Хилядолетна литература от Донка Петканова-Тотева

В новата си книга Д. Петканова-Тотева разглежда сравнително слабо про- учени въпроси от историята на българската литература до XVIII в. Някои от студиите са посветени на по-общи проблеми, а други имат характер на конкретни исто- рико-литературни изследвания. Но и в едните, и в другите проличава концеп цията на авторката за цялостния процес на литературното ни развитие от IX до XVIII в., търсят се основните закономерности и непрекъснатостта на това разви тие. Книгата се открива с една статия, имаща по-скоро есеистичен характер - „Старо- българският писател и книгата“. С добре подбрани примери авторката разкрива отношението на средновековния книжовник към неговия труд, убеждението му в об- ществената значимост на книгата и ней ното трайно значение. 156 Първият цикъл студии е посветен на проблема за отношенията между фолк лора и литературата в Средновековието. На предно място е изнесен въпросът за различията и сходствата между народно и литературно творчество през тази епоха. Различията са разгледани в няколко точки: мирогледните позиции, съдържа нието и жанровите форми; стилистиката; темпото и характерът на исторического развитие; спецификата на творческия про цес и разпространението; средата на съз даване и битуване. Авторката избягва опростяването на явленията - подчертани са някои типологични сходства, съпът ствуващи тези различия. Изхождайки от позицията, че фолклорът и литературата са две страни от духовната култура на народността, Д. Петканова-Тотева се спира на по-слабо изследвания въпрос за тяхната близост. Посочено е влиянието на народни исторически предания върху старобългарски литературни творби (Народното житие на Иван Рилски, Солунската ле генда, Българският апокрифен летопис). Обратното влияние - на литературата върху фолклора - е разгледано на базата на апокрифите и повествователната ли тература. Особено внимание заслужава тази част от студията, в която се проследява съще ствуващата „вътрешна близост, родстве ност и начина на художествено пресъзда ване" (с. 28). Изтъкната е близостта по отношение изображението на човека - липсата на характер, еднолинейното изображение, създаването на образи-образци, липсата на индивидуализация, наличието на общи места в различни произведения от различни епохи. Този въпрос е от изклю чителна важност и заслужава обстойно изследване, което, разбира се, е извън задачите на разглежданата студия. Въз ражения буди само една констатация: Целта е не правдивото и многопосочно изображение на човека, а изразът на идеи, схващания и норми на поведение" (с. 29). Отричането на правдивост в средновеков ното (литературно и фолклорно) изобра жение на човека изкуствено обеднява художественото творчество на епохата, неза служено подценява неговите естетически особености. Средновековното изкуство е правдиво, но по своему, съобразено със спе цификата на епохата, която го е създала и на която то служи. Към неговата худо жествена правда трябва да пристъпваме със съответните критерии, а не да пренасяме механично изискванията, които предявяваме към класическото или съвре менното изкуство.