Красимир Станчев

Литературата на българите-католици все още принадлежи към недостатъчно проучените явления от нашето културно наследство. Не е приведен известност всичкият запазен материал въпреки заслугите в това отношение на Л. Милетича и В. Чапликов. В научните изследвания и общите курсове по история на българската литература на по-голяма популярност се радват само сборникът „Абагар“ и неговият автор Филип Станиславович. 3 В общоисторически аспект проникването и разпространението на католицизма у нае също е било обект само на едно по-значително изследване. Няма единство и в употребата на термините „българи-католици“ и „павликяни“. Първият термин е по-обобщаващ и включва дейността на всички българи от католическо вероизповедание. Тук запазвам втория за означаване на българитекатолици от Пловдивско, сред които литературният живот е бил най-развит и които действително са наследници на стари павликянски и богомилски традиции. В по-ново време са дадени някои общи насоки за бъдещи изследвания. П. Динеков например отбелязва, че произведенията на българо-католиче ската литература „представят известен интерес с оглед на зараждането на жанровете и на изграждането на понятията за художественост от съвременно гледище". А Ем. Георгиев сочи културната и книжовна дейност на българитекатолици като една от сферите, в които се проявява българският Предренесанс и които „в по-голяма или по-малка степен излизат извън границите на средновековното предание" НОВ Разработването на тези плодоносни насоки би ни позволило да навлезем от нова гледна точка в интересния и все още недобре изяснен кръг от въпроси около генезиса на нашата възрожденска литература.

Съвременните български учени прист ват към широко изследване на старата ни литература. Черпейки от богатия опит на изтъкнати съветски литературоведи като В. П. Адрианова-Перетц, С. Д. Лихачов и дру ги, те излязоха от тесния кръг на историко-филологическото проучване и вече се появяват работи, в които на средновековната ни ли тература се гледа като на художествено твор чество. Същевременно продължават усилията за издирване на нов фактически материал, за неговото систематизиране и издаване. Научната дейност на проф. Б. Ст. Ангелов сполучливо обединява тези две насо ки. Плод на неговия неуморен труд са редица извороведчески публикации: „Из старата бъл гарска, руска и сръбска литература" (кн. 1, 1958; кн. II, 1967), „Съвременници на Пайсий" (ч. 1, 1963; ч. II, 1964), поредицата „Ста ри славянски текстове", печатана в Изве стия на Института за литература, и др. Благодарение на него много автори и произведе ния бяха въведени в научно обръщение. Но той не остана само при факта и неговото ко ментиране. Появиха се негови обобщаващи трудове върху ранната възрожденска лите ратура и върху руско-българските книжовни връзки през Средновековието: „В зората на българската възрожденска литература" (1969), „Из историята на руско-българските литературни връзки" (1972). В новата му книга от студии и статии се разглеждат редица общи и конкретни въпроси на средновековната българска литература. Проблемите на историческата поетика са сред най-актуалните в съвременното литературознание. Единствено правилният подход към литературата на отдалечените от нас епохи е да се изяснят първо естетическите концепции на нейните създатели и читатели (слушатели). Ето защо радва фактът, че новата книга на Б. Ст. Ангелов се открива със статия, посветена на въпросите на художе ствеността, поетиката и литературната теория в старобългарската литература. Още в началото се дава методологическа постановка на проблема и се изтъква незаслуженото му подценяване в досегашните изследвания. Авторът се спира конкретно върху превода на съчинението на Георги Хировоск за поетическите фигури, посочвайки закономерността на появата му в епохата на нар Симеон, когато се формира стилистичната система на старобългарската литература. Ползувайки се от дългогодишната си работа с изворите, Б. Ст. Ангелов привежда изказвания и литературоведски термини от съчине нията на Йоан Екзарх, Патриарх Евтимий, Владислав Граматик, преписвачи на кни жовни творби. По този начин се очертава съзнанието на средновековните творци за спецификата на художествената реч и книжовния труд, схващанията им за жанровете, за ползата от книгите и т.н.

