Книжка-4

1975, Книжка 4 - Съдържание

В онова тежко време - след 9 юни 1923 г. - най-активната фигура в нашата марксическа критика беше Георги Бакалов. След Първата световна война той имаше зад гърба си вече дългогодишна дейност като литературен критик, пре водач, издател, просветител на работническата класа и редактор на многобройни вестници и списания. Още вв края на 1920 г. той беше напуснал лявата широко социалистическа група на Роман Аврамов и беше влязъл в редовете на комунистическата партия. С богатия си опит, натрупан през трите десетилетия на своята дейност, Бакалов, който беше посрещнал Октомврийската революция възторжено, навлезе с нов ентусиазъм в обществения и литературен живот в началото на 20-те години. В разбушувалото се море на новата епоха неговият кораб плуваше с пълна пара. Активен сътрудник на комунистическия печат, той всяка година редактираше издавания на 2 юни от партията „Ботев лист“, в който поместваше и мои статии. Между нас, младите тогава литератори, Бакалов се ползуваше с голям авторитет. Неговата реч, която лесно се възпламеняваше, неговият находчив ум и бистра, жива, бих казал пластична мисъл, неговите огромни знания ни покоряваха и увличаха. Той обичаше да говори за руската литература, която познаваше отлично, превеждаше от нея и я популяризираше у нас. При всички юбилейни дати на руски писатели той публикуваше обширни статии за тях. Всеки момент той беше готов да изнесе беседа, да държи възторжена реч за кой да е от големите руски автори - без всякакви бележки дори. Разказваше анекдоти из живота им и цитираше наизуст техни произведения. Популяризирането на руската класическа, а после и на руската съветска литература е една от найголемите заслуги на Георги Бакалов. От руските писатели особено близък до сърцето му беше Некрасов (найлюбимия" му поет). В 1921 г. той преведе сборника „Под знамето на Пролеткулта" - със статия от В. Полянски и А. Луначарски. Бакалов беше страстен, извънредно находчив и остроумен полемист. Особено значение имат в ония години полемичните му статии по въпросите на пролетарската поезия (против вулгаризатора Ив. Г.). Опитен организатор, смел, талантлив публицист, Георги Бакалов умееше да работи при всички обстоятелства - и при най-тежките можеше да намери форма да каже своята дума като комунист. Неговата активна и борческа натура не го оставяше никога да чака „по-благоприятно време".

Свързано ли е творчеството на Й. Йовков с българския фолклор? Всеки без колебание би отговорил „да“. Така отговарят и литературоведите. Логично следва въпросът „как". На него обикновеният читател сам не би могъл точно да отговори, а литературната наука още не е предложила цялостен отговор. Ако нещо енаправено, то засяга само някои от по-частните проблеми, обединявани от този въпрос, а именно: „какво“, „колко“, „къде“, „доколко“, „защо“, „с какъв ефект". *** Българската литературна история разполага с факти, отговарящи срав нително подробно на първия подвъпрос - какво“, т. е. кои конкретни фолк лорни произведения. Те са събрани главно в книгата на Д. Минев в резултат от прилагането на психобиографическия метод при изследване творчеството на големия наш белетрист - какви фолклорни произведения е искал Йовков, кога, от кого; кой, кога, какво му е изпратил. Тази книга съдържа сведения, допълвани от мемоарно-анкетната книга на проф. Сп. Казанджиев,2 свързани с отговора и на подвъпроса „защо“, но не и цялостен отговор на този въпрос. От тях можем да съдим какви възможности е имал писателят да влезе в досег с българския фолклор, как се е отнасял към него на младини, какво е било отношението на зрелия Йовков към народното творчество. Оттук нататък въпросът за отношението между творчеството му и фолклора е разглеждан от нашите литературоведи или твърде общо, или твърде бегло. И В една статия е невъзможно да се отговори цялостно и подробно на въп роса как не само поради ограничения обем, но най-вече поради почти пъл ната непроученост на неговите подвъпроси. Тук само ще поставим някои от тези подвъпроси и ще предложим някои отговори. Ще започнем с по-външните" проблеми, свързани с проникването в тек ста - описване на материала, анализ на равнището на фабулата и сюжета, на композицията (във връзка с нея ще докоснем и някои проблеми, свързани със смисъла, със семантиката).

Известно е колко преходни се оказват понякога първите книги на редица млади автори. Първан Стефанов бе от онези щастливци, които още със своя дебют обърнаха вниманието на литературната критика към себе си. На неговата младост тогава допаднаха романтичният възторг и поляризацията на чувствата, които диреха в стиховете му свой образ и ритъм. И сега, когато разглеждаме неговата поезия, сътворявана в продължение на близо двадесет години, чувствува се, че първата му стихосбирка „Соколови пера“ (1956) има свое място в настъпващата „априлска пролет" в нашата литература през втората половина на 60-те години. Ведно с проявите на дебютиращите тогава Дамян Дамянов, Любомир Левчев, Владимир Башев и др. и в неговите стихове ясно се долавяше пулсът на едно ново, по-дълбоко и по-уверено поетическо дишане. В „Соколови пера" се срещаме с млад и възторжен автор, готов да се раздаде без остатък на хората в името на тяхното щастие. Нещо повече - той желаеше да вдъхне вяра на обезверения, сила - на обезсиления, мечта - на отчаялия се; да сложи „поне две-три соколови пера" в разгърнатите за полет криле на хората. В паметта му възкръсваха десетки спомени, проблясваха романтичните пориви на юношата. Една от щастливите находки в ранната поезия на П. Стефанов бе образът на каменния момък. Неговият бунт срещу смъртта отекна и в нашите сърца, ранната му гибел ни натъжаваше, за да прерасне след това във възторг от безпримерния подвиг на героя в името на свободата на народите. В това стихотворение („Каменният момък") психологически вярно бе пресъздадена жертвоготовността на безименния воин от Съветската армия. „Той е застанал като прашен пътник" на големия кръстопът, величествен свидетел на новия живот. С разбиране и усет за художествена достоверност бе пресъздаден неговият богат духовен мир. Така каменният момък оживяваше пред нас, неговата героична съдба ни вълнуваше дълбоко. Но поетът бе останал верен на жизнената правда. Той бе предал трагичната същност на героя, неговата вътрешна раздвоеност. И след последната битка животът продължаваше да шуми на радостни талази, да се вълнува и блъска о мраморния постамент

В последните стихосбирки на Михаил Берберов е забележимо целенасочено разширяване на диапазона в лирическото превъплъщение. Но дори в артистичността на превъплъщенията се откроява определен акцент - стремеж към разкриване основата, първооблика на нещата. Богатството, неспокойствието и дълбочината на човешката мисъл ги превръщат в един непрекъснато „менящ се образ" (търсенията на поета в тази насока напълно се покриват с мнението на Айнщайн, поставено като мото на стихосбирката „Морето се завръща"). Това творческо ориентиране към „началото“, към „същността“, характерно още за неговите първи книги, за Михаил Берберов не е връщане назад. Мисълта му не познава влеченията по обратни пътища, поетът създава нови координати, в които автор и читател се устремяват към търсените истини: „посоката в дълбочина. През всичко, което ме отделя от същината ми - ще мина. Ставам точен, защото се докосвам до началото." „Началото" - това е смисълът на творческите му усилия. Стремежът на поета към началото, към първо облика на нещата не е стремеж към установяване на застинала, непроменима константа. Те се оказват опорните точки към същността на измерението, което включва раждането и смъртта. И ако между тях е „заключено" протичането на човешкото битие, М. Берберов ще се докосне не до неговите видими прояви, а ще загребе в други пластове, в „подмолите“ (често срещан израз в поезията му) на душата, където бушуват първични, изначални страсти и непримирени стихии на характера. В същото това битие светлите стремежи могат да изведат духа над делничното и грубото, могат да се откроят истинските стойности или разумът, отчаяно мятайки се, още по-трайно ще бъде обсебен от „карнавала" на мъчителните спомени. Защото във всяка своя книга поетът ще ни показва, без да спестява истините, неизбежните бездни и висини пред човешкото познание. И все пак М. Берберов не е поет на стихиите, на необузданите колизии в живота. Рационалната нагласа на автора го насочва към същността на явле нията. Но от стиховете му не е изтръгнато жилото на оная светла и неумолима тъга, която винаги съпътствува умните очи и щедрите сърца. Сега, след като познавам цялостното развитие на този поет, ми е още потрудно да определя импулсите на непрекъснато нарастващия интерес към своеоб разните му поетически търсения. В първата книга на М. Берберов „Внук на кавалджии" (1958) ни покорява едно особено чувство - респект пред оная младост, която може да превърне болката или огорчението си в дълбоко осъзнато и функционално отрицание на несъвършенството. Защото няма по-висша цел в младостта от щастието, от красотата - от „радостта“, както най-често тук ги нарича поетът:

