика въпроса за партийността на поезията. Именно това отношение неговата сбирка стои на по-горен етап от сбирката на Смирненски. Както някога ние възторжено поздравихме сбирката на Христо Смирненски „Да бъде ден!" като празник на улицата на пролетарската поезия, така днеска в стихосбирката на Христо Радевски „Към партията" ние с радост трябва да посочим най-високия пункт, до който в тоя момент е достигнала нашата пролетарска поезия." По-късно и Тодор Павлов високо оцени поезията на Радевски. За стихосбирката му „Пулс“ и Никола Вапцаров написа възторжен отзив. Времето е най-неподкупният съдник за художествените ценности и неговата B И дума е безапелационна. А половин столетие е достатъчен срок да се утвърди или отрече едно творческо дело, каквото е поезията на Христо Радевски. Историята по най-категоричен начин потвърди, че вярата в жизнената правда на комунистическия идеал, във великата мисия на партията не е била безплод на мечта, а реална перспектива. Затова стиховете на Радевски, посветени директно на партията, останаха да живеят в превратностите на времето. И трябва веднага да се каже, че те живеят не само защото са тематично партийни, а защото комунистическата мечта в тях е изразена със средствата на истинската поезия от един оригинален творец. Може би странно звучат на съвременния млад читател категоричните твърди тонове, в които почти не се долавя интимна, „дебеляновска“ нотка. Да, действително, в онова вълче време поетът е станал трибун на голямото народно чувство на признателност към партията, която ръководи революционната освободителна борба.

Герхард Геземан е сред представителните имена в немската славистика между двете световни войни, следва нейните научни принци пи и направления, като в известна степен спо деля и нейната историческа съдба в годините на Втората световна война. Роден на 16. ХІІ. 1888 г. в Лихтенберг, той завършва висше образование и през 1913 г. защищава в Кил кандидатска дисертация на тема, Магии за дъжд в Германия". Възможността да бъде учител в немската гимназия в Белград го отвежда в Сърбия, където обогатява началните си славистични познания, но поради започ налата Първа световна война е принуден да напусне страната. През 1920 г. защищава в Мюнхен при Ерих Бернекер хабилитационен труд върху открития в 1913 г. Ерлангенски ръ копис" със стари южнославянски (сръбски, хърватски и български) народни песни, две години по-късно бива избран за извънреден професор в Немския университет в Прага, където от следващата година работи като ре довен професор. До 1944 г., когато е пенсио ниран, той ръководи Катедрата по славянски езици и литератури, написва и обнародва различни по стойност изследвания върху руската июжнославянските литератури, провежда две анкети за българския фолклор (1931-1932) и оттогава насам се изявява все по-активно като българист, разширявайки своите творче ски лични връзки с български учени, писатели икултурни дейци. Приет еза дописен член на Сьюза на българските писатели (1939), а в края на този период (1943), обнародва най-зна чителното си балканистично изследване „Не roische Lebensform. Zur Literatur und Wesenkunde der balkanischen Patriarhalitat". Послед ната му българистична публикация (вероят но от 1942 г.) представлява антологията „Siebenundzwanig Lieder des bulgarischen Volkes" (Седемдесет и две български народни песни"). Преживял разгрома на фашистка Германия и запалената от нея Втора световна война, славистът е заставен да напусне Прага, завръща се в Германия и умира на 31 март 1948 г. в Обербайерн 1W. E. Mühlmann. Zum Gedächtnis Gerhard Gesemanns.- Zeitschrift für slavische Philologie. B. XХII, 1954, S. 240-243. 124 Волфганг Геземан, негов син и приемник на българистичните му интереси, един от найизявените днес българисти във Федерална република Германия, издаде в два обемни тома голяма част от славистичното наследство на своя баща. В това представително издание са поместени общо 62 изследвания: седем от тях са посветени изцяло на руската класическа литература, 15 - на южнославянския фолклор, 24 засягат отделни аспекти на балканистичната културна социология (в сравнителен и национално обособен план), 10 разглеждат въ проси на българската и сръбската литература, докато останалите шест студии са тематично твърде разнородни и нямат обединяваща ги проблемна или концептуална рамка. Освен кандидатската дисертация на абсолвента Ге земан „Магии за дъжд в Германия", тук са включени още проучванията „Фолклор и ли тературна история", „Едно е нужно“, „Поглед назад и перспективи“, „Университет и средно училище или славистика без тил“, „Същност на Запада и същност на Изтока".

В уводните думи към мемоарната си книга „Среща с миналото" (1977) акад. Г. Цанев пише: И сега, като пристъпвам към моите спомени, аз изпитвам известна боязън. Мъчно е да се върнеш повече от 75 години назад." Такава боязън в известен смисъл изпитвам и аз, когато сядам да хвърля един, макар и бегъл ретроспективен поглед на литературното дело на нашия юбиляр, който тези дни завършва деветото си десетилетие. Защото, да се просле ди пътят, изминат от доайена на съвременната ни литературна история и критика - това означава фактически да се очертае панорамата на литературния ни живот в продължение на седем десетилетия - от началото на 20-те години та чак до най-ново време. Един не само твърде продължителен период от националната ни история, но и наситен със съдбовни събития, изменили битието на народа ни, период, изпълнен с обществено-политически, социалнофилософски, културно-естетически процеси и явления, които извисяват националната ни научна и художествена мисъл на учудващи висоти. Задачата се услож нява и от факта, че Г. Цанев е бил не само непосредствен свидетел на цялото това бурно развитие, но е и участвувал най-активно в литературния живот на времето, прокарал е дълбоки бразди в него, преминавайки през немалко изпитания. Влюбен в литературата още от младежки години, неизменно общувал с нея и при най-неизгодни обстоятелства, дори и в окопите на фронта по време на Първата световна война, разкрила му много сурови истини, обвеян от идеите на Великата октомврийска социалистическа революция, бъдещият бележит литературен историк и критик ще остане и един от първите, който ще види обоснове социално-класовите и идейно-художествените качества на първия възторжен певец на тая революция - Христо Смирненски. И Другарувал с поета години наред, участвувал заедно с него в събрания и митинги на партията,следял отблизо неговите творби в стихове и проза, когато през 1922 г. излиза стихосбирката „Да бъде ден", Цанев ще и посвети възторжена рецензия, за да продължи и по-късно да утвърждава все така проникновено поезията на пролетарския поет. „Рецензията ми за ..Да бъде ден!" излезе във в. „Младеж", орган на Комсомола, на 12 март 1922 г. Това бе първата ми критическа работа - с нея влязох активно в литературния живот. Тя се появи почти едновременно със статията на Георги Бакалов „Червените ескадрони" (в. „Народна армия", 11 март 1922) - моята в неделя сутринта, Бакаловата в събота вечерта. Това бяха изобщо първите статии за Христо Смирненски" - споделя по-късно критикът.