В новата си книга Д. Петканова-Тотева разглежда сравнително слабо про- учени въпроси от историята на българската литература до XVIII в. Някои от студиите са посветени на по-общи проблеми, а други имат характер на конкретни исто- рико-литературни изследвания. Но и в едните, и в другите проличава концеп цията на авторката за цялостния процес на литературното ни развитие от IX до XVIII в., търсят се основните закономерности и непрекъснатостта на това разви тие. Книгата се открива с една статия, имаща по-скоро есеистичен характер - „Старо- българският писател и книгата“. С добре подбрани примери авторката разкрива отношението на средновековния книжовник към неговия труд, убеждението му в об- ществената значимост на книгата и ней ното трайно значение. 156 Първият цикъл студии е посветен на проблема за отношенията между фолк лора и литературата в Средновековието. На предно място е изнесен въпросът за различията и сходствата между народно и литературно творчество през тази епоха. Различията са разгледани в няколко точки: мирогледните позиции, съдържа нието и жанровите форми; стилистиката; темпото и характерът на исторического развитие; спецификата на творческия про цес и разпространението; средата на съз даване и битуване. Авторката избягва опростяването на явленията - подчертани са някои типологични сходства, съпът ствуващи тези различия. Изхождайки от позицията, че фолклорът и литературата са две страни от духовната култура на народността, Д. Петканова-Тотева се спира на по-слабо изследвания въпрос за тяхната близост. Посочено е влиянието на народни исторически предания върху старобългарски литературни творби (Народното житие на Иван Рилски, Солунската ле генда, Българският апокрифен летопис). Обратното влияние - на литературата върху фолклора - е разгледано на базата на апокрифите и повествователната ли тература. Особено внимание заслужава тази част от студията, в която се проследява съще ствуващата „вътрешна близост, родстве ност и начина на художествено пресъзда ване" (с. 28). Изтъкната е близостта по отношение изображението на човека - липсата на характер, еднолинейното изображение, създаването на образи-образци, липсата на индивидуализация, наличието на общи места в различни произведения от различни епохи. Този въпрос е от изклю чителна важност и заслужава обстойно изследване, което, разбира се, е извън задачите на разглежданата студия. Въз ражения буди само една констатация: Целта е не правдивото и многопосочно изображение на човека, а изразът на идеи, схващания и норми на поведение" (с. 29). Отричането на правдивост в средновеков ното (литературно и фолклорно) изобра жение на човека изкуствено обеднява художественото творчество на епохата, неза служено подценява неговите естетически особености. Средновековното изкуство е правдиво, но по своему, съобразено със спе цификата на епохата, която го е създала и на която то служи. Към неговата худо жествена правда трябва да пристъпваме със съответните критерии, а не да пренасяме механично изискванията, които предявяваме към класическото или съвре менното изкуство.

здаването на сборници с публикувани работи, особено когато техният автор не е вече между живите, обикновено е израз преди всичко на почит към учения и цели по-ясното изтъкване на неговите схващания по един или друг научен проблем. Без да подценяваме тази страна - тъй като Варвара Павловна Адрианова-Пе ретц (1888-1972) действително си спечели огромен авторитет сред съветската и све товната научна общественост, - трябва веднага да изтъкнем, че разглежданият сборник далеч надхвърля рамките и значението на едно мемориално издание. Събраните в него студии и статии и до Днес не са загубили нищо от свежестта на новите научни идеи, които извършиха прелом в методологията и методиката на подхода към взаимоотношенията между фолклор и литература в Средновековието. Печатани в периода 1949-1959 г. (с изключение на статията „К истории русской пословицы", публикувана през 1934 г.), събраните в сборника работи са посветени на взаимоотношенията между средновековната руска литература и фолклора. Но теоретичните обобщения, до които достига авторката, надхвърлят националната проблематика и имат принципно значение. Особен интерес в това отношение будят първата статия - Древ нерусская литература и фольклор (к постановке проблемы)" и студията „Историческая литература XI - начала XV века и народная поэзия". В следващите ги конкретни изследвания детайлно се доразвиват и илюстрират с ярки примери основ ните идеи, залегнали в тях.