Най-интензивната разработка на въпроса за художествения прогрес от страна на теоретиците-марксисти бе осъществена през 60-те и началото на 70- те години. Но тоя въпрос има много по-дълга история. Още през 30-те години естетическата мисъл в СССР се натъкна на него в процеса на изграждането на нова, социалистическа култура. Превъзмогването на някои нихилистични и отрицателни оценки към голямото културно наследство наложи проблема за традицията и приемственността, съответно за усвояването на положителния художествен опит на предишните генерации творци при отхвърляне на назадничавите или реакционни черти в светогледа и творчеството им. И днес темата за прогреса в изкуството се ползува с голяма актуалност. Върху него продължават да работят редица представители на марксистко-ленинската естетика. Те разискват върху различни страни от тая тема с цел да осветлят сложността, многостранността и вътрешната мобилност на прогреса. Освен общите теоретически постановки някои автори прибягват и към конкретен анализ на различни етапи от историята на литературата (Храпченко, Ванслов), по-рядко от историята на живописта и скулптурата. Това дава възможност да се обхванат най-сложни страни в художествения прогрес - неговите противоречия, които през 60-те години (за разлика от 30-те години) „се оказаха частично изпуснати". Възловият въпрос, пред който се изправя всеки автор, докоснал се до тази тема, гласи: „Кой е критерият за прогреса в изкуството?" На него са давани и продължават да се дават различни отговори - изключителната усложненост на явлението подвежда да бъдат изтъкнати на първи план ту едни, ту други признаци. Според едни теоретици основен критерий е „обогатяването на изку ството с истински човешко съдържание“ (А. Гулига), с хуманистичен патос (Н. Дмитриева). Според други главен признак е художествената правда и степента, в която изкуството на различни исторически периоди я е постигало, респ. познавателният потенциал на художественото творчество.

За да докаже по-голямото съвършенство и светостта на славянската азбука в сравнение с гръцката, Черноризец Храбър разказва сбито за начина, по който е било създадено гръцкото писмо, и именува хората, които са го съз дали в течение на вековете. След това съобщава кой е и кога е създал славянската азбука. За да покаже колко малко се знае за историята на гръцкото писмо, в каква историческо-митологическа мъгла тънат корените му, той пише: „Защото ако запиташ гръцките книжовници и кажеш: кой ви е създал писмената и кой ви е превел книгите, и в коя епоха, малцина от тях знаят. Но ако запиташ който и да било грамотен славянин и му кажеш: кой ви е създал буквите и превел (свещените) книгите, то всички знаят и в отговор ще кажат" и пр. Твърдението на Храбър не е нито пропаганда, нито клевета, а обективна истина. Като чете човек този пасаж от Апологията, има чувството, че самият автор е питал неведнъж гръцки книжовници и учени и или не е получавал отговор, или отговорите са били неясни, противоречиви, значи неубедителни. Това се дължи на факта, че още древните автори на са били наясно по този въпрос. За да се убедим в това, нека разгледаме накратко съобщенията им за епохата и хората, които са създали гръцката азбука. За пръв път, доколкото е известно, в древността Есхил в трагедията си „Прикованият Прометей" казва (ст. 460 и сл.), че между другите благодеяния Прометей дал на хората (разбирай - на гърците) и писмото. Еврипид е автор на една трагедия под наслов „Паламидис“, чийто главен герой е същият полумитичен Паламид, за когото споменава и Черноризец Хра бър. Трагедията езагубена, но от по-късни източници се знае, че в нея се е го ворило за създаването на азбуката от Паламид. Този мъдрец и герой, участву вал в Троянската война и убит от ахейците по интриги на Одисей, се е славил в древността като откривател едва ли не на цялото тогавашно знание: бил изнамерил мерките, разделил времето на години, месеци, дни и часове, измислил смятането и пр. В същия V в. до н. е. Херодот, бащата на историята, съобщава следното във връзка със създаването на гръцката азбука: „Гефирейците, които дошли в Гърция с водача си Кадмос и се установили в Беотия, били финикийци и заедно с други неща донесли на гърците множество знания, между другото и една писменост, а според моето мнение гърците не са имали такава преди това", и пр. (V, 58).

Краткото житие на Климент Охридски, известно и като Охридска легенда, е един важен и интересен литературно-исторически паметник на нашето Средновековие. Наред с Пространното житие на Климент, написано от Теофилакт Охридски, наричан и Български, то рисува образа на великия деец, един от създателите на българската и славянска писменост и на Златния век на българската култура и литература от ІХ-Х в. Написано е през първите десетилетия на XIII в. от охридския архиепи скоп Димитър Хоматиан (роден около 1165 г., починал след 1234 г.). По произход той е грък, но се изявява като български църковен деец и литературното му дело се включва, ако не изцяло, то в голямата си част в българската литературна история. Дълго време той е хартофилакс на Българската архиепископия в Охрид. В 1216 г. е избран за неин архиепископ. Димитър Хоматиан е бил образован духовник, авторитетен канонист и сръчен писател. Чрез своето книжовно дело той се стреми да се доближи до своето паство и до местната традиция, както и да защити Българската архиепископия в Охрид от посегателства и разпокъсване. Краткото житие на Климент Охридски, което той написва, е познато в две версии: гръцка и старобългарска. И двете ще са от времето на автора. Навярно той е написал най-напред Житието на гръцки, а после се е погрижил то да бъде преведено на старобългарски. Гръцкият наслов гласи: «Τῇ αὐτῇ ἡμέρᾳ (κξ᾽ ἰουλίου) μνήμη τοῦ ἐν ἁγίοις πατρὸς ἡμῶν ἀρχιεράρχου καὶ θαυματουργοῦ Κλήμεντος, ἐπισκόπου Βουλγαρίας, τοῦ ἐν τῇ ᾿Αχρίδι." Старобarаpският текст е онасловен: „Месьць юлте, КЗ Днь. Паметь препод ОБНАГО штца нашего, архієред Хонстова и чедотворца Канмента епнскопа бльгарска, иже в Охрид, в. Най-старият препис на гръцкия текст, Григоровичев, е от XIII-XIV в. (в Библ. „Ленин", бивш Румянцев музей в Москва). Издаден е от Григорович. Друг препис издава Шафарик (с латински превод). Житието е обнародвано още от Билбасов и Баласчев. Йорд. Иванов намира старобългарски текст в пролог на Зографския манастир.

Като младеж, още ученик, и след това студент в Швейцария и Белгия, Иван Радос лавов печата стихове - свои и преводни с гражданска тематика - в списанията „Ново време" на Д. Благоев, „Работнишко дело" на Г. Бакалов и в други социалистически издания. По-късно Ив. Радославов скъсва окончателно със стихотворството, считайки, от една страна, че няма призванието на поет, а, от друга - поради настъпилите у него вече нови идейно-естетически увлечения към поезията на символизма. Но ето как сам Ив. Радославов говори за този период от своята духовна биография:... „Аз и сега не си да вам точна сметка, какво е влияло толкова на самочувствието ми, за да скъсам с поезия. Но това аз направих без каквото и да било съжаление и огорчение, като че не се касаеше до мене, а до други - въпреки подканванията и насърченията на приятели и познати. Защото една популярност евтина в работнически и социалистически среди, чрез печа тане в списания и вестници, и главно чрез току-що публикуваната поетическа антология на Бакалов Лъчите на поезията", беше създадена. Мисля, че на това ми решение влияеше главно започващият се процес на раздвоение в психиката, което ме караше да не понасям тази нехармоничност - желанието да бъда революционен и пролетарски поет, а да пиша и изповядвам несретата и мъката на един откъснал се фактически от социализма, от неговите борби и неговата бодра вяра в общочовешко щастие. Аз бях обезверен. За мене това беше ясно. Това стана толкова по-ясно, когато не след дълго, минавайки на пози циите на индивидуализма, аз почувствувах безсмислицата на едно продължение на едно такова душевно състояние. Но вън от това, аз се бях убедил окончателно, че поет няма да бъда. Но де мога да бъда в литературата, към която привързаността ми оставаше неизменна, аз още не знаех. . . "* Тук публикуваната кореспонденция се отнася предимно до сътрудничеството на Ив. Радославов в издания на Г. Бакалов. Три от писмата (от 1900, 1903, 1905 г.) са върху пощенски карти. На писмото от 1904 г. - затворено, не е запазен пликът с адреса, но от текста на писмото: „Изкуство и раб." сте ми обещали още от Женева...", както и последната фраза: „С искрени поздрави и на брата Ви", имаме основание да предполагаме, че по това време Ив. Р. е в Тър ново, където живее семейството му. (Пребиваването на Ив. Р. зад граница в периода от 1902 до 1907 г. е прекъсвано от кратки завръщания в България.) Оригинална е пощенската картичка от 1905 г. - илюстрована, с евангелския сюжет „Възкресяването на Лазаря" и с надпис: „Маркс към работника: Стани и върви!".

