Съветския

Освободен от постулатите на компаративизма, проблемът за рецепцията на отделна художествена литература в една или няколко национални литератури естествено зае едно от челните места в интересите на съвременните литературоведи-марксисти. Иначе не можеше да бъде. След като марксизмътЛенинизмът прониза и обогати литературознанието със своята методология и с това го превърна в обективна наука, стана ясно, че историята на всяка национална литература може да бъде научно правилно изложена и естетически вярно разкрита само тогава, когато тя се изучава и във връзка с историята на другите страни и народи и техните литератури, когато бъдат изяснени взаимните връзки и влияния. Защо? Защото не друго, а общите, сходните закономерности на историческия развой, които за всеки народ (и всеки исторически период) имат свои, специфични черти, са основата, върху която расне и се развива дадено литературно течение и влияние. Тая зависи мост" установи Г. В. Плеханов, който писа, че влиянието на дадена литература от една страна върху литературата на друга е пряко пропорционално на сходството на общест вените отношения на тия страни. "

Синтезиран израз на чувствата, мислите и отношението му става прочутата му „Реч, произ несена на протестационното събрание против славянския събор, свикано в Народния дом в София на 20 юни 1910 година". В тази реч Пенчо Славейков е не само културтрегер и литератор, но блестящ оратор с ярък полемичен талант, с убедителна пропагандаторска позиция и едновременно с това гъвкав и далновиден политик и великолепен психолог. Именно тук Славейков определя истин ската същност на многовековните братски връзки между българи и руси, посочва мащабите на техните измерения в съвременната епоха, предрича устойчивото в бъдещото им развитие: „Русия ни освободи политически. Това и децата знаят. Но Русия ни освободи и умът; ней преди всичко дължим и оная малка култура, която ние засега имаме и която е най-хубавия залог за културата на духът в нашия по-нататъшен живот и развитие. "2 Забележителното в тези отношения, забеле жителното в освободителната мисия на Русия Славейков вижда не само в политическото осво бождение, а преди всичко по посока осъзнаването на българина като човек и творец. Това му дава правото да определи в такава светлина и своето литературно дело: „Моите поетически чувства и интереси са закърмени най-напред от руските художници на словото. Онова, което аз изпървом съм възприемал от тях инстинктивно - диренето на човека дори и в звера - вече като възмогнат, аз го влагам съзнателно за основа на своите творения. "3 Пенчо Славейков отчита, че българската култура трябва и ще заинтересува най-напред руското общество, че по силата на генетическото и духовното родство то ще иска да узнае най-напред за живота на еднородния си по-малък славянски брат. Славейков посочва, че от Русия ще дойде и първата подкрепа за литературния дух на млада България. Той не се излъгва и пример за това е съдбата на неговото творчество в културния живот на нашите освободители. Какво място заема и как се оценява творчеството на Пенчо Славейков в специално-научните и популяризаторски трудове на руските и съветските наблюдатели и специалисти по българска култура, какво обратно въздействие върху нашата литература в определен период от развитието на руско-българските литературни взаи моотношения има тяхното мнение - в такъв аспект настоящото изследване предлага хронологично наблюдение над причините, пътищата и облика на материалите, които представят Славейков като носител на българската култура от първите му прониквания в Русия до присъствието му в съ ветския културен живот в наши дни.