Да се говори за средновековното художествено творчество, като се излиза само от нашите съвременни разбирания за художественост и за творчество, значи да се говори за нещо, което не съществува. Не съвсем ясният и за нас термин „художественост“ произлиза от старобългарското съществително хоудожьство (гръцкото n téryn), което означава занаят, изкуство в смисъл на умение. А що се отнася до термина „творчество“, той, както отбелязват изследователите, започва да се свързва с човешката дейност едва от Ренесанса насам. През Средновековието способността да твори се счита за неотменим атрибут на бога. В пролога на своя Шестоднев Йоан Екзарх пише, че хората „вешін ты събиратие готовы образы творять" за разлика от бога, който наистина твори, защото създава от нищото: „а творыць велнкын ин съсада требоують, ин вешн". Следователно за Средновековието словосъчетанието „художествено творчество" би се явило недомислие, тъй като едната му съставка се отнася до човешкия майсторлък, а другата - до способността на трансцендентното божество да твори. B Естествено, ако пък излизаме само от средновековните понятия, би трябвало да застанем на позициите на теологията и в най-добрия случай по думите на С. С. Аверинцев да пишем „за какого-то неведомого мыслителя этой эпохи трактат, который он почему-то упустил написать вовремя "3. И в единия, и другия случай едностранчивата постановка на въпроса е логически погрешна, а оттам и получените изводи биха били неверни. Остава един единствен път, все по-често сочен от изследователите - да се води диалог между понятийните системи на нашето време и Средновековието, неизбежната модернизация на проблема при съвременния научен анализ да се неутрализира (поне отчасти), като постоянно се държи сметка за неговите измерения в собствената му епоха. 1 Вж. Е. Раnofsky. Idea. II Aufl. Berlin, 1960; С. С. Аверинцев. Золото в системе символов ранневизантийской культуры. - Във: Византия. Южные славяне и древняя Русь. Западная Европа. Сборник статей в честь В. Н. Лазарева. М., 1973, с. 44. 2 По изд. на R. Aitzetmüller. Das Hexaemeron des Exarchen Johanes. T. I. Graz, 1958, S. 7-9. 3 С. С. Аверинцев. Предварительные заметки к изучению средневековой эстетики. - В: Древнерусское искусство. Зарубежные связи. М., 1975, с. 397. *** Съвременната теория на литературата свързва понятието „художественост (като специфичност, а не в смисъл на качество) с понятието „образност“, с образ ното мислене. И тук именно могат да се потърсят допирни точки с теоретическите постановки на Средновековието, тъй като категорията „образ" заема централно място в концепциите на редица средновековни мислители. И пак се налага една уговорка. Естетиката като самостоятелна философска дисциплина се оформя едва в новото време и Средновековието (както и античността) явно е преживя вало някак не само без термина, но, както справедливо отбелязва и С. С. Аверинцев,а и без самото понятие „естетика". Това, което ние бихме нарекли естетически възгледи, е имплицирано в общофилософските схващания на Средновековието и най-често е свързано с теорията на познанието (гносеологията). В този факт намира отражение една от основните особености на средновековното мислене - неговата ориентираност повече към принципите на образното, отколкото на логическото познание. 5

Българската литературна историография, привлечена от блясъка на двата периода на разцвет на средновековната българска литература (IX-X и XIV в.), все още остава длъжница на по-, скромните", не така богати на ярки имена периоди: византийското роб ство и особено периода от края на XII до началото на XIV в. Вторият период, който за краткост обикновено се обединява под названието „литература на тринадесетото столетие", в общите курсове по история на старобългарската литература се отминава с една обобщителна глава, в която се говори за съживяването на литературния живот след византийското владичество, споменават се имената на неколцина преписвачи на богослужебни книги, изреждат се заглавията и се прави кратка характеристика на няколко по-значителни сборника (напр. Берлинския) и малко повече се задържа вниманието на 2-3 оригинални произведения (Разказа за възстановяването на българската патриаршия, Разказа за зографските мъченици). В отделни лекции, статии и пр. се еизтъквало, че литературата на XIII столетие подготвя втория разцвет на българската книжнина и култура през XIV в. (втората му половина), но по-концептивно очертаване на мястото му в литературния процес не намираме. Поради това новата книга на проф. Емил Геор гиев, посветена изцяло на този слабопроучен век от нашата литературна история, още със самото си заглавие привлича вниманието както на специалистите, така и на по-широк кръг от почитатели на нашата средновековна словесност. И все пак тя е предназначена на първо място за специалистите и това ни задължава да я разглеждаме от съответния зрителен ъгъл. След един кратък увод, изясняващ мястото на двете части на настоящата книга (излязлата и предстоящата) в цялостната поредица от изследвания на автора, поставил си задачата да обхване целия развой 1 Вж. П. Динеков. Стара българска литература. Ч. ІІ. С., 1953; История на българската литература в 4 тома. Т. І. С., БАН, 1962. 