В една своя статия за литературното наследство на Борис Шивачев непосредствено след неговата смърт Д. Б. Митов беше споменал между известните му произведения и една пиеса: „Един том разкази „Сребърната река“, една студия „Стара и нова Турция“, рома нът „Изобретателят“, „Писма от Южна Америка", недовършена комедия, скици за други романи - това е всичко, което той ни остави." Оттогава, от 1932 г., когато в „Литературен глас" бе направено това съобщение, та до ден днешен, не са изнасяни каквито и да било подробности за тази „недовършена комедия", нито пък е публикувана каквато и да е част от нея. В многобройните публикации след смъртта на писателя никой от неговите приятели и познавачи на творческото му дело не е споменавал нищо повече за тази не известна творба. Едва през лятото на 1974 г. при едно мое посещение у сестрата на писателя Вера Шивачева успяхме да открием в семейните архиви една тъничка ученическа тетрадка с бежови корици, на първата стра ница на която с ръката на Борис е написано заглавието „Дружество с ограничена отго ворност. Комедия в четири действия". И тъй неизвестната комедия е вече известна. За съжаление замислената като четириактова пиеса енаписана наполовина - само първите две действия. Това налага твърде голяма условност при идейната и особено при Литературно-естетическата оценка и характеристика на произведението, при анализа на неговите достойнства и слаби страни. Без съмнение обаче тази находка има качеството на откритие, което достоверно допълва представата за разностранните творчески амбиции на писателя и за неуморния му стремеж да пробва различни литературни жанрове за ху дожествен изказ. Комедията „Дружество с ограничена отговорност е с български сюжет, предмет на сценично изображение са нравите в буржоазното общество в столицата през тридесетте години на века. Нейни герои са един милионер на пределна възраст и неговите близки, вплетени в безпощаден конфликт помежду си за спечелване сърцето на вуйчото-милионер, а оттук и на парите му. На тази конфликтна основа авторът е заплел остри драматични ситуации, направил е ефектна обрисовка на герои и взаимоотношения в едно общество, построено върху законите на егоизма и користта. Произведението е изградено върху жизнено достоверен материал, комедийния персонаж е взет от натура, по всяка вероятност от семействата на близки хора. Макар и в комедиен план, и тук, както във всички произведения на Шивачев, се третира сериозна нравствена проблематика. Показан е образът на една действителност, в който достовер ното се определя не толкова от битовото правдоподобие, колкото от вътрешната същност на изобразяваните герои и явления. Авторът извежда героите вън от техните битови пре дели, осветлява ги отвътре с парещия пламък на критичната си мисъл, разкрива тях ната пошлост и нищожество.

Първите две книжки на сп. „Твурчошч" от тази година ни поднасят новия разказ на изтъкнатия полски писател Юлиян Стрийковски „Сънят на Азрил“. Тази творба е ново завоевание на автора, дълбоко проникване в своеобразния свят на предвоенните еврейски среди от малките полски градове. Томаш Бурек в обширна студия-ре цензия разглежда три забележителни кни ги на полската литературоведка Мария Янион - „Романтизмът. Студии за идеите и стила" (1969), „Романтизмът, револю цията, марксизмът" (1972) и Хуманиз мът: познанието и терапията“ (1974). Бу рек представя и трите труда като важни моменти от дискусията, която Янион води с теоретическия анти хуманизъм" на Клод Леви-Щрос и Мишел фуко, със структу рализма, лишен от перспективата на „ан- тропологичния историзъм", с догматизма и позитивизма. Полската изследователка застава в тази дискусия на позицията, която защищава правото на хуманитарните науки да се стремят да интерпре тират и да разбират света. Хелена Заворска в студията си „Земя" анализира поезията на известната у нас и представена с томче избрани стихотво рения полска поетеса Ана Каменска. Заворска изтъква, че цялото поетическо дело на Каменска е едно преклонение пред вемята, природата и човека. От по-интересните материали в кн. 2 можем да посочим стихотворенията на Франтишек Халас, студията на Мария Янион „Готическата форма на Гомбро вичи и откъс от книгата на Александър Рогалски „Томас Ман. История на раз- витието на творческата му личност“. В кн. 2 е поместена и рецензия на излязлата наскоро в полски превод книга Ha Umberto Есо „Отворена творба. Форма и неопределеност в съвременните поетики". Рецензентът Збигнев Менцел подчертава, че концепцията на Еко се опира върху твърдението, прието от редица естетически теории начело с тази на Ингарден, че едно творение на изкуството е по принцип нееднозначно, т. е. подлежи на различни интерпретации. В този смисъл то си ос тава „отворено". За да долови значението на понятието „отворена творба“, Еко съз дава миниатюрен очерк по история на поетиките. Преломни моменти са тук проме ните във възприемането на изкуството. Тези промени се изразяват в постепен ното засилване на „субективния елемент в естетическото преживяване". Консума торът се превръща от пасивен интерпре татор в активен съавтор. От поетиките на необходимостта минаваме към поетиките на възможността. През Средновековието възприемането на творбата на изкуството еоще контролирано от художника. Пое тиките на алегоризма, които боравят с „обективизираната и институционизира ната символика", определят избора на определена интерпретация. Към творческо възприятие стимулира едва изкуството на барока. Но най-типичните барокови творби из областта на изящните изкуства скъсват с неподвижността на класическите форми на Ренесанса, принуждават зрителя към активност, към търсене на различни точки на наблюдение. Но тук все още от съствува съзнателната конструкция на теорията на „отворената творба". Според Еко тя се появява едва в символизма от втората половина на XIX в. Творбите на Верлен и Маларме, а по-късно на Кафка и Джойс - ето все по-съвършени примери на творби, програмирани като „отворени". Такива „отворени" творби се отказват от традиционния ред и хронология, за да станат „складове от неизчерпаеми значения". Според италианския теоретик на изкуството съвременното творчество на влиза в нов етап на своето развитие - по-нататъшно активизиране на консума тора. Сега артистът предава на публиката само отчасти обработения материал и прие мателят трябва да попълни неопределе ните места“, както ги нарича Ингарден. Консуматорът влиза в истински контакт с творбата: започва самостоятелно да мани пулира с даденото от твореца.

В съвременната ни литературна критика, особено в рецензентската дейност, често се забелязва самоцелно анализаторство на авторовия текст, констатиране на авторовите идеи, образи, стилови особености, идейно-естетически позиции... и отсъствие или замъгляване на критичес ките позиции. В това отношение критици като Иван Цветков има за какво да бъдат давани за пример. Иван Цветков от дълги години присъствува активно в съвременния ни лите ратурно-критически живот, темпераментно защищава гражданските си и художествени позиции, литературните си вкусове и предпочитания. Той е един от най-добрите познавачи на руската и съветската литература у нас, а между критиците и литературоведите от т. нар. средно поколение е един от най-обществено изявените. Неговото полемично и убедително слово ни е добре познато от литературните сесии, обсъждания и дискусии. Той не стои настрана от кипежа на съвременния литературен процес, винаги има свое становище по актуалните проблеми на художестве ната и публицистичната дейност, по цен тралните политически, културни и лите ратурни въпроси, които в даден момент са най-вълнуващи и наболели. Искрено съпреживява всяко ново явление в съвет ската и в националната ни литература, стреми се да бъде в крак с последната дума на съветското литературознание. Иван Цветков е критик-общественик, който изявява духовната си същност в статиите и изследванията си, както и в гражданското си поведение. Верен на призванието си, на убежденията си за важните обществени функции на литературата, той не търпи фалша, в художественото творчество търси не само естетически ценности, но и чертите на завършената, хармонич на, излъчваща обаяние творческа личност, която може да бъде с ренесансово бликащи чувства, открита за всички слънца и радости на битието като Пушкин; вътрешно съсредоточена, усамотено горда и гаснеща в бездействие лъвска натура като Лер142 монтов; вечно терзаема, раздвоявана и трагична като Гогол и с колосална ду ховна мощ на пророк като Лев Толстой. И в националната ни литература той търси големите личности като Смирненски и Вапцаров, ония творци, които улавят ма щабите на историята и интензивно живеят В нея. „Страници за прозата“ е една физиономична книга на Иван Цветков, в която се очертават главните му литературноисторически и литературно-критически изяви. Тук са събрани статиите и рецензиите му от последните години върху рус ката, съветската и българската литература, върху най-важните прояви на съ временната художествена проза. Обединени от искрен антидогматичен патос, отделните студии на критика дават доста пълна пред става за вълненията и тревогите му, за упоритите му търсения, за категоричните му съвременни концепции и позиции. Най-плодотворен и резултатен у Иван Цветков е стремежът към задълбочено и разширено историко-литературно изслед ване („Максим Горки и формирането на социалистическия реализъм в българската поезия", „В годините след разгрома"), към по-обхватен синтез и обобщение (ста тиите за Достоевски, Чехов, Леонид Лео нов, Ал. Твардовски...), към самостоя телно съвременно мислене. Оригинални и обосновани са паралелите му между руските и съветските писатели и българ ските, както и между руската и националната ни история и култура. Повечето от статиите в книгата са посветени на руските и съветските белетристи, но и в тях кос вено се търси винаги връзка с българския литературен процес.

