Апокрифна

След класическия труд на Йордан Иванов „Богомилски книги и легенди" апокрифната проблематика у нас се асоциира с върхови моменти от родната ни култура. По тази причи на у нас погледът на изследователя неизменно се отклонява от следенето на генеалогията на апокрифите в първоодейските им и гръ ко-християнските варианти, за да се вдълбо чи в стихията на родната ни култура. И. Иванов се занимава изключително с богомилските моменти в познатите у нас апокрифи, Ем. Георгиев озаглави своя обзор „Литература на изострени борби в средновековна България" иотново постави акцент върху социално протестната им същност. Донка Петканова в новата си книга „Апокрифна литература и фолклор" също така тръгна от първоюдейската художествена природа на апокрифа, за да стигне до творчеството на презвитер Еремия и тематичните цикли в народната приказка и песен с народно-социалната им осмисленост. В трудовете на бъл гарските изследователи генеалогичното изу чаване отстъпва на втори план, за да се застъпи развитието им на родна почва и да се обхва не широката вълна на вливането им в народната култура. В такъв смисъл в своето моно- графично изследване Д. Петканова не отстъпва от традицията и извървява пътя от първоюдейските апокрифи до българската народноприказна легенда. Още в началото трябва да се отбележи, че книгата представлява докторска дисертация, която за изданието е доближена до подготовката на широката публика - на места осезателно есъкратена, а научният апарат опростен. Съобразяването с читателя не езасегнало съдържателната цялост, монографичния вид, научното отношение и общата концепция са запазени. 134 После дователността на анализа и отношението към материала са определени до го ляма степен от изискванията на типологичес кия подход. Търсенето на фолклорните ко рени и художествената специфика на апокриФа еизисквало пространствено-временно разпростиране от библейските царе до ХІХ в. и от древна Юдея и Етиопия до северните европейски брегове. Но тази почти неогра ничена двумерна перспектива е вкарана в границите на българската проблематика и изследването, след кратък увод, започва с разглеждане на Индекса на забранените книги като свидетелство за проникване на апокрифната книжнина в средновековна България. Извороведската стойност на т. нар. Погодинов и Киприанов индекс (преписи от български индекси, изброяващи познатите апокриф ни произведения, съответно от XI и XIV в.) се приема като основа за очертаване състоя нието на апокрифното многообразие у нас. В забележка на с. 27-28 са посочени и невклю чените в индексите апокрифни творби, като Тивериадското море, Български апокрифен летопис, Видение на пророк Исайя за послед ните години и др., които в голямата си част представляват оригинални български произ ведения. Нерегистрираните в индексите произведения се посочват за пръв път, но фактът е оставен без коментар. Подходът при изуча ване на апокрифите да се тръгва от индекси те е методологически плодотворен - анализът им ще позволи да се очертае хронологическата последователност на проникването и актуализацията на апокрифния фонд.