120 на средновековната българска литература, идва встъплението към разглеждания том. Авторът очертава в едри щрихи характера на епохата, след което изтъква, че обект на нашето литературно-историческо изследване" са „големите истини за хората и живота, за борбите и развитието, за писателите и книгите от миналото" (с. 14). Първият раздел е онасловен „Държавнополитическото строителство в литературата на XIII век“. Авторът съвсем уместно се спира на документалната - а в Среднове ковието тя винаги е художествено-документална - литература на епохата, която досега не е била предмет на по-обстоен анализ от литературоведска гледна точка, макар мимоходом да е била отбелязвана необходимостта от включването и в литературната история. Разгледани са преписката на цар Калоян с папа Инокентий III, Бориловият синодик, някои надписи и грамоти. Отделни подглави са посветени на Яков Светослав и книжовника Йоан Драгослав, както и на Димитър Хоматиан. Дадена е достатъчно пълна - по отношение на обхват на мате риала - картина на този раздел от книжовния живот през XIII в. Очертани са образите на Калоян, Иван Асен II и други държавни мъже, посегнали към перото в името на укрепването на освободената от чуждо вла дичество държава. Изтъкнато е повишеното самочувствие на някои висши сановници (севастократор Калоян, Яков Светослав), отразено в лаконичния, но красноречив език на такива кратки жанрове като ктиторския надпис и писмото. И ако можем да съжа ляваме за нещо, то е, че авторът не се е спрял повече на стиловите особености на тази литература, на литературното“ в документа, на жанровите канони, които присъствуват и тук, както и в цялата средновековна лите ратура. А това би било интересно, тъй като би ни дало възможност да проследим как по-късно от документалната литература ня кои стилистични клишета проникват и в художествената (напр. преписката между цар Петър и Иван Рилски в Евтимиевото житие на рилския светец).

Едно от най-интересните явления в развитието на българската култура през XVII—XVIII в. е литературата на българите-католици. Сравнително ограниче на по обем и без пряко влияние върху цялостния литературен процес, тя е съ щевременно един важен симптом за пътищата на българското духовно развитие в навечерието на Възраждането. Чрез католическата литература се извър шва по думите на П. Динеков първият по-значителен „пробив към европейския свят" [9, 15], появяват се барокови елементи в развитието на българската литература и изобщо се прави опит за излизане от рамките на културата на средновековната гръко-славянска общност и за приобщаване към европейското литературно развитие. Поради това изследването на българо-католическата литература е от значение не само за изясняване на собственото и развитие и на отношението й към цялостния литературен процес в България през XVII—XVIII в., но и за очертаване на основните развойни тенденции на българската литература при прехода от Средновековието към новото време. До XVII в. българската литература е средновековна по тип. При своето възникване през IX в. тя възприема ред елементи, характерни за византийския културен модел, в който важна съставка е трансформационно усвоената антична традиция и непрекъснатият интерес към античността - разбира се, в рамките на приемливото за източнохристиянската доктрина. На това се дължат и редица хуманистични елементи в литературата на Симеоновия Златен век, както и рационалистическите проблясъци в знанието от това време. През втората половина на XIV в. българската литература достига върха на своето средновековно развитие. Разцветът на феодалната култура от онова време е свързан както с относително пълното развитие на феодалните отношения в България през XIIIXIV в., така и със състоянието на византийско-славянската културна общност, която през XIV и началото на XV в. се изявява в най-чистия си вид [срв. 4, II, 271]. Най-ярка проява на тази кулминационна точка в развитието на българската средновековна литература е дейността на Евтимиевата школа, разпростряла се и извън пределите на България.