Ново монографично изследване върху българския стих!... За последен път бяхме свидетели на подобно явление преди петнадесет години, за предпоследен преди тридесет, така че, ако нищо не смути този астрономически ритъм на нашето стихознание, следващата му по-голяма изява рискува да остане в сянката на Халеевата комета или на някоя друга сензация в края на века. Новият „Очерк върху българското сти хосложение" е отпечатан като свезка пета в част втора, том осми, раздел трети в ен циклопедичната поредица по поетика, издавана от Полската академия на науките - начинание със завидна широта, както подсказва и тая въздлъжка библиографска справка. Негов автор е българският Литературовед и изкуствовед Атанас Славов, а ръкописът е преведен на полски (с няколко незначителни изопачавания на оригиналния смисъл) от Тереса Доб жинска. „Очеркът" на Ат. Славов е първият опит да се пронижат с единен стиховедски поглед единадесетте века на българското поетическо слово - от Константин-Кирил до наши дни. Единадесет века национална стихова традиция!

Книгата на Любен Георгиев „Критически претворения" може да бъде преце нявана различно - по-високо или по-ни ско, някои работи могат да бъдат и сериозно оспорвани. Но едно е безспорно - книгата не оставя равнодушен читателя си независимо дали е съгласен или несъ гласен с мненията и оценките на автора. Любен Георгиев е неспокоен критик, у него няма заседналост, изчакване да се утаи литературният процес и тогава да се събират скъпоценните камъни. Той е от тези, които рискуват да се хвърлят и в буйната вода, макар че шансовете за успех са много по-малки. Критик, който живее с радостите и болките на живия литературен процес, един от най-опера тивните измежду нашите литературни критици. Притежава и силен полемичен нерв. който често го отвежда в най-горещите участъци на литературния фронт. Почти не е имало дискусия, в която Георгиев да не е вземал участие. В неговия критически обектив постоянно присъствува съ временната литература. Верността на тоя критик към съвременността е може би най-характерната му черта (въпреки че понякога се връща и към литератур ната история). Но ние говорим за основен творчески белег на тоя автор. И сборникът „Критически претворения" е посветен изцяло на съвременната българска литература, на нейния тридесетгодишен социа листически период след победата. Кни гата има два раздела: „Проблеми“ и „Пор трети". В първия раздел са разгледани Някои от най-важните проблеми, които стоят пред днешното литературно разви тие.

В новата си книга Д. Петканова-Тотева разглежда сравнително слабо про- учени въпроси от историята на българската литература до XVIII в. Някои от студиите са посветени на по-общи проблеми, а други имат характер на конкретни исто- рико-литературни изследвания. Но и в едните, и в другите проличава концеп цията на авторката за цялостния процес на литературното ни развитие от IX до XVIII в., търсят се основните закономерности и непрекъснатостта на това разви тие. Книгата се открива с една статия, имаща по-скоро есеистичен характер - „Старо- българският писател и книгата“. С добре подбрани примери авторката разкрива отношението на средновековния книжовник към неговия труд, убеждението му в об- ществената значимост на книгата и ней ното трайно значение. 156 Първият цикъл студии е посветен на проблема за отношенията между фолк лора и литературата в Средновековието. На предно място е изнесен въпросът за различията и сходствата между народно и литературно творчество през тази епоха. Различията са разгледани в няколко точки: мирогледните позиции, съдържа нието и жанровите форми; стилистиката; темпото и характерът на исторического развитие; спецификата на творческия про цес и разпространението; средата на съз даване и битуване. Авторката избягва опростяването на явленията - подчертани са някои типологични сходства, съпът ствуващи тези различия. Изхождайки от позицията, че фолклорът и литературата са две страни от духовната култура на народността, Д. Петканова-Тотева се спира на по-слабо изследвания въпрос за тяхната близост. Посочено е влиянието на народни исторически предания върху старобългарски литературни творби (Народното житие на Иван Рилски, Солунската ле генда, Българският апокрифен летопис). Обратното влияние - на литературата върху фолклора - е разгледано на базата на апокрифите и повествователната ли тература. Особено внимание заслужава тази част от студията, в която се проследява съще ствуващата „вътрешна близост, родстве ност и начина на художествено пресъзда ване" (с. 28). Изтъкната е близостта по отношение изображението на човека - липсата на характер, еднолинейното изображение, създаването на образи-образци, липсата на индивидуализация, наличието на общи места в различни произведения от различни епохи. Този въпрос е от изклю чителна важност и заслужава обстойно изследване, което, разбира се, е извън задачите на разглежданата студия. Въз ражения буди само една констатация: Целта е не правдивото и многопосочно изображение на човека, а изразът на идеи, схващания и норми на поведение" (с. 29). Отричането на правдивост в средновеков ното (литературно и фолклорно) изобра жение на човека изкуствено обеднява художественото творчество на епохата, неза служено подценява неговите естетически особености. Средновековното изкуство е правдиво, но по своему, съобразено със спе цификата на епохата, която го е създала и на която то служи. Към неговата худо жествена правда трябва да пристъпваме със съответните критерии, а не да пренасяме механично изискванията, които предявяваме към класическото или съвре менното изкуство.

В началото на юни 1975 г. излезе първата книжка на „Български фолклор", издание на Института за фолклор при Бъл гарската академия на науките. Ние приветствуваме появата на най-младия наш събрат, с който се увеличава семейството на литературоведските списания. Встъпителната статия на главния редак тор Петър Динеков „Българската фолкло ристика пред нови задачи" напомня за постиженията и традициите на нашата наука за народното творчество, приноса на автори като Марин Дринов, Ив. Д. Шишманов, Йордан Иванов, Михаил Арнаудов и др., а след това проследява развитието на различните центрове за изучаване на фолк лора, докато се стигне до създаването на специален Институт за фолклор през 1973 г. Разпокъсаната дейност, липсата на единно ръководство, както и на специално периодично издание вече са преодолени. В уводната статия Петър Динеков пише: „Една от големите задачи на Института за фолклор е народното творчество да бъде показано като една от най-важните съставки на българската национална култура, като едно от най-големите духовни достояния на българския народ, като израз на неговия художествен гений, като идейно и образноемоционално богатство, което е играло огромна роля в неговата вековна историче ска съдба. Пред новото издание, което ще има четири книжки годишно, се откриват перспективи на обединително звено за всич ки български фолклористи, които работят в научните институти, висшите учебни за ведения и други научни средища. Редак цията си поставя за цел да разработва най- актуалните проблеми на фолклористичната наука, да представя постиженията на бъл- гарската фолклористика у нас и в чужбина, да прави преценка на досегашното разви тие на нашата наука в обобщителни ста. тии и критически отзиви и рецензии, да информира за развитието на фолклористи ката в света и др. Предвижда се участието на всички български специалисти, както и на видни учени от чужбина. Първата книжка на „Български фолк лор" представя убедително усилията на редакцията да създаде сериозно издание с широк обхват на проблеми и автори. Поместени са следните статии: „Върху мето дите за изследване на фолклора" от Виктор Гусев (Ленинград), „Проблеми на терминологията на българската народна разказна проза" от Росица Ангелова, „Идеята за социална справедливост в българската народна балада" от Лиляна Богданова, „Върху един въпрос от поетиката на вълшебната приказка от Любомира Парпу лова и „Научното дело на проф. Цветана Романска“ от Стефана Стойкова. Под рубриката „Научни съобщения и материали“ едадено място на интересната статия на Стоил Кошов „Лоши пожелания (клетви) от Разложко". В раздела „Преглед" са включени информации за различни прояви у нас и в чужбина - симпозиуми, сесии и др. Рецензията на Тодор Ив. Живков разглежда появилия се през 1971 г. труд „Български юнашки епос". Тази книга, оценена като едно от най-сериозните постижения на българската фолклористика след Девети септември 1944 г., представлява том 53 от авторитетния „Сборник за народни умотворения и народопис". Актуалният подход на редакцията към проблемите на фолклористиката, която бе лежи подем в много страни, вероятно ще предизвика интерес към новото издание не само у нас, но и в чужбина. Спретнатото оформление, включването на съдържание на руски и френски език, улеснява чита теля. Пожелаваме на „Български фолклор" научни постижения, многобройни чита тели и дълголетие.

