Донка

В новата си книга Д. Петканова-Тотева разглежда сравнително слабо про- учени въпроси от историята на българската литература до XVIII в. Някои от студиите са посветени на по-общи проблеми, а други имат характер на конкретни исто- рико-литературни изследвания. Но и в едните, и в другите проличава концеп цията на авторката за цялостния процес на литературното ни развитие от IX до XVIII в., търсят се основните закономерности и непрекъснатостта на това разви тие. Книгата се открива с една статия, имаща по-скоро есеистичен характер - „Старо- българският писател и книгата“. С добре подбрани примери авторката разкрива отношението на средновековния книжовник към неговия труд, убеждението му в об- ществената значимост на книгата и ней ното трайно значение. 156 Първият цикъл студии е посветен на проблема за отношенията между фолк лора и литературата в Средновековието. На предно място е изнесен въпросът за различията и сходствата между народно и литературно творчество през тази епоха. Различията са разгледани в няколко точки: мирогледните позиции, съдържа нието и жанровите форми; стилистиката; темпото и характерът на исторического развитие; спецификата на творческия про цес и разпространението; средата на съз даване и битуване. Авторката избягва опростяването на явленията - подчертани са някои типологични сходства, съпът ствуващи тези различия. Изхождайки от позицията, че фолклорът и литературата са две страни от духовната култура на народността, Д. Петканова-Тотева се спира на по-слабо изследвания въпрос за тяхната близост. Посочено е влиянието на народни исторически предания върху старобългарски литературни творби (Народното житие на Иван Рилски, Солунската ле генда, Българският апокрифен летопис). Обратното влияние - на литературата върху фолклора - е разгледано на базата на апокрифите и повествователната ли тература. Особено внимание заслужава тази част от студията, в която се проследява съще ствуващата „вътрешна близост, родстве ност и начина на художествено пресъзда ване" (с. 28). Изтъкната е близостта по отношение изображението на човека - липсата на характер, еднолинейното изображение, създаването на образи-образци, липсата на индивидуализация, наличието на общи места в различни произведения от различни епохи. Този въпрос е от изклю чителна важност и заслужава обстойно изследване, което, разбира се, е извън задачите на разглежданата студия. Въз ражения буди само една констатация: Целта е не правдивото и многопосочно изображение на човека, а изразът на идеи, схващания и норми на поведение" (с. 29). Отричането на правдивост в средновеков ното (литературно и фолклорно) изобра жение на човека изкуствено обеднява художественото творчество на епохата, неза служено подценява неговите естетически особености. Средновековното изкуство е правдиво, но по своему, съобразено със спе цификата на епохата, която го е създала и на която то служи. Към неговата худо жествена правда трябва да пристъпваме със съответните критерии, а не да пренасяме механично изискванията, които предявяваме към класическото или съвре менното изкуство.

След класическия труд на Йордан Иванов „Богомилски книги и легенди" апокрифната проблематика у нас се асоциира с върхови моменти от родната ни култура. По тази причи на у нас погледът на изследователя неизменно се отклонява от следенето на генеалогията на апокрифите в първоодейските им и гръ ко-християнските варианти, за да се вдълбо чи в стихията на родната ни култура. И. Иванов се занимава изключително с богомилските моменти в познатите у нас апокрифи, Ем. Георгиев озаглави своя обзор „Литература на изострени борби в средновековна България" иотново постави акцент върху социално протестната им същност. Донка Петканова в новата си книга „Апокрифна литература и фолклор" също така тръгна от първоюдейската художествена природа на апокрифа, за да стигне до творчеството на презвитер Еремия и тематичните цикли в народната приказка и песен с народно-социалната им осмисленост. В трудовете на бъл гарските изследователи генеалогичното изу чаване отстъпва на втори план, за да се застъпи развитието им на родна почва и да се обхва не широката вълна на вливането им в народната култура. В такъв смисъл в своето моно- графично изследване Д. Петканова не отстъпва от традицията и извървява пътя от първоюдейските апокрифи до българската народноприказна легенда. Още в началото трябва да се отбележи, че книгата представлява докторска дисертация, която за изданието е доближена до подготовката на широката публика - на места осезателно есъкратена, а научният апарат опростен. Съобразяването с читателя не езасегнало съдържателната цялост, монографичния вид, научното отношение и общата концепция са запазени. 134 После дователността на анализа и отношението към материала са определени до го ляма степен от изискванията на типологичес кия подход. Търсенето на фолклорните ко рени и художествената специфика на апокриФа еизисквало пространствено-временно разпростиране от библейските царе до ХІХ в. и от древна Юдея и Етиопия до северните европейски брегове. Но тази почти неогра ничена двумерна перспектива е вкарана в границите на българската проблематика и изследването, след кратък увод, започва с разглеждане на Индекса на забранените книги като свидетелство за проникване на апокрифната книжнина в средновековна България. Извороведската стойност на т. нар. Погодинов и Киприанов индекс (преписи от български индекси, изброяващи познатите апокриф ни произведения, съответно от XI и XIV в.) се приема като основа за очертаване състоя нието на апокрифното многообразие у нас. В забележка на с. 27-28 са посочени и невклю чените в индексите апокрифни творби, като Тивериадското море, Български апокрифен летопис, Видение на пророк Исайя за послед ните години и др., които в голямата си част представляват оригинални български произ ведения. Нерегистрираните в индексите произведения се посочват за пръв път, но фактът е оставен без коментар. Подходът при изуча ване на апокрифите да се тръгва от индекси те е методологически плодотворен - анализът им ще позволи да се очертае хронологическата последователност на проникването и актуализацията на апокрифния фонд.