Трудно е в една кратка рецензия да се представи сборник, включващ 31 доклада на изтъкнати специалисти по кирило-методиевистика и старобългаристика. Опасността да се получи не рецензия, а анотирана библиография е почти неизбежна. От друга страна, задачата е съблазнителна, тъй като позволява да се уловят Някои основни тенденции в съвременната научна трактовка на епохалното дело на Солунските братя. Воден именно от тази съблазън, ще се опитам да акцентирам не толкова върху достиженията на отделните доклади, колкото върху главните насоки на научното дирене, очертани в сборника. Впрочем такава задача - но върху много по-широк материал - си поставя и първият поместен в сборника доклад на акад. Емил Георгиев „Състояние на научната проблематика по кирило-методиевистика към 1150-годишнината от рожде нието на Константин-Кирил Философ" (на френски език). Той своевременно стана достояние на нашата публика, поради което няма да се спирам подробно върху него. Тряб ва обаче да се отбележи, че ред от засег натите в него проблеми все още очакват своето задълбочено изследване - както недоизяснените, така и тези, по които същест вува на пръв поглед яснота, но тази яснота често се оказва измамна. За илюстрация на последната мисъл могат да послужат двата доклада в сборника, свързани с изворите за делото на Кирил и Методий. Едва ли има по-познат и по-проучван старобългарски литературен паметник от Пространното житие на Кирил. И същевременно едва ли ще епогрешно, ако се каже, че и до днес ПЖК си остава неизследвано като художествено произведе ние - а това има отношение и към използуването му като исторически извор. Докладът на преждевременно починалия великолепен италиански славист Анджело Данти 1 Е. Георгиев. Состояние КириллоМефодиевской научной проблематики в канун 1150-летней годовщины рождения Константина-Кирилла Философа. - Старобългаристика, I (1977), № 2. „Духовният път на един светец: от мъдростта към познанието (Бележки върху глава Ш от Житието на Константин)" е един бле стящ опит именно за задълбочен литерату роведски анализ на творбата (демонстриран само върху част от нея). В процеса на този анализ авторът използува един богат културно-исторически, библеистичен и чисто литературоведски инструментариум и със за видна ерудиция разкрива дълбокия смисъл на алегоричните епизоди в III глава на ПЖК за строежа на цялото произведение, за разбиране на символично-митологичния модел, по който се изгражда житийната биография на Кирил. Предложеният модел (схема) на композицията на глава ШІ на ПЖК (с. 54) разкрива както майсторството на автора на житието, разгърнал тази алегорична глава в една йерархична троична композиция (3х3), така и виртуозната прецизност на анализатора, който е разкрил в детайли струк турата на творбата. Ученичката на А. Данти - Алда Джам белука-Коссова - в своя доклад „Руската преправка на „Сказание за буквите" от Черноризец Храбър“ ни отвежда към друга слабо проучена страна на изворите за делото на Кирил и Методий - текстологическата. Установеното наличие на руска преправка на Храбровата творба ясно показва, че изследователските усилия не бива да се огра ничават само с издирването и обнародването на нови преписи (колкото и важна и безусловно необходима да е тази дейност), а трябва да се насочат и към критичен текстологически анализ на ръкописната традиция, който да разкрие реалните форми на битуване на една творба в средните векове. Впрочем в този доклад А. Коссова изнася част от цялостната си текстологическа работа върху Храбровото съчинение, която вече е в ръцете на читателите.