На 17 април 1975 г. в Института за литература се състоя публичната защита на дисертацията на Мария Радонова на тема „Творческият процес у Вапцаров". На защитата присъствуваха научни сътрудници от института, преподаватели от СДУ „Климент Охридски" и много граждани. Рецензенти на дисертационния труд бяха проф. Ефрем Каранфилов и проф. Георги Димов. Техните рецензии обстойно разкриха проблематиката на труда, подчер таха приносните моменти в него, отбелязаха редица характерни особености на подхода на авторката към поставените въ проси, както и някои спорни страни в тях ното третиране. В своята рецензия проф. Е. Каранфилов оцени правилната идейно-естетическа насоченост на труда, проличала още в първа глава „Теоретично-методологични проблеми при изследване творческия процес у писателя", която сочи смело и плодотворно навлизане в една слабо изследвана от литературознанието област - психология на литературното творчество. Той изтъкна правилната постановка и сравнително пъл ното третиране на основни въпроси на Вапцаровото творчество - оформяне на творческата личност във връзка с конкретни обществено-политически живот в края на 20-те и 30-те год.; литературни влияния и сходства (Радевски и Вапцаров, Смирненски и Вапцаров, Яворов и Вапцаров, Горки, Маяковски и Вапцаров). Особен интерес според рецензента представлява въпросът за фолклора и торчеството на Вапцаров, разгледан в труда детайлно. От една страна, Радонова изследва народното творчество по отношение на идейност, образна система, език и т. н., а, от друга - подчертава доминиращата богата творческа индивидуалност на поета. Рецензентът оцени високо главата „Художествено-естетически въз гледи на Вапцаров" - доказателство за научна осведоменост. Особено ценен е богатият документален материал, който ав торката привлича, за да направи своите наблюдения върху развитието на творче ския процес у поета - от прякото съзер цаване на действителността и зараждане на идеята до нейното конкретно реализиране в стихове. Интересни са нейните на блюдения над различни редакции на отделни стихотворения, които дават основа за изводи и обобщения върху особености на творческия процес у Вапцаров. Отбелязвайки Някои отделни неточности и пропуски, неизбежни за един кандидатски труд, Е. Каранфилов в заключение отново подчерта труд ната задача, която авторката си епоставила, навлизането и в малко изследвани области привличането на богат архивен и документа лен материал. Вторият рецензент проф. Георги Димов изтъкна оригиналния характер на труда, който се занимава със слабо разработените проблеми на творческия процес, приложени върху едно голямо явление в българската и световната литература - Вапцаров: „Макар трудът да е онасловен „Творческият процес у Вапцаров", по същество той пред ставя едно сравнително цялостно монографично изследване за поета-революционер, разбира се, с определена насоченост и акценти на отделните части с оглед на основната изследователска задача." Рецензентът подчерта широката изходна теоре тико-естетическа и историко-литературна база на изследването. Постоянният стре меж на дисертантката да привлече разнородни извори, сродяващи със социалноисторическата, житейски-битовата, ду ховната и природната среда на Вапцаров, има като резултат своеобразния жанр на труда, ... чиято научна значимост се определя най-вече от обилната и разнооб разието на използувания документален материал, анализиран с вещина, с усет за значителното и случайното, както и от обсега на подхванатите въпроси, от методологи ческите позиции, от които те се освет лявата. Опитът на Радонова да открие известни общи закономерности в творческия процес и да ги приложи върху конкретен литературен материале извършен от правилни марксически позиции - търси се връзката между субективни психологи чески моменти на съзерцание, наблюдение и т. н. и мирогледа, революционната дей ност, емоционалната нагласа на твореца. В заключение Г. Димов оцени труда на Радоновакато принос във вапцароведението.

Ето че Георги Цанев навърши 80 години - една възраст, на която под хождат спомени и равносметки за преживяното и изминатото... Навярно и той вече е написал или ще напише своите спомени. Очакват се и ще бъдат посрещнати с интерес. Все пак те едва ли ще променят и изместят дълбоко за легналия в съзнанието на няколко поколения образ на критика като въплъ щение както на младостта и темперамента на непосредствената критическа реакция, така и на свежестта и живостта на литературната мисъл, на острото чувство за съвременност и за отговорност пред националната ни литература. Наистина академичната осанка с непроменящия цвета си сняг на главата като че ли позабавиха винаги по младежки забързаната и съсредоточена крачка, но те не успяха и не ще успеят да притъпят непресекващия интерес на Георги Цанев към българската литература днес и в миналото, чувствителната му критическа съвест. Литературната дейност на критика и изследователя Г. Цанев е изцяло впле тена в богатото и сложно развитие на българската литература от края на Първата световна война до наши дни. Той е един от най-активните и проникновени ценители на всичко по-значително в литературата ни между двете световни войни. Независимо от някои добре известни колебания и увлечения, със сигурния си усет и висок критерий за естетически пълноценно художествено изображение той допринася извънредно много за развитието на българската революционна и изобщо демократична и реалистична литература от това време. Последователен застъпник на реалистичната естетика, Цанев приема и утвърждава реализма, взет в най-широк смисъл: и реализма на социалистическата, революционната литература, въплътила най-прогресивните идеи на времето и наситена с революционна романтика, и реализма, ограничен около всекидневието с тревогите и мечтите на малките хора и с характерния предметен стил и език, и реализма, който възкресява историята, миналото... Истински борец за реалистична, социално-съдържателна и идейно целенасочена литература, той е непримирим противник на модернистичните и други влияния. За него мисълта, че символизмът и индивидуализмът са „вчера" за българската литература, е аксиома. Не само открито и смело утвърждава правдивото и талантливото, но и категорично отхвърля фалша и бездарието. Отреагирва с темпераментни отзиви и ударни рецензии на първите прояви на млади поети и писатели, като поема риска да утвърди началните им стъпки и да предвиди бъдещото им развитие. Присъдите и прогнозите му за по-нататъшния път на авторите и изобщо на българската литература с малки изклю чения се потвърждават.

С Ангел Каралийчев се запознах, струва ми се, през 1922 г. Току-що беше дошъл от Стражица, следваше химия в университета. (После се прехвърли Свободния университет във Факултета по дипломация.) Знаех вече, че е Множко Гладнев, който пише хумористични фейлетони в „Червен смях". Срещнахме се за пръв път в Народния дом при Лъвовия мост. Веднъж в ка фенето на Народния дом седяхме с него и Георги Костов, режисьор и театрален деец. Костов разказваше, че в един анонимен конкурс за едноактни пиеси той, като член на журито, преглеждал представените работи - нямало нищо свястно. И сочеше за пример някаква пиеска „Печената пуйка", в която пуйката се опекла за десетина минути. „Авторът - казваше Костов - не познава жи вота, не разбира нищо от драматургия." „Ти не разбираш нищо" - извика Каралийчев, удари по масата с юмрука и скочи. „А, значи ти си бил авторът на тая глупава пиеса!" - каза присмехулно Костов. Ангел кипна, скочи Костов - ще се сбият. Едва ги разтървах. И Ангел беше много сприхав, избухлив, лесно пламваше и от нищо се сърдеше. Наблюдавал съм ги кога играят табла с Колю Фурнаджиев в кафене „Кристал" (дето сега е„Бамбука" - свърталище на младежи, срещу Градската градина, южно от Народния театър). Ако Ангел спечели играта - става весел, шеговит. Ако бъде бит - скача и прави скандал.. Но в спокойна атмосфера и при добро настроение той притежаваше особено очарование - духовит, остроумен, речта му беше пропита с хумористични нотки, с ирония, която не обижда, а придава интимен, задушевен нюанс на думите му. През 1923 г. той издаде „Мауна Лоа, революционна поема" - едно слабо, но гръмогласно съчинение във футуристичен дух и стил. Несръчно подражание на „150 000 000" от Маяковски. Религиозните образи в поемата са на веяни от „Дванайсетте" на Блок и „Христос възкресе" на Андрей Бели.

Едва ли е необходимо да се убеждаваме, че традициите на Толстой и Достоевски продължават да живеят и да оказват своето благотворно влияние върху съвременния литературен процес. Това, което те създадоха като романна структура и като художествен модел за претворяване на света, в много отношения днес се преосмисля в творчеството на техните талантливи после дователи. Разбира се, че съвременният роман е наситен с нови проблеми и идеи, с нови герои и в същото време носи националния колорит на този народ, чийто живот отразява. В него проличават своеобразният почерк и неповторимостта на таланта на писателя. Но независимо от това началната му структура - особено що се отнася до „романа-епопея“ и „романа-трагедия" - винаги ни е отвеждала и ще ни отвежда до големите открития на Толстой и Достоевски. Затова и най-често тези двама писатели служат като еталон при определяне почерка на съвременния романист. От тях изхождаме, за да уточ ним от кой, тип" е той - дали е от типа на Толстой или е от типа на Достоевски. Тази „мярка" за определяне на художествения модел е приложима и към българския роман. Един Д. Талев в своето моделиране на света е по-близък до Толстой, докато един Д. Димов - до Достоевски. А колкото до Ем. Станев, той явно следва художествените традиции и на единия, и на другия. Това не остана скрито от погледа на литературната ни критика - тя веднага долови, че в романа „Иван Кондарев“ си дават среща две поетики - на Толстой и на Достоевски. В това няма нищо необичайно - всеки голям писател използува постиженията на своите предходници. Необичайното е в това, че тези традиции се търсят в двама съвсем различни, противостоящи както в свето усещането, така и в световъзприемането и отразяването на света автори. Затова и те породиха противоречиви оценки в литературната ни наука. Някои от тях счетоха, че традициите на Толстой са били плодотворни за Ем. Станев, че авторът на „Война и мир" повече му е допаднал, че това, което е било толстоевско", е прераснало в станевско". Но не така стои според тях въпросът с традициите на Достоевски, които нашият автор не е успял да асимилира и механично е пренесъл в своя роман.

В различните клонове на науката и във всекидневието се употребяват няколко термина, с които се обозначава философската категория време. Говори се за механическо и за астрономическо време, за субективно (индиви дуално човешко) и за обективно (обществено), за абсолютно и за относително време, за реално и за художествено съществуващо във въображението на писателя време. Отличието между тези формулировки е достъпно и ясно. Не бихме могли например да заменим механическото нито с астрономическото, нито със субективното или обективното време, защото то „съществува“ и „се възприема от човека върху основата на механическото движение на нещата“, което ще рече, че то е в онтогенетическа зависимост от реалността (материалността) на нещата в обективния свят, т. е. е тяхно качество. От друга страна пък, не можем да поставим знак за равенство между субективно и обективно време, както и между реално и художествено време, защото те представят различ ните форми, в които се проявява диалектическото развитие. Термините абсолютно и относително време имат също така своето специфично и обемащо съдържание, което открива в гносеологичен смисъл съществуването на мате рията и с това са по-близки до философията, отколкото до литературната тео рия, която борави предимно с частните принципи на времето така, както механическото време е приобщено изцяло към механиката. Именно поради това в изследването ще се използуват само следните термини: субективно и обективно, реално и художествено време. Субективното (индивидуално човешко) време отразява в себе си относителната продължителност на едно или друго свойство, качество или явление. Това е в същност обективно време, което се явява във формите на човешкото съ знание и има своя относително самостоятелна тоналност, емоционална интензивност и е контрапунктирано във философско-идейните търсения на личността. То не се подчинява на астрономическото време, а само на човешката душевност, като при това често пъти изпреварва или изостава от протичането на обективното време.

Проблемът за естетическите категории езанимавал теоретиците на изкуството на всички времена - той е свързан с основни концепции на човешкото съществуване и на човешките отношения, свързан ес кардинални проблеми на битието и на най-силните преживявания на хората. В центъра на вниманието са били винаги специфичните проявления на прекрасното, трагичното и комичното, възлови звена в сложната и противоречива верига на човешките отношения. Тези основни категории са свързани с важните проблеми на етичното и социалното, на реалното и идеалното, на осъщественото и мечтаното. Те са изучавани както в жизнената практика, така и в произве денията на изкуството, където придобиват многолик и богат художествен израз в съответствие с творческото отношение на художниците, с тяхното лично виждане и чувствуване, в съответствие със светогледа и естетическите им позиции в сложната социална обстановка през различни обществени фор мации. Наред с тези основни категории вниманието са привличали и други, които са с допълнително значение: възвишеното като категория, близка на прекрасното, героичното и патетичното - също близки до прекрасното, грозното - като антипод на прекрасното, трагикомичното - като междинна категория, съчетаваща особености на трагичното и комичното. Набелязани са и други варианти и взаимодействия между съществуващите естетически категории, като точните граници и означения се определят само в абстракция или изобщо не се определят поради сложното взаимно преплитане на специфичните отсенки и нюанси при многообразието на жизнената и художествена практика. Като междинна категория се набелязва само трагикомичното, но очевидни са взаимодействията и между другите категории. Така например ясно е, че в преобладаващите си и най-типични форми трагикомичното е неразривно и коренно свързано с прекрасното. Възможни са взаимомействия и съотношения също така между прекрасното и комичното, при което се получават форми на комичното в границите на лекия хумор, с отношение на симпа тия и добродушна снизходителност, с утвърждаване и с още по-определено - въпреки частния комичен аспект - възвеличаване на положителното, светлото, прогресивното. При насоченото съсредоточено внимание към основните естетически категории често са се правели и се правят някои абсолютизации, при които не се отчита достатъчно кое и до каква степен е типично присъщо на една или друга категория и кое и до каква степен е плод на взаимодействие. В същност това е една много трудна задача, тъй като очевидно е, че точни граници еневъз можно да се очертаят. Но често се губи и приблизителното впечатление за мащабността.

През месец май 1970 г. др. Стефан Топалджиков, съученик на Димитър Димов от Първа мъжка гимназия, подари на музей „Димитър Димов" един неизвестен ръкопис на писателя, който представлява опит да бъде създаден сценарий за игрален филм. Ръкопи сът обхваща четиридесет машинописни листа, изписани с мастило от двете страни с едрия, наклонен наляво характерен почерк на Димитър Димов. Произведението не е озаглавено. Уводните четири-пет страници очевидно са написани и прибавени допълнително. Следо вателно ретроспекцията като сюжетна рамка е хрумване на автора, споходило го в прог. цеса на работата. Според Стефан Топалджиков сценарият е работен вероятно в началото на 1945 Замисълът се е родил така. След Девети септември 1944 г. Топалджиков започва работа като режисьор в младата българска кинематография. При една среща с Димитър Димов паскоро след завръщането му от Испания се ражда идеята Димов да напише сценарий, по който Топалджиков ще направи филм. Вероятно са разсъждавали върху съдържанието му, защото Ст. Топалджиков си спомня, че тогава именно говорил на Димитър Димов за своя баща генерал Никола Топалджиков - началник-щаб на армията по време на Стамболийски, изчезнал безследно след атентата през 1925 г. Разказал му как го взели от къщи и го интернирали в Кюстендил. После бил обявен за безследно изчезнал. Семейството живее дълго с надеждата, че той може да се върне. По време на една ученическа екскурзия Ст. Топалджиков се припознал на кея в Будапеща в един човек, изтичал след него, но се оказало, че това не е баща му. Много по-късно научили, че бил изведен и за стрелян някъде в полето. Разговаряли също така и за студентската стачка през 1931 г., насочена срещу Ал. Цанков, в която Ст. Топалджиков участвувал като бонсист, и сбиването, станало в Юридическия факултет. Тези разкази очевидно са изиграли своята роля при раждането на замисъла. От своя съученик Димитър Димов получил и някои предварителни обяснения за техниката на киносценария. за В кипящите следдеветосептемврийски години Димитър Димов правилно е участ вувал и разбирал задачата, която се изправя пред него. И той се опитва да създаде литературна основа за филм за своята съвременност, като се насочва към най-значителните обществено-политически събития от близкото минало - атентата в църквата „Света Неделя" и последиците от него, нелегалната борба и партизанското движение, победата на Девети септември. Но Димитър Димов няма солидни непосредствени наблюдения и впе чатления от изобразяваната действителност. Жизненият материал, легнал в основата на сценария, не е пряко свързан с биографията на автора. Той е само атмосферата на неговата епоха, чието проникновено идейно осмисляне тепърва ще се превърне в първосте пенна задача за писателя. В такъв смисъл този ръкопис е още един документ, който освет лява въпроса за идейното развитие на своя създател.

С единствената дъщеря на Захари Стоянов - Захаринка Стоянова Громбах съм имал много срещи и разговори, на различни места, при различни обстоятелства. Повечето от тях са били в родното село на баща й - Медвен, Сливенско. Обикновено те са ставали в Ченковата къща, където тя отсяда, в къщата на баба ми Стефана Стойнова-Попова, при разходка до Синия вир. Срещали сме се и във вилата на ОНС в Сливенските бани, и в Почивния дом на писателите - Варна. Най-целенасочени разговори за нейния баща се състояха на 17 август 1967 г. и на 16 юли 1974 г. в с. Медвен, в присъствието на Райна Тончева, учителка-пенсионерка, дъ щеря на доскоро живата най-малка сестра на 3. Стоянов - Йова Стоянова-Попова. Захаринка Стоянова е родена на 4 април 1890 г. в Русе, т. е. след смъртта на баща си. За него тя знае от майка си - Анастасия Стоянова-Обретенова, дъщеря на баба Тонка Обретенова. Учи в пансион в гр. Мюнхен. Омъжва се за инж. Вилхелм Громбах, загинал трагично в хитлеристките концлагери. Сега живее в гр. Аугсбург, ГФР. 1850. Неколкократно Захаринка Стоянова потвърди рождената година на 3. Стоянов - „Тази година, казва тя, е вписана и в гробницата-музей в гр. Русе." В писмо до мен от 5 ноември 1973 г. тя пише: „Доколкото зная от майка си, годи ната на рождението на моя баща е1850, но не зная кой месец." Много темпераментно 3. Стоянова опровергава твърдението, че дъщерята на Иван Арабаджията - Райна, е била осиновена от баща й. (Вж. „Спомени на Арабаджията" от Вл. Игнатов, шести откъс, в. „Антени", бр. 8, от 22. ІІ. 1974 г.) „Вярно е, че баща ми е поддържал дъщерята на своя другар от поборничеството в учението й, но юридически акт на осиновяване не еимало." Райна е била утеха за 3. Стоянов и съпругата му след смъртта на дъщеря им Аглика, родена в 1886 г. и починала на две години. „Мнозина мислят, че Захари Стоянов е роден в сегашната къща-музей. В действи телност негово родно място е двукатна къща в същата махала Юрта, строена от прадядо ми Джендо Димитров Далакчиев" (сега тя е известна като къща на Христо Димитров Георгиев от ансамбловата група „Хайдутовите къщи" - б. а.). T. А къщата-музей е строена от баща му Стоян Джеджев Далакчиев през 1855 г., е. 3. Стоянов е заведен там петгодишен." 3. Стоянов е знаел превъзходно френски език. Когато във Франция са го запи тали откъде знае така добре езика, той се усмихнал: „От Медвенския университет." (В Записките на Васил Ат. Лолов - ДИА, инв. оп. І В, се дава подробно описание на учебната програма на медвенското училище, където според автора се е учил и 3. Стоя нов в годините 1856-1862. Тук са се изучавали гръцки и турски език.) 3. Стоянова разказва един интересен случай, който е запомнила от майка си: Агенти на руския царизъм са предлагали златни рубли на баща й, за да не напада с жлъчно перо техните господари (Катковци и Гирсовци, както се изразява 3. Стоянов). Той отговорил с горда усмивка:

През последните години се забелязва както у нас, така и в чужбина нарастващ интерес към живота и творчеството на Григор Пърличев. За да се оцени по-добре приносът на този бележит представител на българската култура и на нашата възрожденска лите ратура по-специално, е необходимо да се издирят нови, не изследвани досега документални материали, които несъмнено хвърлят допълнителна светлина върху живота и творчеството му. В Българския исторически архив при Народната библиотека „Кирил и Методий" се намират много издирени писма, отнасящи се до Григор Пърличев. Така например във фонда братя Робеви намерихме писма, излезли изпод перото на самия литератор. Публикуваните по-долу писма представляват значителен интерес за разкриване неизвестни страници от биографията на Пърличев, тъй като обхващат периода, когато поетът следва в Атина и написва поемата „Арматолос“ („Сердар"). Пър личев описва подробно този случай, особено след като поемата му получава първата на града и най-вече разправиите, които е имал с комисията и отделни личности. От писмата се вижда, че гърците неохотно са дали първата награда на българския поет, но те са видели в негово лице истински талант и са били принудени да се примирят. Един от най-яростните противници и претенденти за първата награда бил профе сорът от Атинския университет Орфанидис. Въпреки несгодите поетът не престава да мисли за бъдещето и за творчеството си. Той има намерение да издаде поемата си с добавка - защита на „Арматолос", а също така да напише критика на „Свети Мина", т. е. на поемата на Орфанидис и други стихотворения, озаглавени „Разгаряне на музата ми“, „Възспоменания от последните мигове на младия поет!" Писмата до братя Робеви, писани от Григор Пърличев, хвърлят допълнителна светлина върху живота и творчеството на поета. Някои специалисти смятат, че Пърличев напуска Атина, след като научава за смъртта на братя Миладинови, без да се търси глав ната причина за напускане на гръцката столица.

„Когато след премеждия започнах да миналите десет години показаха, че темата се занимавам с литературна история и критика - пише авторът в своите уводни думи, - на сърцето ми легна една плодотворна българска традиция. Най-добрите български литературни историци и кри тици са измежду първите и най-добри историци на Българското възраждане: Иван Шишманов, Георги Бакалов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов. В своето време те са разбрали, че българската литература може да се изтълкува само в контекста на националната история, и смело са се наели да напишат историята на хора и събития, които иначе са далечни на литературата в тясното значение на тази и без това двусмислена дума. В същност във всяко време за литературата може да се каже нещо ново и важно само когато се види по нов и същностен начин народната история. Искам да кажа, че бях щастлив да открия, че заниманията с българска Литература... задължително ни прибли жават към историята, за която, разбира се, аз мога да говоря само като литератор. " Органично свързана с личността на автора, идеята зрее в съзнанието му в продълже ние на десетилетие, развива се и укрепва, за да намери пълното си реализиране в проучването на един въпрос, в който като във фокус се събират и пречупват всички тенденции на нашия национален живот, естествените конфликти и проблеми на една нация, изправена пред необходимостта сама да преодолее духовната и политическата мощ на Изтока и Запада. Преди около десетина години Тончо Жечев беше критикът, който постави у нас въпроса за националната самобитност на литературата, той писа и говори за националната участ на българите и националната им психика. И то не само в чисто теоретичен план. Занимаваше го литературното творчество на писатели, за които проблемът беше се превърнал в поетична съдба - Димитър Талев, Иво Андрич. И именно при разглеждането на тяхното творчество той направи своите най-инте ресни и най-задълбочени констатации. Изсе е превърнала в негова собствена творческа съдба. „Отначало аз виждах кни гата си като книга за Петко Славейков и неговия син Пенчо Славейков - съоб щава авторът. Постепенно този план отпадна, той беше просто смазан от благодатния материал за живота, борбите и мислите на хората от цариградския кръг, където ферментационните процеси при образуването на българската нация се виждат с несрещната другаде нагледност и откъдето тръгват всички посоки на нашия по-сетнешен обществен и културен живот. Във всеки случай началната фаза от разгръщането на българското движение и формирането на националната идея даваше отговор, поне на мен, на два въпроса, които винаги са ме занимавали, занимават и сега: къде са корените на нашето безверие, нашия атеизъм?... От къде произлиза подражателният дух?" Инте рес, който се прокрадва в цялото досе гашно творчество на критика, предопре деля предпочитанията му към един или друг автор и най-сетне намира израз в проучването на един въпрос колкото исторически, толкова и литературен, психологически, народоведски. Едва ли би било грешка, ако кажем, че идеята за тази книга преминава през цялото досегашно творчество на Тончо Жечев.

Въпреки някои скептични гласове през последните години, че липсва ново кри тическо поколение, то съществува. Нещо повече, самите тези скептични гласове, искат или не искат, ще започнат да се съ образяват с него. Защото то е вече литературен факт. Младото поколение критици идва със съответна теоретическа и специална подготовка и знания. Младото критическо попълнение носи със себе си стремеж към критически професионализъм в най-хуба вия смисъл на думата. За да види това човек, не е нужно да ходи през девет пла нини в десета, а трябва да чете редовно литературния печат и критическите книги. Искам мимоходом да спомена два дебюта на млади критици, които получиха единодушно признание от литературната общественост. Става дума за книгите „Високо при извора" на Светлозар Игов и „Дебютната вълна" на Здравко Чолаков. И в двете книги има литературни находки. Светлозар Игов с оригинален поглед потърси нови естетически ценности там, където много критици дори и не подози рат, че могат да съществуват - в старобългарската литература, а Здравко Чолаков в друга една тера инкогнита", в днешната най-млада литература. Познавайки най-добрите традиции на бъл гарската критика, младите автори се стре мят да обогатят знанията ни за нашата литература, за нейните неизследвани художествени богатства. Един от младите критици, които се отнасят с голяма отговорност към критическото поприще, е и Здравко Недков. В това сме могли да се убедим от неговите редки, но правещи впечатление със своята сериозност работи в литературните издания. Спомням си една негова кол кото духовита, толкова и аргументирана критична рецензия от преди десетина 152 години в сп. „Пламък" - "Българският език на една „Методика на българския език", в която личаха и дарбата, и темпераментът на младия литературен критик. Сега пред нас е първата му книга „Творчески светове". Впрочем повечето от включените в нея литературно-критиче ски статии и портрети сме чели вече в ли тературния печат. Но това са били отделни работи, необединени от единен замисъл. Събрани на едно място, те дават представа за един изграждащ се критически облик. Става ни ясно, че Здравко Недков пише рядко не защото няма какво да каже, а защото държи на това, което ще каже. Той обича да промисля дълго своите работи, да ги оглежда от всички страни. Струва ми се, че сред младите критици той се отличава именно със свочта прецизност в критическата работа. Книгата „Творчески светове има три раздела. В първия са включени литературно-критически статии, във втория портрети на съвременни български творци, а в третия - рецензии за книги, които младият критик смята за по-трайни явле ния в нашата литература. Гръбнакът на книгата е вторият раздел, в който се изследват различни „творчески светове - Гео Милев, Ангел Каралийчев, Николай Хайтов, Иван Давидков, Андрей Германов, Петър Алипиев, Иван Цанев. Както се вижда, тези автори не са от непознатите, за тях е писано повече или по-малко (изключение прави само Петър Алипиев, който незаслужено е подминаван от на шата критика освен от Кръстьо Куюмджиев). Здравко Недков се е опитал да погледне от свой ъгъл на тия автори, да открие за себе си и за читателите нови техни страни. Такъв е случаят с портрета на Гео Милев „Поет на гнева - величавия". Тук като че ли проличават най-добрите качества на младия критик - вла деене на литературния анализ и синтез, интерпретаторско умение, висока критическа култура. В своя очерк Недков проследява обновяването на българската поетическа традиция от Гео Милев, неговата антиконвенционална поетика. Добро кри тическо попадение на младия критик откриването на три пласта на гнева в поее мите на Гео Милев - гнева на въстаналите селяни, садистичния гняв на господарите и накрая гнева на самия поет. Чрез умел стилистичен анализ Здравко Недков успя ва да разкрие раздвижеността и динамич ността на Гео Милевото поетическо изобра жение.

Някой беше казал: „За да си дадеш сметка колко малко знаеш, трябва да знаеш нещо". 154 Тази мисъл би могла спокойно да се приложи към нашите познания по литературата на нашата южна съседка. Духовните връзки между двата народа бяха прекъснати след втората половина на миналия век. Последвалите политически събития, шовинистичната политика, омра зата, раздухвана от националните буржоазии, войните в началото на този век отклониха за дълго време вниманието и на Двете страни от културните и литературните процеси, които се развиваха у тях. Едва след Втората световна война и главно от петдесетте години насам у нас се прояви желанието да опознаем съвременната кул тура на Гърция - желание, подпомогнато от политиката на социалистическа Бъл гария, целеща установяването на трайни добросъседски отношения между балканските страни. Неслучайно интересът ни се насочи на първо време към гръцката поезия: до скоро тя си оставаше водещия литера турен жанр. И още с първите стъпки открихме, че нашите южни съседи прите жават една поезия, която достойно се на режда на едно от челните места в света през нашия век. Беше обнародвана една дву томна антология на новата гръцка поезия (1960). В отделни книги бяха представени Някои от най-забележителните гръцки поети: Кавафис, Варналис, Рицос, Диктеос, Рита Буми-Папа. Периодичният печат пу бликува отделни поетични творби от Се ферис, Лудемис и др. Издадоха се и доста прозаични творби на Казандзакис, Лу демис, Варналис, Миривилис, Кодзиас и т.н И едва сега, когато имаме вече немалко текстове, започваме да си даваме сметка, че те ни дават известна информация, но поставят и немалко въпроси. Въпросът за цялостното развитие на гръцката литература и за историческия контекст, при който се оформят отделните творци, за другите, които не познаваме или почти не познаваме, за тенденциите и теченията в тази литература, за влиянията - стари и нови, за цялостните образи на писате лите и за ролята, която всеки от тях е играл в развитието на националната им литература, за възможността да се прокарат паралели между нашата и гръцката лите ратура, като се има пред вид вековната симбиоза между тях и общата историческа съдба на двата народа, и пр. и пр. Наистина както в Антологията, така и в отделните книги от гръцки писатели, излезли у нас, читателят е намирал биографични и литературни бележки, които задоволяват съвсем отчасти неговото лю бопитство. Защото, за да се отговори на поставените по-горе въпроси, е необходима дълга изследователска работа, основно познаване не само на езика, но и на панорамното развитие на гръцката литература.

Първата книга, с която Кирил Топалов се представя пред читателите, разкрива пристрастията на критика и неговия подчертан интерес към поезията. „Споделено за поезията" обхваща дванадесет портрета на съвременни автори от две различ ни поколения и една свързваща ии обеди няваща статия върху патриотичната тема. Критикът показва умение да вниква в творческото развитие на повечето от разгледаните поети, да улавя отделни детайли и нюанси, които очертават физиономията им, да зафиксира процесите на тяхното избистряне, на преминаването им към нов етап. Топалов пристъпва внимателно и малко предпазливо към творческия свят на поета, стреми се да бъде обективен, отбягва суперлативите и рязката категорич ност при оценките. Подходът му е критикоизследователски със стремеж да изясни понякога особеностите на стилистиката и постиката на интересуващия го пост. В своите сполучливи кратки портрети той успява само с няколко щрихи да загатне образа на поета, да го разграничи от неговите събратя, като открие характерното и индивидуалното. Топалов притежава критическата способност да се вживява в различни емоционални светове, да посочва точни координати на мястото и значението на поетическата индивидуалност. Без да бъде изчерпателен, критикът в повечето случаи открива тенденциите на развитието, нещо, което понякога е доста трудно, но задължително при истинското критическо изследване. В своите портретни скици Топалов демонстрира добра професионална култура и рядко срещащо се за първа книга стил но представяне. Споделеното от критика е наистина само за поезията, и то за опреде лен кръг поети и явления. Можем да не сме съгласни с неговите предпочитания и оценки, но не можем да не оценим стремежа му да се предпази от „всеядие", т. е. да не пише за всичко и за всекиго, а да има свой кръг проблеми и автори, които го привличат и занимават. Защото все известна истина е, че един критик се изявява най-добре, когато е среден вътрешно с темите и авторите, към които се на сочва. В първата част от своята книга Топалов се спира на поетичния свят на Павел Матев, Блага Димитрова, Иван Давидков, Добри Жотев, Александър Муратов и Веселин Ханчев. Критикът се интере сува от тези поети, навлезли във фаза на творческа зрелост, в момент на художе ствено и идейно избистряне, когато нещо старо у тях е превъзмогнато, когато е преодолян и изживян вече един период от развитието им и те се намират в старт към нов поетичен живот. В търсенето и намирането на новия поетичен облик се заключава „откривателската" дейност на критика. Най-добри постижения има Топалов в тази част при скициране поетическата индивидуалност на Блага Димитрова, Иван Давидков, Павел Матев и Добри Жотев. За тези поети е писано много, но авторът на „Споделено за пое зията" преоткрива поетите от своя гледна точка. За Иван. Давидков, а по-късно във втората част и за Петър Караангов Топалов намира особено точни думи и характеристики, за да се доближи плътно до сложната поетична тъкан на тези двама „тихи" поети, у които има подчертана акварелност и лирична пейзажност и чрез поезията на които понякога усещаме движенията и багрите на самата природа. Топалов разгадава сполучливо тайните на художника" Давидков, като не усетно ни потопява в неговия странен и нежен поетичен свят, който един невнимателен и повърхностен поглед невинаги може да улови. Диалектиката на индиви дуалното развитие на Иван Давидков също е посочена пестеливо и вярно, без излишно прогнозиране и многословие.

здаването на сборници с публикувани работи, особено когато техният автор не е вече между живите, обикновено е израз преди всичко на почит към учения и цели по-ясното изтъкване на неговите схващания по един или друг научен проблем. Без да подценяваме тази страна - тъй като Варвара Павловна Адрианова-Пе ретц (1888-1972) действително си спечели огромен авторитет сред съветската и све товната научна общественост, - трябва веднага да изтъкнем, че разглежданият сборник далеч надхвърля рамките и значението на едно мемориално издание. Събраните в него студии и статии и до Днес не са загубили нищо от свежестта на новите научни идеи, които извършиха прелом в методологията и методиката на подхода към взаимоотношенията между фолклор и литература в Средновековието. Печатани в периода 1949-1959 г. (с изключение на статията „К истории русской пословицы", публикувана през 1934 г.), събраните в сборника работи са посветени на взаимоотношенията между средновековната руска литература и фолклора. Но теоретичните обобщения, до които достига авторката, надхвърлят националната проблематика и имат принципно значение. Особен интерес в това отношение будят първата статия - Древ нерусская литература и фольклор (к постановке проблемы)" и студията „Историческая литература XI - начала XV века и народная поэзия". В следващите ги конкретни изследвания детайлно се доразвиват и илюстрират с ярки примери основ ните идеи, залегнали в тях.